Училището на Феникса

Глава двадесет и две

"Знаех, че ще помня този сън. Знаех и къде точно ще се намирам. Отново бях на онази поляна. Но този път бе светло.
-Флует! Тук ли си?- заоглеждах се. Зеленото се преливаше с кафяво и черно. Забелязах и няколко пеперуди.
Чух шумолене зад гърба си. Обърнах се на време, за да видя момичето във вълча кожа да излиза от храстите.
Щом излезе на открито ме погледна със странните си, мъдри очи и се поклони.
Не мислех, че това е правилно. И щях да я отуча от този навик, но първо:
-Искам да ме обучиш да контролирам силите си.
-С удоволствие.- тя изглеждаше щастлива. Какво ли представляваше нейният вид?
-Чудесно! Кога ще започнем?-попитах. Тя ме огледа. След това се завъртя в кръг. Щом приключи с оглеждането на мястото, тя отново се обърна към мен.
-Утре.
-Не! Защо утре?!
-Когато спите сте уязвима. А и в сънищата не разполагате със силите си.
-Тогава...
-Ще започнем обучението ви утре. След часовете ще ви чакам в гората. Само ме повикайте и ще се появя.
-Добре.- тя кимна. Отново се поклони, обърна се и изчезна в гъстите шипкови храсти.
Седнах на земята.
Ето тези моменти от сънищата не разбирах. Как точно се очаква да се събудиш?!
Просто седях на меката трева и чаках. Отскубнах няколко стръкчета и се замислих. Ами ако това е косата ми? Спрях. Започнах да копая дупка.
Колкото по-надълбоко стигах, толкова по-черна ставаше пръстта. Дупката стана тъмна. Приличаше на бездна, чакаща някой да падне от ръба и тя да го погълне.
Някога четох, че ако стоиш на ръба на скала, сграда или нещо подобно, ти се иска да скочиш.
Защо ли е така?
Дали случайно нямаме ангелска кръв във вените, която да ни кара да полетим?
Точно сега исках да се гмурна в тази черна дупка и да летя вечно. Да се отдам на вечността.
И старостта никога да не ме достигне.
Стоях там и надничах от ръба. Тъмнината изглеждаше толкова плътна...Какво щеше да стане ако загреба от нея?
Пресегнах се. Точно усетих мрака да се плъзга през пръстите ми, когато се подхлъзнах и пропаднах.
Пропадах вечно. Мракът ме посичаше на парчета. Бялата ми кожа се раздра на малки парчета, а кръвта ми се превърна в черен мрак и се сля с обгръщащата ме тъма.
Мисля че крещях, но не чувах нищо. Усещах единствено раздирането на плътта ми.."

Събудих се. Слава на Бога!
Жива съм! Огледах ръцете си. Бяха цели. Все така бели, но здрави.
В стаята бе тъмно. Чувах тихото хъркане на Сам. Дали не го бях ударила прекалено силно?
Утре щях да го подложа на разпит. Легнах на страни и се загледах в сенките под леглото до моето.
Никога не ме е било страх от тъмното... но дали не е било грешка?
Лежах така дълго време.
Наблюдавах постепенното отстъпление на сенките от слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Бях се унесла, когато чух че вратата се отваря. Отворих очи и видях леля. Тя се приближи до Сам и го наблюдава известно време. След това се приближи до мен.
-Добро утро.-прошепнах. Тя не се стресна. Явно бе видяла, че очите ми са отворени.
-Добро утро и на теб. Как се чувстваш?
-Добре. И ръката не ме боли.
-Чудесно...
-Ще може ли да се прибера в стаята си, за да се изкъпя?
-Да. Искаш ли да те придружа?
-Нямаш ли работа?
-Не. Само вие двамата сте. Другите ученици обикновено странят от травми.
-Ама че сухари.-изсумтях. Леля се засмя. Харесвах този смях. Толкова много ми напомняше на мама.