Училището на Феникса

Глава двадесет и четири

Тик. Так. Тик. Так. Тик. Так. Тик. Так. Тик....
-Ако не спреш ще те убия!- измърморих. Имах отвратително главоболие, а това тиктакане не ме оставяше на мира!

Леглото имаше буца, а под клепачите ми танцуваха светлини. И тогава си спомних какво бе станало.
Флует, уроци по самоконтрол, иглички, провал, ярост, дърво и нов белег.
Ама какъв карък съм само!
Изправих се простенвайки от болка.
Бях в болничното крило. Отново.
В стаята бе тъмно. Но до леглото ми на нощна масичка бе поставена запалена свещ, а до нея бе и виновника за събуждането ми.
Кръгъл будилник, който неумолимо отброяваше последните минути до седем часа сутринта.

Завъртях се на другата си страна и запуших ушите си с пухената възглавница. Посегнах към пода, за да приспособя очите си към тъмнината. Примигвайки няколко пъти се зачудих за кога да насроча следващия си урок с Флует.
Този път щях да положа повече старание.
Щом очите ми изостриха зрението си забелязах малко бяло перце на пода.
Явно бе паднало от някоя възглавница.
Замислих се.
Какво лошо би станало ако се поупражнявам?
Седнах с кръстосани крака в леглото, като бегло отбелязах, че съм по дълга бяла нощница.

Съсредоточих се и протегнах ръка към перото. Представих си как се издига плавно и каца в протегнатата ми длан. Заповядах на перцето да полети към мен. То бавно се издигна от пода и започна да се приближава. За момент изгубих концентрация и перцето запада надолу, но успях да възвърна контрол.
-Хайде....хайде!- повтарях с ожесточеност на бялата перушинка, сякаш ме чуваше. Най-накрая падна в ръката ми.
Щастлива скочих от леглото с вик на радост, който прерастна във вик на болка.
Бях забравила за крака си.
Защо не беше излекуван? Седнах обратно на леглото.
Повдигнах нощницата си и видях бяла предръзка обвиваща цялото ми бедро. На места превръзката бе изпъстрена с току що потекла кръв. Явно няколко от шевовете се бяха разкъсали.
Рочно мислех да повикам леля, когато тя излезе през вратата на кабинета си и тръгна към мен.
-Защо крещиш?
-Шевът се скъса.
-Как? И защо си станала изобщо?
-Аз.. исках да се поразтъпача.
-Сигурно....- тя изпусна раздразнена въздишка и ми помогна да вдигна крака си на леглото.

Размота превръзката и изцъка с език. Погледнах и видях как малко, по малко кракът ми се покриваше с кръв. На лявото ми бедро имаше дълъг дълбок разрез. От кожата ми, през малки дупчици от игла излизаха дебели, черни конци, които сега леля вадеше един по един.
Малко по малко виждах как кожата се разделяше, а кръвта потече още по силно. Не можех да повярвам как още не съм припаднала...
-Имаш страшен късмет, че цепеницата не е проникнала на дълбоко в мускула, иначе щеше да се наложи операция.
-Не разбирам..-просъсках от болка аз.- защо не ме излекуваш с магия или отвара?
-Защото това е тежка рана, а ти се нуждаеш от вразумяване. Какво по дяволите си правила сама в гората? Отново!- не виждах смисъл да лъжа.
-Тренирах.
-И какво си тренирала? Как да се самоубием най-ефектно?
-Стига...
-Знаеш ли колко пъти на ден имах работа преди да дойдеш?... Веднъж на месец! Главно когато са състезанията по пулвинар.
А знаеш ли колко често лекувам рани откакто дойде? Всеки ден. По няколко пъти.- със всяка дума тя издърпваше по един конец. Колко шева има тази рана за Бога?!
С последната дума тя издърпа конеца малко
по-рязко и ме жегна болка.
-Джини. Не ме интересува колко пъти на ден ще се наложи да лекувам раните ти. Винаги ще те обичам и ще ти помагам, но трябва да се пазиш. Разбираш ли? Ако сама не се пазиш няма кой да го прави. Моля те. Обещай ми никога повече да не ходиш в гората.
А ако искаш да тренираш силите си то го прави в някоя от залите.-отворих уста да обясня на леля колко мощ всъщност се крие в мен, но тя ме прекъсна.
-Знам. Но ще се научиш. Просто.... внимавай!
-Добре.
-А сега...-каза тя и извади нещо от джоба си.- Захапи това и стискай. Ще боли.- тя ми подаде дебело парче, навита марля. След това донесе игла и конец.
Взе иглата и я постави над пламъка на свещта.
Тънкото парче метал се нажежи до бяло.
Леля вдяна конеца и ме погледна сериозно.
-Захапи марлята.
-По дяволите...
-Няма да ти помогнат. Сърдити са ми.- засмях се нервно и захапах марлята.