С аромат на буря +18

4-ПЛАМЕН

Юлия 

Моторът тръгна от светофара, а отдалечаващата се фигура на татуирания, сякаш не на шега започна да изсмуква разума ми. Ръцете ми се задвижеха дезориентирано от ключа на стартера към скоростния лост и обратно вече няколко пъти, неспособна да включа на първа.

– Господи, нервна съм. Защо съм нервна...? – промърморих, усещайки как горещи вълни заливат тялото ми една през друга. Гледах бавно движещият се пред мен мотор, чийто рев беше като на дива котка от джунглата и знаейки кой го кара, цялата настръхвах.

Хвърлих няколко погледа към скалата на таблото, а когато фокусирах цифрата – 19°, стиснах волана с две ръце и нервно втрих дупе в седалката, за да се наместя. Би трябвало да съм станала на висулка в това тясно пространство, а аз се потях. Потях се и едновременно треперех. Ужасно треперех. Боже, не можех да се потя и да треперя от студ едновременно. Татуираният предизвикваше в мен нечовешки аномалии.

Веднага щом погледът ми улови късата отбивка зашептях умоляващо към самата себе си:

– Не спирай, Юлия, не спирай – говорех гласно надявайки се, че треперещият ми глас, ще ме насърчи да продължа.

До мен застана друг моторист от тази глутница. Движеше се бавно и ме караше да се лутам между това, дали да го блъсна, или да отбия, но нервно тръснах глава, за да отпратя тази лудост, преди да ме е завладяла.

– Добре, пет минути. Пет минути е всичко, което даваш на г-н Мастило и си тръгваш, Юлия! Не се забърквай с него. Не се забърквай с него! – повторих думите два пъти, за да съм сигурна, че съм разбрала значението им. – Този е беля. Голяма беля. Никакви срещи с Татуирания. Поне веднъж направи нещо разумно – продължавах да намилам, докато го зяпах настоятелно.

Колата спря, но моята скованост продължаваше да ме държи на шофьорското място, откъдето го наблюдавах как започва да се разопакова. Това движение със свалящата каска, изпод която се показа настоятелният му поглед, докато прокарва пръсти в косата си, събуди нещо вибриращо в стомаха ми и върза вътрешностите ми на милиони малки възелчета.

– Татуиран, не прави така – простенах умоляващо и колкото повече го гледах, толкова повече осъзнавах, че вероятно единственият ми талант беше да се забърквам в неприятности.