Училището на Феникса

Глава двадесета

-Хайде Грей! Опитай отново!
-Опитвам!!- изпъшках. От половин час се опитвах да се превъплътя, но не се получаваше.
-ФАКТУМ!- за петдесет хиляден път изкрещях заклинанието, но не се получи нищо, освен че силата ми намаляваше. Чувствах ужасна умора.
-Отново!
За мое щастие гарванът влетя в стаята и обяви края на часа.
Обляна в пот се завлачих в стаята си и за пореден път този ден се преоблякох.
Последен час-Латински.
Както и първия път, бе скучен. И нищичко не разбрах от разговорите, които се проведоха.
Скоро трябваше да започна уроците с Пип и Луси.
Най-накрая часовете за деня свършиха. Абсолютно изтощена слязох в голямата зала. В момента имах енергия само и единствено да се нахраня, да изкача стъпалата до стаята си и да легна да спя.
Обмислях утре да не влизам изобщо в часовете, но като знаех късмета си Тайлър щеше да преодолее заклинанието за възпиране на момчета, да се качи в стаята ми и да ме измъкне от леглото.
Докато сядах на масата си поръчах първото, което хрумна на заспалия ми мозък.
-Пържола с мед и чаша чай.
-Джини? Защо приличаш на зомби?- погледнах нагоре към Тайлър, който ме гледаше странно.
-Малификус ме измъчва през целия час.
-Ново заклинание?- кимнах.
-Кое?
-ФАКТУМ.- той се засмя.
-Даа! Помня го. И на мен ми беше трудно, но спокойно, ще успееш.
-Едва ли...- той изглеждаше разтревожен, но сега не ми се занимаваше. Погледнах към вечерята си и я излапах за броени минути. Усещах втренчените погледи на приятелите си, но нямах енергия за разговори.

След като се наядох пожелах лека нощ и се прибрах в стаята си, където легнах на леглото и заспах веднага.

"Мрак. Всичко бе черно. Нямаше други цветове. Нямаше нищо. Дори черното не беше черно. Бе просто всепоглъщащ мрак. Нещо ме дърпаше на някъде. Вървях напред. Приближавах. Знаех, че отивам точно там където трябва, но не знаех къде е това Там.
Скоро мрачния покров, покриващ всичко започна да се разпръсква.
Забелязах малка бяла светлина. Сякаш приближавах края на тунел. Усещането бе сякаш съм извървяла километри, но светлинката все още бе малка. И все пак мракът се разпръскавше все повече и повече.
Като за време от едно примигване светлината се уголеми и ослепях. Сиянието бе толкова силно, че прогори очите ми.
Когато отново можех да виждам пред мен стоеше Тя. Но сякаш можех да гледам и през нея. Ако опитах да съсредоточа погледа си тялото и', облечено в бяла роба, ставаше прозрачно.
- Regards, Oraculum!
-Et incurventur ante te!- тя се усмихна. Колко красива бе. Не знам какво изрекох, но очевидно не згреших.
-Виждам, че свещения език не те затруднява. Все пак е в кръвта ти.
-Знам коя сте.
-Нима?-кимнах.
-Вие сте Фантасма. Привидението.
-Отлично.- гласът и' бе толкова мелодичен и същевременно властен! Прокънтяваше в глухо ехо и сякаш изпълваше всяка част на вече бялата безкрайност.
-А разбра ли защо ме наричат така?
-Не.
-Призова ли Флует?
-Да.
-Покажи ми ръката си!-протегнах ръка напред. Тя протегна своята и щом докосна кожата ми усетих неизмеримо спокойствие. Пръстите и бяха като пеперуди пърхащи по кожата ми.
Но след като прокара пръсти по белега, оставен от сранното момиченце, тя отдръпна ръката си и кимна.
-Отлично. Не се безпокой за силата си. Тя е по-голяма отколкото можеш да си представиш. Призови отново Флует. Тя ще те насочи.
-Чакайте! Как да разбера коя сте?
-Попитай сирената.- след тези думи отново усетих как нещо ме повежда, но този път далече от светлината. Стана ми студено. Мракът отново завръщаше владинието си. А светлината остана назад при своята повелителка. Исках студа да изчезне.
Трябваше да открия Сирената, която и да бе тя. Да призова Флует.
И най-важното- трябваше отново да разгледам онзи витраж. Неговата топлина бе същата като тази на Фантасма.
Исках отново да почувствам топлината!"