Училището на Феникса

Глава тридесет и шест

-Здравейте ученици!
-Добро утро!- поздравиха всички. Знаех че и аз трябва да поздравя, но в момента нямах сили за нещо, толкова незначително.
Отново бях извърнала глава към прозореца. Исках да видя двора и да се полюбувам на снега, но кулата бе твърде висока. В невидимата преграда на прозореца, без стъкло, се плъзгаше гъста мъгла.
Слушах с половин ухо разговора на директор Малум с учениците и чух нещо интересно.
-...както знаете погребението на професор Етиам ще е в Събота. Точно в десет часа всички ще излезем на двора и ще отдадем почит, докато глутницата извършва ритуалите си.
От понеделник всички учебни часове ще бъдат спрени по случай празниците.
-До кога?-чу се въпрос, но не успях да свържа гласа с определено лице.
-Ще разберете подробностите на вечеря. А сега се заемете с уроците си. Следващият час ще проведем входния ви изпит!- след тези думи се чуха няколко въздишки и един, два воя. Директорката само се обърна с гръб и се насочи към едното от бюрата. Към това, под което се бях крила от Пип и Ангъс.
Още не можех да повярвам че са заедно, но като се замисля имаше и доста уличаващи ситуации.
Усетих се че все още наблюдавам директорката. Нещо в нея не беше наред. Изглеждаше по-различно от първия път в който я' видях.
Вървеше по странен начин. И винаги гледаше да е седнала... Тя куцаше! Това бе! Присвих очи и обитах да огледам краката и'. Не бе лесно. Тя носеше дълга до земята, кафеникавочервена рокля с тънък черен колан на талията и дълги ръкави, които се сливаха с ръкавици в същия цвят като на роклята.
Не можех да огледам и ръцете и', но ми се струваше че плата на роклята е издут. Изглеждаше сякаш ръцете и' са превързани. Бях сигурна че краката и' също са така.
Тя седна на бюрото и постави внимателно ръцете си върху бюрото. За секунда на лицето и' се появи израз на болка, но бе заместен, почти веднага, от спокойно изражение. Ако не я наблюдавах, вероятно нямаше да забележа.
Тя вдигна глава и засече погледа ми, но не ме интересуваше. Не отместих поглед и продължих да се взирам в нея. Започвах да губя разума си, а вероятно и чувството за страх, защото, когато Малум се изправи с усилие от стола и закрачи към мен, аз дори не трепнах.

Директорката застана на крачка от мен. Тялото и' бе изопнато като струна. Знаех че я боли, но нямаше да я унижа като я помоля да седне.
Тя смръщи леко веждите си и заговори.
-Някакъв проблем ли имете мис Грей?
-Не госпожо.
-А защо ме наблюдавате?
-Просто... обичам да наблюдавам...
-Имате интересен навик.
-А вие интересни ръкавици. От естествена кожа ли са?- жената прд мен не трепна, но беше достатъчно близо, за да забележа разширените и' зеници.
-Да. Кожа от Огнен скалоед.
-Какво е това?
-Хмм... във света на микститата това животно е известно с името глиган. Но нашите глигани са по...различни.
-Интересно.
-Можете да научите много за този свят.. Стига да внимавате в час, вместо да наблюдавате хората. Нали?
-Да госпожо.-кимнах. Директорката ми се усмихна и отново се върна на мястото си. Закова погледа си в мен, докато не се усмихнах и не се присъединих към една от групичките ученици, които учеха. Там видях познато лице. Роби.
Последно го видях... когато последно имах час по астрология. Дори не помня дали присъстваше, когато съобщиха за смъртта на професора.
-Здрасти Робърт!-той се обърна към мен, а другите ученици просто продължиха да разглеждат скици на съзвездия.
-Здравей Джини! Може ли да ми казваш Роби? Или Роб... просто да не е цялото ми име.
-Добре.
-Супер!
-Как си? Знаеш. След...
-След като професора беше убит? Ами... честно казано се чувствам ужасно. Обичах старото куче!- засмях се тихо, а Роби се усмихна, но тъжно.
-Съжалявам... хей! Ти каза че бил убит. Защо мислиш така?- очите му блеснаха по странен начин и той хвана ръката ми.
-Ела. Ще ти кажа!- след това ме поведе към едно от по-отдалечените кътчета в и без това малката стая.