Училището на Феникса

Глава дванадесета

-Джини! Къде беше по дяволите?!?
-Здрасти Пип.
-Здрасти ли?!? С Луси се поболяхме от притеснения. Знаеш ли какви слухове се разнасят из училище?- тя обикаляше нервно наоколо и нареждаше ли, нареждаше. Реших, че ще продължи дълго, затова приседнах на леглото си.
А тя продължаваше.
-Казват, че си направила толкова силно заклинание Вертигине, че си разцепила манекена на две. И не с обикновено количестlо сила. Всички са решили, че си мъртва. Опитахме се да стигнем до медицинското крило, но не ни позволиха. И, и много се изплашихме...- не мога да повярвам, тя започна да плаче.
-Хай, хей! Пип?- приближих се до нея.
-Слез долу. Хайде.- по време на пристъпа си тя се бе развълнувала до толкова, че се извиси на метър от земята. Внимателно я придърпах на земята и и' помогнах да седне на леглото.
-Пип? Успокой се. Аз съм добре. Жива съм. Нищо ми няма.
-Наистина ли си припаднала?- каза тя вече по-спокойна.
-Да. Щом се свестих ме закараха до болничното крило. Имам да ти разказвам толкова много...- развълнувах се. Точно щях да и кажа с кого съм се запознала.
-Наистина ли си светела?- и този въпрос уби целия ми ентусиазъм. Не знаех как ще реагира. Лидия и Алекс не го бяха приели добре, но от друга страна те не знаят за магическия свят. Реших да рискувам.
-Да. Мисля, че така си личи кога използвам силата си. Но не знам причината.- Пип ме изгледа странно. Явно знаеше нещо, но не искаше да ми го каже.
-Трябва да отидем при Луси, за да се убеди, че си добре.-знаех какво ще последва, но тръгнах с нея към стаята на другата ми приятелка.

След точно 32 минути, които засякох от влизането в стаята на Луси, седях на едно от леглата в стаята притисната в прегръдка от Пип и Луси. Беше ми изнесена лекция близка до тази на Пип, но много, много по-дълга.
-Никога повече не ни стряскай така.
-Стига момичета не е станало нищо сериозно. Само припаднах и...
-Това не е нещо обикновено. Трябва да внимаваш със силите си.
-Добре, добре. Но знаете ли?... Май вече е време за вечеря.- засмяхме се и тръгнахме заедно към голямата зала.

Колкото и да се опитвах нямаше начин да игнорирам напълно погледите и шушуканията. Просто кротко се настаних на мястото си до Крис на общата маса. Доста от хората около масата ме гледаха предпазливо. Май се опитваха да завържат разговор... погледнах всеки по отделно, но умишлено пропуснах погледа на Сам. Мълчанието се проточи твърде дълго, но отказвах първа да започна разговора.
Погледнах към празното място пред мен на масата, и се сетих, че съм гладна. Пред останалите имаше всевъзможни ястия. Огледах се, но не откривах нищо наподобяващо бистро или лафка.
И ето, че се наложи да говоря.
-Ъмм.. аз. От къде мога да си взема храна?- изглежда факта, че говоря стресна няколко човека. Едно от момичетата(мисля, че беше това, чието име не чух сутринта), дори изписка тихичко.
-Просто кажи какво ти се яде.-се подсмихна Райсъм.
-Как така? На кого трябва да го кажа?
-На масата.-не доумявах защо толкова ме изненадват тези странни навици, но реших да опитам.
-Ами.. спагети Болонезе.-в първия момент нищо не се случи, но след секунда-две с тихо ПУК се появи средно голяма чиния със горещи спагети. Изглеждаха много апетитно. От тях се вдигаше пара и приятен аромат. С точно количество сос отгоре.
Но тази гледка не се задържа дълго. Нахвърлих им се веднага.
Бях толкова заета да натиквам втората хапка спагети в устата си, че спонтанния гърлен смях на Тайлър ме извади от съсредоточеността.
-Оо не! Не мога... тя... вижте... лицето и!!! Хахахаа...- смееше се с цяло гърло. Малко ме издразни, но другите явно му бяха свикнали. Зяпайки го странно засмуках още една спагета със звучно- СРЪБ!! Дъвчейки обиколих с поглед хората около масата. Някои гледаха Тай и също се смееха, но други гледаха мен. Той на мен ли се смееше?
-Тай к'ъв ти е проблема? Момичето просто има апетит.- нов глас. Беше на единия от близнаците. Огледах го, не беше нещо изключително, но със сигурност не беше и незабележим. С брат си се отличаваха по това, че единия имаше малка бенка под лявото око. Сега говореше този без бенка.
Тайлър пак заговори и извъртях глава към него.
-Ама това нейното е плашещо. Не съм виждал човек, още по-малко пък момиче, да се нахвърля по този начин на храна.- всички се смееха, а аз усетих как лицето ми се обагря в червено. Мразя да се изчервявам, по принцип винаги съм внимавала как се храня пред хора. Но сега бях ужасно гладна. Лапвайки нова хапка от превъзходните спагети се обърнах към Тай.
-Не ши ли фиждал хранещ се човек до шега, че зяпаш мен?-но не сметнах за нужно да го кажа нормално, а заговорих с пълна уста и прозвучах като фъфлещ италианец.
И разбира се пак разсмях Тайлър. И през смях той ми каза:
-Такова си прасе!- аз взех една дълга мазна спагета от чинията си и го замерих с нея. С тази си реакция предизвиках смеха на цялата маса.
Усещах как в мен се заражда едно приятно чувство. Докато гледах усмивките им, докато се смеех заедно с тях на глупавото изражение на Тайлър, усещах как те се превръщат в мое семейство. Тук, на тази маса, всички бяха сплотени. А аз само можех да се надявам, че ще ме приемат сред себе си.