Училището на Феникса

Глава двадесет и седем

Чудех се... какво ще стане ако остана в облика на котка? Щях да си живея в замъка, да се тъпча с риба и да ме галят по коремчето...
Ама че глупости!
Изсъсках самам на себе си и изкуцуках с малките си лапи до телепорта.
Усещането да не се намираш в собственото си тяло бе изнервящо.
Озовах се на площадката с тръбите. Така. Трябваше да открия леля. Или професор Малификус. Те щяха да знаят как да си върна нормалния вид и да...
-Ама че сладко котенце!- преди да разбера какво се случва някой ме вдигна от земята и ме притисна силно до врата си.
Леле!!! Заклех се че ако някога върна вида си ще спра да правя така с Блек.
Да те хващат внезапно и да те мачкат бе неприятно!
Изсъсках ядосано на досадника. Когато не ме пусна одрах ръката му и той ме отдалечи от врата си. С изненада разпознах Крис.
Той се намръщи срещу мен и погледна зад себе си.
-Хей, брат ми. Тази котка не ти ли изглежда позната?- до Крис застана Сам, който също бе намръщен.
Изгледа ме преценяващо, като задържа погледа си на очите ми. Дори когато го вижсах през котешки поглед, той пак излъчваше самоувереност и красота.
-Да, Крис. Познавам тази котка, защото допреди малко разговарях с нея.- в сърцето ми прехвръкна надежда. Може би ме бе разпознал и щеше да ми помогне!
Изведнъж Сам зашлеви Крис зад врата и каза:
-Ти да не си идиот? Имаме да учим за изпитите, а ти ме питаш дали някаква котка ми изглежда позната!
-Добре де! По-кисел си и от Монголски трол!- след тези думи Крис ме остави внимателно на земята и тръгна след раздразнения Сам.
О не, не, не! Не можеха да ме оставят така!
Опитах да им извикам да спрат, но издадох само жалко и тихо мяукане. Тръгнах към тръбата за лекарското крило.
Крис се обърна към мен, но реших че просто поглежда дали "досадната котка не го следи".
Чух го да казва нещо, на Сам, но явно вече започвах да губя човешкия си разсъдък защото чух как казва че само той в цялото училище няма любимец и че една котка няма да е лош опит....
Но не едва ли.
Та нали имаше Магна?!
Явно наистина се превръщах напълно в котка. А това ме наведе на мисълта какво ли разбира Блек, когато му говоря.
Надявах се да стигна на време до лечебницата. И по-важното- някак да накарам леля да разбере коя съм.
Пристъпих в телепорта, но този път не усетих познатата безтегловност. Сега почувствах как тялото ми се издига от земята.
Завъртях главата си на страни и забелязах две големи длани, които ме бяха хванали през корема. Опитах да се измъкна като се заизвивах на всички посоки.
-Така, така. Спокойно. Няма да те нараня котенце.
-Стига Крис! Ами ако има стопанин?
-Ще я върна. Но така като гледам няма нито каишка, нито силов печат. Ако никой не си я потърси, остава за мен.
-Както искаш!- измърмори Сам и се отдалечи нагоре по стълбището към момчешките общежития.
Крис ме завъртя с лице към себе си и ме прегърна предпазливо. Точно сега исках да му издера очите.
Заради него времето минаваше, а не знаех с колко от него разполагам.
-Хайде котенце. Вече си мой любимец.- каза той и последва брат си по стълбището. Очаквах да бъда отблъсната от силовото поле около стълбището, но нищо такова не се случи. Преминахме спокойно по всички стъпала. След малко влязохме в голяма стая, из която хаотично бяха разпръснати столове, табуретки и големи възглавници. В един ъгъл имаше хладилник и осъзнах че се намираме в общата стая на момчетата.
На едната стена имаше закачен телевизор до който бе поставена една от старите игрални конзоли.
Учудих се.
Нали силовото поле пречеше на технолохиите? А може би този телевизор бе подсилен с магия.
-Хей, Тай! Виж какво имам.- Тайсън! Може би той щеше да ме познае. Крис се обърна към Тайсън и протегна ръце напред. Беше ме хванал под мишниците и ми бе ужасно неудобно, защото задните ми крака висяха.
Пусни ме глупако!
Заръмжах ядосано и усетих че опашката ми се размърда раздразнено.