Училището на Феникса

Глава двадесет и девет

-И така, не е трудно да запомниш дати ако ползваш тази техника.
-Страхотно!
-Не ми беше хрумвало!- засмях се. Човек би предположил че магьосниците имат и магии за запомняне и други подобни. А те дори не бяха чували за техниката с групиране!
Бяха минали три часа откакто учехме по История на магическите създания и най-накрая момичетата бяха разбрали. А сега идваше ред и на моя ад.
-Разбрахте ли как да ги научите?
-Да. Но въпреки това ще ни трябва помощ и по още един предмет...-каза Пип.
-По кой?
-Бойни изкуства.
-Сигурно се шегуваш! Не можете ли да се биете?!
-Не...
-Леле... А как сте минавали изпитите преди?
-Бяхме записали други предмети. Но тази година... Трябва да се научим на самозащита.-странно...
-Ами добре тогава. Ще ви помогна и там, но ще трябва да изчакате кракът ми да заздравее.
-Разбира се!
-Благодарим Джини!!
-Хей! Няма проблем, ясно? А и вие двете ще ми върнете услугата сега.
-Как?
-Време е и аз да науча нещо. Омръзна ми да питам хората какво значи това или онова на латински!- Пип се ухили зловещо.
-Ще те измъчим!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
~.след 2 часа.~

- Hodie est die mirumque!- каза Пип. Простенах. Вече почти два часа наизустявах думи и изрази.
-Хайде! Обещавам че това е последното. Само го преведи.
-Добре... Днес.. ден..е.. Пр... прек.. Прекрасен! Днес е прекрасен ден!
-Браво!!! Успя!
-Ако напредваш със този успех до месец ще говориш свободно по общи теми.
-Супер... Колко е часа? Гладна съм.
-Аз също.-измърмори Пип.
-И а...- започна Луси, но бе прекъсната от къркорещия си стомах. Засмяхме.
-Не е смешно!- извика тя и ме замери с възглавница от фотьойла.- Усещам как се самоизяждам!
-Нека да тръгваме преди рижавата русалка да изяде опашката си...- Подхвърли Пип. Как така русалка? Изведнъж смехът на Луси секна. Изгледах ги една по една.
Луси изглеждаше изплашена. Пип се усети какво бе казала и сложи ръка на устата си.
И двете се взираха в мен.
Засмях се нервно.
-Това да не е нов прякор?- Пип хвърли поглед на Луси, но тя се бе вторачила в мен. Забелязах как игривия блясък в очите и' бе изчезнал, а леката руменина, която и' предаваше детска жизненост се бе оттекъл.
Сега изглеждаше възрастна и претоварена с грижи.
По едно време тя въздъхна.
На лицето и' се бе изписала решителност.
-Джини... Не знам защо. Макар че те познавам от скоро... Усещам че мога да ти имам доверие. Но не знам дали... Дали ще разбереш това, което ще ти кажа.
-Луси, сигурна ли си?
-Да Пип. Време е да призная. Способностите ми може да са от полза във войната.
-За какво говорите?
-Седни Джини.- в пълно недоумение отново се настаних на старото си място. То все още бе топло и тази позната топлина ме успокои малко.