Училището на Феникса

Глава втора

"Намирах се в райска градина. Навсякъде около мен имаше цветя и толкова много цветове, че се преливаха в мъгла, която ме обгръщаше. Вървях по пътеката, когато паднаха първите капчици дъжд. Изведнъж дъждът се усили. Затичах се, за да се скрия, но тогава всичко стана по-леко усещах бурята да се усилва. Знаех, че ако не се скрия ще стане нещо... затичах се по-бързо, но не достатъчно. Усетих как електричеството мина по цялото ми тяло. Бях ударена от мълния. Щях ли да умра или вече бях мъртва?..." събудих се в леглото си обляна в пот. Чух странно съскане и се обърнах в негова посока. В сянката под бюрото ми се беше скрил Блек съскаше срещу мен и ме гледаше ядосано със сините си очи. -Съжалявам миличък! Ела.
Взех го на ръце, макар, че се сдобих с няколко драскотини. Изчаках го да се успокои и се свих под завивките заедно с него.

Дните до четвъртък минаха нормално. Училище, книги у дома. Но същата вечер отново сънувах градината.

"Отново бях там. Но този път мъглата беше по-гъста. Реших да изпреваря бурята и побягнах напред по пътеката. Храсти и клони се забиваха в плътта ми и ми причиняваха болка, но бях решила, че тази болка е нищо пред онзи от светкавицата. Изведнъж някаква огромна сянка падна над градината. Бях стигнала до някаква сграда. Започна да вали дъжд. Имаше нещо странно в нея. Нещо, което не ми позволи да вляза. Дъждът се усили. Нещо бяло привлече погледа ми. Усещах бурята. Имаше човек в сградата. Чух гръмотевичен тътен. Човекът ме наблюдаваше. Точно щях да пристъпя към вратата, за да вляза, и го усетих. Неприятното чувство на десет хиляди волта електричество тръгващо от тила ми и пълзящо като змия до пръстите на краката."

Събудих се на другата сутрин. Беше петък. Реших да не отлагам и да споделя с приятелите ми.
Може би те щяха да имат по-смислено обяснение.

След като се приготвих за училище слязох да закуся, но на масата бяха само родителите ми.
-Добро утро поспаланке!
-Защо поспаланка? И къде е Били? Искаше днес аз да го изпращам до училище.-
Татко се подсмихна и ми посочи часовника над хладилника. Беше 7:40.
Закъснявах за училище!
-По дяволите!!!- изкрещях и изскочих през вратата. Зад себе си чух вика на майка ми "да си меря приказките".

Пътя ми отне петнадесет минути, но по-големия проблем беше, че имам първи час Математика.
Най-омразния ми предмет. С най-гнусния учител.
Влязох в стаята задъхана от бягането. Всички погледи се обърнаха към мен.
-Закъснявате госпожице Грей!- така, за да получа някакво съчувствие трябва първо да опиша господин Уфтър. Набит, пълен с двойна брадичка, космати ръце приличащи на корабни въжета. С малки свински очи, които противно се въртяха в орбитите си щом някой вдигне шум. О да и мазна усмивка, която вещае проблеми на всеки ученик към който е отправена. Сега беше към мен.
-Съжалявам, че закъснях господине. Може ли да вляза?
-Пиша ти закъснение. Следващия път отсъствие!
седнах на мястото си да Лидия и просто забих нос в тетрадката, за да не срещна погледа и'.
В междучасието им разказах за сънищата си и за мълниите. Те стигнаха до заключението, че първия сън е бил резултата от джинджифиловата бира, която изпих на рождения си ден. А втория... според тях съм луда.
-Ами ако някое извънземно е решило да си прави експерименти с теб?!?
С тази си реплика Алекс ни разсмя и ние напълно забравихме за сънищата ми.