Училището на Феникса

Глава тридесет и четири

Вървях на няколко крачки от Сам.
Исках да го заговоря, но не знаех как...
Минавахме покрай Голямата зала. Вратата бе затворена, но аз исках чай.
Избутах масивните врати и влязох е Залата. Отидох до най-близката маса и си поръчах чай от лайка с много мед. След секунда той се появи пред мен. Замислих се.
Обърнах се назад, където Сам се бе подпрял на касата на вратата и въртеше глава с блуждаещ поглед.
Обърнах се отново към масата и поисках втора чаша чай.
Взех двете топли чаши в ръце и тръгнах към него.
Без да ме поглежда, Сам се оттласна от касата и закрачи към входната врата.
-Апертус!-измърмори той сърдито и вратата се отключи.
Сам се опита да я избута, но не успя. Отпусна се с цялата си тежест на вратата и тя се отвори изведнъж, при което той се строполи в... Снега?
Сняг!!
-Боже! Сняг...- въздъхнах и тръгнах напред. Обожавах снега! Това бе едно от най-красивите творения на Природата.
Подминах Сам, който изтърсваше снега от себе си, и нагазих в снега. Снегът стигаше до коленете ми. Нагазих още по-навътре. Той започна да хрущи под краката ми. Засмях се.
Подскочих, наслаждавайки се на странния звук, но разлях малко от горещия чай по ръката си.
Така нямаше да стане!
Върнах се при Сам, и му подадох чашите.
-Дръж.- казах и се върнах в снега.
Всичко бе бяло. Слънчевите лъчи се отразяваха в дълбоката, бяла покривка и заслепяваха очите ми.
Започнах да скачам и да се въртя в снега. Смеех се всеки път щом чуех хрущенето на снега.
Хвърлих се по гръб в снега. За момент се насладих на усещането да съм обгърната от белота, а след това замятах ръце и крака. След като реших че съм готова се изправих и загледах творението си.
Бях направила снежен ангел, висок точно метър  шейсет и пет.
Обърнах се усмихната към Сам. Той все още стоеше до вратата, но ме гледаше някак странно.
-Искаш ли да направим снежен човек?-попитах с ентусиазъм. Той се намръщи леко.
-Изпий си чая.-пророни и ми подаде чашата. Беше изстинал достатъчно, че да го изпия без да изгори гърлото ми. Изгълтах го на бързо и оставих чашата на прага на отворената врата.
След това поотъпках малко снега. Колкото да се движа свободно, докато правя снежния совек.

Доближих неотъпканата пряспа и започнах да оформям най-долната топка. Щом стана достатъчно голяма я затъркалях към отъпканата част. Поех си  глътка свеж въздух, но изведнъж се намръщих. Обърнах глава към Сам.
-Няма ли да помогнеш?!- извиках.
-Нее.-поклати глава, стисна по-здраво чашата си и отпи. Усмихна ми се и ми кимна.
-Справяш се чудесно и сама.-подсмихна се той. Изръмжах ядосано и се заех с втората част на снежното тяло.
Изтъркалях и втората част. Поех дъх и с много пъшкане успях да я наместя на точното място.
Пригладих разрошената си коса и се върнах отново към леко отъпканата пряспа. Направих и главата. Тя бе достатъчно малка, за да я нося, но нямаше как да я кача. Дори без глава снежният човек се извисяваше над мен с две глави.
Протегнах ръце на горе, но топката тежеше. Залитнах назад, но усетих как някой  прихвана гърба ми и ми помогна да се изправя. Обърнах глава и видях как Сам, приклекнал в снега, прави нова глава, защото бях изтървала предишната.
Отблясъците от снега оцветяваха тъмната му коса в синьо. А плътните му устни изглежаха още по-червени на белия фон.
Изведнъж той се изправи и постави главата на снежния човек.
С много мъка отместих поглед от зачервените му от студа ръце, подаващи се от навитите ръкави на сивия му пуловер.
Той щтракна с пръсти и в ръката му се появиха морков и десет въглена. Той се протегна и постави два въглена за очи, а с пет направи усмивка. Последните три сложи като копчета на средната топка.
Погледна моркова, а след това и мен.
-Носа е твой.- каза и ми го подаде. Засмях се.
-Не мога да стигна до там. Сложи го ти. По-висок...- преди да се усетя се намирах във въздуха. Изпищях то изненада.
-Какво правиш?!?
-По-бързо! Не мога да стоя така цял ден.- каза той през смях. Смееше се! Щастлива набутах моркова в топката сняг и се засмях също.
-Готово. Пусни ме.- казах. Чувствах се като малко момиче. Той ме бе хванал през кръста. Зачаках да ме пусне и да поиска да се върнем в двореца, но той направи съвсем друго. Постави ме на земята и ме обърна с лице към себе си. Изгледа ме с прекрасните си пъстри очи, в които гореше решителност, а след това се наведе и... допря устните си до моите. Понечих да се отдръпна, но той постави ръце отзад на кръста ми и ме задържа до себе си.
Устните му бяха меки и топли и згряха моите, които бяха измръзнали от снега. Усетих горещия му език допиращ се до устните ми. Разтворих ги и усетих вкуса му.
Имаше вкус на мед. На най-любимата ми храна. Захапах леко устната му с надеждата да пусне мед, но не се получи. Засмях се тихо на обсебеността си към меда... А сега и към Сам.
Отделих се от целувката му и отдръпнах глава назад. Издишахме едновременно и видях как облачетата топъл дъх се сляха в едно цяло облаче, което разпръсна мирис на мед.
Погледнах нагоре към очите му. Те все още горяха от решителност, но сега имаше и още нещо... Триумф, може би?
Ами сега? Какво правят хората, когато се целунат за пръв път? Нямаше как да счупя пръстите му както направих с Айзък.
Изнервена от неловката пауза и настойчивия му поглед, се притиснах по-силно в него и скрих лице в мекия му сив пуловер. Мехайно си отбелязах че този цвят му отива.
Той се засмя и ме прегърна.
-Казах ти... Казах ти че съм влюбен в теб.- потърках измръзналия си, зачервен нос в топлата му гръд и прошепнах:
-Знам.- Сам ме целуна по главата, а аз потреперих. Той потърка ръцете и гърба ми.
-Да се прибираме.
-Добре.- Сам ме прегърна с една ръка и тръгна към вратата. Аз хвърлих последен поглед на снежния човек и се заковах на място.
-Какво има?- попита Сам и се обърна към мен.
-Няма шал.-измърморих. Сам се засмя. Щтракна с пръсти и в ръката му се появи червен шал. Той пристъпи напред и го завърза на снежния човек.
-Е?-попита той щом се върна при мен и ме прегърна.-Какво мислиш?
-Норм.
-Какво?!-попита объркано Сам. Засмях се.
-Ще се казва Норм.-Сам се засмя.
-Чудесно!- точно щях да го питам дали няма по-добри идеи, когато кихнах. Мразех да кихам пред хора, защото...
-Кихаш като коте!- разсмя се Сам. Сръгах го в корема и тръгнах към вратата. Точно влизах през вратата, когато кихнах отново, а зад мен Сам отново се разсмя. Изръмжах и се наведох, за да взема чашата си от чая. Занесох я в Голямата зала и я оставих на масата. Кихнах отново, но този път Сам не се разсмя. Обърнах се и го заварих да ме гледа намръшено.
-Какво?- попитах. Той се приближи и допря длан към челото ми. Ръката му беше студена, но не се отдръпнах, защото ми бе приятно да го усещам близо до себе си.
-Май си настинала.- каза той.-Отиди да се преоблечеш!
-Добре мамо!-казах и го заобиколих. Закрачих към стълбището, когато за втори път днес Сам ме вдигна на ръце. Подхвана ме с една ръка през коленете, а с другата гърба. Носеше ме като булка. Засмях се.
-Ако ти бях майка, щях ли да направя това?- попита и ме целуна по носа.
-Да. Мама прави така.-подразних го.
-А така?- попита и целуна бузата ми.
-Да.-казах.
-А така?-измърка и целуна ключицата ми.
-Предполагам...
-Ами така?- прошепна и сля устните ни.
Когато се отдръпна от мен аз, леко задъхана, казах:
-Ти не си мама.
-И аз така мисля.-засмя се той и закрачи по стъпалата. Остави ме в началото на женското стълбище и отново ме целуна. Забелязах че вкуса на мед вече се бе махнал, но все още ми харесваше вкуса на Сам.
-Преоблечи се в нещо
по-дебело, за да те топли.-каза той.
-Ти също! Целия си мокър.
-Ти ме накара да правя снежен човек!
-Казва се Норм!-размахах пръст пред носа му. Той се засмя и понечи отново да ме целуне, но аз се изплъзнах и запрескачах стъпалата по две.
-Ще те хвана после!-извика зад мен.
-Ще видим!- отговорих и хукнах нагоре по каменните стъпала.