Училището на Феникса

Четиридесет и две

Бях будна от часове.  Може би по-правилно бе да кажа,  че съм спала само час,  а през останалата част от нощта съм се взирала в тавана на стаята и,  проследявайки жълтеникавите отблясъци от пламъка на факлите,  съм мислела защо Флует взе книгата ми. И защо се чувствах толкова празна,  от както го бе направила.

Оставаха около три часа до осем часът... До погребението на професор Етиам. От лявата ми страна мъркаше Блек,  а от дясно,  на леглото си,  тихо похъркваше Пип. И двамата бяха на светлинни години от моите терзания. Завиждах им. Най-вече на Пип,  защото си имаше приятел и можеше да споделя с него. А на Блек не толкова,  защото знаех какво е да си котка, макар и да го преживях за кратко.  Дали не трябваше да изляза и да си намеря занимание?
И като по команда коремът ми изкъркори,  давайки ми съгласие за напускане на стаята.
С въздишка се изправих и намъкнах вчерашните си дрехи.  Взех и скицника си,  за всеки случай. Излязох бързо, боса и на пръсти от стаята,  и се обух в коридора.
Въздъхнах отново и, този път по-бързо, закрачих покрай вратите на стаите на другите момичета. Иззад тях не се чуваше никакъв звук.  Нормално,  все пак всички спят...
Минах през общата стая, където не се мяркаше нищо живо.  Или поне нищо,  което мога да видя.
Дори капките кръв от вчерашния бой ги нямаше.
Слязох по стълбището и влязох в Голямата зала.  И тук нямаше никого... Не можеше всички да спят! Нали?
Седнах на една маса и си призовах чаша гореш чай с мед. След това се захванах да дорисувам една от многото започнати картини в скицника ми.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Докато рисувах се замислих за нещата,  които видях в пророческия си сън. И дали не можеше някак да променя всичко,  така че да не умират повече хора и да не се отчуждавам отново със Сам.
Сетих се и за символите,  които трябваше да направя,  за да съм сигурна,  че приятелите ми са...  Истинските ми приятели. Пръстенът,  който направих за Сам бе идеалният начин да разпознавам истинските.
Оставаше само да направя и за другите.
Допих послесната глътка от вече истиващата напитка в чашата ми и оставих молива на страни.  Огледах картината и се усмихнах доволно. Бях сигурна,  че е идеалният коледен подарък. 
Излязох от голямата зала със скицника си под ръка и се качих отново в стаята.
Пип вече бе будна и точно когато влязох обличаше широка бяла блуза.
-Защо обличаш бяла дреха?
-Защото върколаците са деца на земята.  Деца на Лилит и,  според културата им, бялото символизира прераждане.
-Интересно...  Значи и аз трябва да облека нещо бяло.
-Задължително. - нито аз нито Пип бяхме в настроение за шеги и разговорът ни приключи до тук.
Облякох първите бели дрехи,  които намерих и побързах да последвам приятелката си навън.
И други момичета излизаха от стаите си.  Тихи,  тъжни,  облечени в бяло и обградени от мрачна аура.  Никой не продумваше.  Слизайки по стълбището се събрахме заедно с момчетата и почти нищо не се промени. Всички бяхме все така мрачни и затворени в себе си.
Ако някой ни погледнеше отстрани щяхме да му заприличаме на лавина,  която настъпва бавно,  но заличава всяка искрица щастие.
Събрахме се в голямата зала и зачакахме директорката да заеме мястото си.
Никой не сядаше. 
Никой не искаше,  защото не го усещахме като нещо правилно в момента.
От нищото директоеката се материализира.  За миг дори я помислих за Фантасма. Бе облякла дълга бяла рокля,  а косата ѝ бе сплетена на дълга,  тежка плитка.
-Здравейте. Благодаря на всички,  че се появихте в уреченият час.  Сега ще излезем на двора,  където ще проведем ритуала.  Моля да ме последвате.
Тя слезе и без да казва нищо закрачи право срещу тълпата ученици,  която се раздели,  за да ѝ направи път. Вървяхме като в транс, водени от изправената, бяла фигура. За миг се загледах в краката на Малум.  Напрегнах зрението,  но щом видях това,  за което се притеснявах,  си отдъхнах. Съвсем леко,  почти незабележимо под роклата си личаха превръзките на краката ѝ, което значеше,  че тя е истинската директорка!
Но тези превръзки нямаше да са там вечно.
Следователно трябваше да направя пръстен и за директорката. 
Големите двойни врати бяха отворени и всички пристъпихме извън двореца.
Леденият вятър вледени кръвта ни,  но не толкова колкото гледката,  която се разкри пред нас.
Голямо кръгла пространство от двора бе почистено от снега, който като стена обграждаше това пространство. 
По средата на почистеното място бе издигната клада,  на върха на която бе поставен ковчег.
Голям,  черен и съдържащ някой скъп за всички тук.
Никой не чакаше команда.  Разпръснахме се така,  че да сме по-далеч от струпаните в центъра дървета и листа,  защото знаехме какво ще последва и никой не желаеше да внесе в стаята си мирис на горяща смърт.