Училището на Феникса

Глава тридесет и три

-Джини!!! Джини!!! Ако не станеш ще накарам Блек да препикае леглото ти!- това беше подло! Избутах я на страни.
От пет минути се правех на заспала, а Пип ме ръчкаше, щипеше и... май веднъж ме ухапа!
Мисля, че вече бе време за закуска, но изобщо не ми се мърдаше от леглото. Главата ме болеше от умора, а откачената фея възобновяваше терора си. Някой заблъска по вратата, след което чух поредния приятелски и добронамерен, познат глас.
-Ей! Ако не си размърдате дебелите задници ще започна да пея!-засмях се и седнах в леглото, като съборих Пип на земята.
-Майната ти, Луси! Задника ми не е толкова дебел! А и, той не е виновен, че езика ми обича мед!- станах от леглото и тръгнах към банята.
-Идвайте по-бързо!
-Но аз искам да се изкъпя!-простенах, като смръщих вежди срещу затворената врата.
-Няма време! И освен това, Пип ти не трябваше ли да слезеш по-рано за наказанието си?
-Не!-каза обидено феята, а аз нахлузих черен клин и потник. Имах бойни изкуства, но с анцунга щеше да ми е студено.
Навлякох един маслено зелен, раздърпан пуловер върху потника и бях готова.
Обърнах се към Пип.
-Ще слизаме ли?-тя се опули срещу мен и ме посочи обвинително с пръст.
-В този вид ли ще излезеш пред хората?!
-Че какво ми има?
-Косата ти прилича на гнездо! Поне се среши и я вържи.
-Добре де мамо !!!- измрънках и закрачих към банята. Погледнах се в огледалото и не видях нищо фрапиращо.
Все същата бледа кожа. Черната, права коса и големи зелени очи.
Измих на бързо зъбите си и прекарах гребена си през гъстата, заплетена коса като охках на всяко запъване на гребена.
Щом приключих с мазохистичното начинание вързах косата си на стегната опашка и се върнах при Пип.
-По-добре ли е?
-Много! Хайде да тръгваме!- тя отвори вратата, а Луси ни изгледа ядосано от прага.

Тръгнахме по стълбището надолу. Момичетата се караха за някаква глупост зад мен, а аз вървях на няколко крачки от тях, защото дълбаеха в мозъка ми.
Чудех се... дали Сам щеше да ми проговори? Божичко, Сам!
Велокс! Забравих да изпратя писмото!
Заковах се на място, при което момичетата се блъснаха в мен и аз залитнах напред.
Добре, че вече бяхме на площадката с порталите, иначе щяхме да си счупим вратовете.
-Какво те прихваща, мамка му!!?-изкрещя Пип.
-Забравих за писмото!- извиках, вече от десетото стъпало. Връхлетях в общата стая с гръм и трясък. Огледах се трескаво и се паникьосах, защото в стаята имаше само една настръхнала от страх котка и едно невъзмутимо, спящо куче.
-Велокс?-извиках.-Моля те откачена птицо!- чух грачене и плясък на криле. От прозореца влетя размазано черно петно, което кацна послушно на
ръката ми. Погалих гладките му синьо-черни пера и след това извадих писмото от чантата си.
Завързах писмото за протегнатото му на страни краче и го заведох до прозореца.
Отново погалих перата му и вдигнах ръка, за да излети по-лесно. Изведнъж той се извъртя към мен и клъвна лявото ми ухо. Усетих как топла кръв се стече по бузята ми.
Велокс разпери крила и, сякаш нищо не се е случило, той полетя.
Крайчетата на дясноти му крило се плъзнаха леко по бузата ми. Какво го прихващаше този гарван?!
Обърнах се и потърсих аптечка, но тук нямаше. Отправих се към стълбището.
Бях бясна! Бясна! Не е правилно на всяка стъпка да ме дерат откачени върколачки, дървета да се забиват в краката ми, гарвани да ми късат ушите и тем подобни! Не е правилно! Що за карък съм?!
Стъпвах тежко по каменните стъпала и се чудех, дали не е опасно да се губи толкова много кръв?!
Най-накрая стигнах до площадката с "тръбите" и пристъпих в тази към лазарета.
Отдавна не се бях виждала с леля и Палида.
Огледах се за познатия зелен кок, но не се виждаше никъде. Влязох в лечебницата и видях леля до едно от леглата.
Приближих се с намерението да я стресна, но в последния момент видях че шие рана на нечий крак.
Доближих се още, за да видя кой е нещастника... и познах Мот.
Или поне малкото останало здраво по нея.
Лявата и' ръка бе увита в марля и имаше шина.
По цялото и' лице имаше синини, а дясното и' око бе подуто.
Поех си рязко въздух при гледката на крехкото и' разбито тяло.
Леля се извърна рязко към мен.
-Джини!
-Лел...- не можах да довърша. Какво... Нямаше и седмица откакто не я бях виждала. А сега не можех да я позная! Очите и' бяха зачервени и подути. Кожата и', преди с лек загар, сега бе пепелява и суха. Преди гордата и' осанка сега отсъстваше. Гърба и' бе превит от умора, а ръцете и', все още държащи иглата, леко трепереха.
-Какво правиш тук миличка?- Господи, гласът и'! Къде отиде прекрасния меден глас?
-Какво се е случило!!?-попитах.
-Изморена съм.-каза тихо и потърка лицето си със свободната ръка.
-От цялата седмица съм спала около десет часа... Първо мъртвият професор. Сега това момиче... Не разбирам, защо не вдигнат границите?! Защо не пуснат всички ни?!
-Какво се е случило с Мот?
-Рано сутринта я доведе директорката. Каза че я е открила на същото място, където е бил и професора.
-Господи... дали... дали е бил същия човек?
-Не знам микичка...-каза тихо тя.
-Трябва ти почивка лельо!
-Имам работа.
-Не. Трябва да поспиш!
-Първо ще довърша шева и ще опитам да излекувам раните и'.
-Ще "опиташ"? Как така?
-Има някаква отрова в кръвта и'. Не е смъртоносна, но пречи на рабите да заздравеят.
-Ужасно...
-Да... на мога да си представя каква болка е чувствала докато загуби съзнание.- с тези думи леля отново започна да забива иглата в кожата на Мот.
Черният конец минаваше през дупчиците в бледата и' кожа и я слепяше с другата половина.
Когато приключи, Стела намаза раните на Мот с някаква зеленикава смес, киято миришеше на борови иглички.
Постави купата със сместа на шкафчето до леглото и се обърна към мен.
Смръщи вежди, но забелязах лека усмивка на устните и'.
-Какво си направила този път?- в първия момент не разбрах за какво говори. Реших че става въпрос за наказанието, но след това забелязах че тя гледа ухото ми. Махнах ръка от там и я погледнах. От върха на пръстите ми до китката, се виждаше само и единствено вече съсерена кръв.
-Охапа ме гарван.-измърморих.
-Леля се засмя дрезгаво. Звукът ме извади от мислите ми. Огледах я отново. Наистина трябваше да поспи, а не да се занимава с моите пристъпи на самоубийствена наклонност и некадърност.
Тя точно се изправяше, за да огледа раната ми по-добре, но аз я заобиколих и влязох в кабинета и'. Отидох до мивката и измих ръцете си, но под ноктите ми остана засъхнала кръв. След това огледах ухото си в огледалоти над мивката. Цялото бе червено.
По някаква причина ми стана смешно при гледката. Измих внимателно ухото и врата си. Огледах и раната. Или по-тачно липстващата част от ухото ми.
Раната бе на месестата, долна част на ухото. Имаше триъгълна дупка от, която потече още малко кръв, но след това спря.
Зачудих се дали да оставя леля да върне нормалния ми вид, или да остава ухото така до утре, за да може тя да поспи.
Реших да се върна отново утре. Не. беше толкова зле.
Върнах се в лечебницата, за да се сбогувам с леля, но щом влязох едва не се разплаках.
Тя бе седнала в горния край на съседното на Мот болнично легло.
Бе опряла глва на стената и спеше. Колко ли е била уморена?! Приближих се тихо и внимателно я накарах да кегне в леглото. Тя се нмести по-удобно и заспа дълбоко. Взех завивка от съседното легло и я завих.
След това излязох и се запътих към Голямата зала. Все щях да имам пет минути за сандвич с масло и мед преди спаринга с Ангъс!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Ясно! Схванах!
Без сандвич за Джини.
Щом стигнах до залата чух грачене на гарван, което ме извести че часът по бойни изкуства вече е започнал.
Затичах обратно към телепортите и влетях направо в залата, като се блъснах в някого.
Успях да се задържа изправена, но едва не припаднах, когато видях с кого съм се сблъскала.
-Какво правиш тук?!- просъсках дърпайки се назад. Увих ръце около тялото си, защото там където ме бе докоснал ме побиха тръпки.
-Не се ли радваш да ме вифиш здрав, Джини? Особено когато... ме преби така жестоко?- гласът му бе пропит от злост и сарказъм.
-Да не си посмял да издадеш Сам! Ясно ли ти е?
-Оо..! Малката госпожица май е влюбена, а? Ще предпазиш гаджето си от мен ли!?-той се приближи. Опитах да отстъпя, но бях приклещрна до стената. Не исках това чудовище да ме докисва!
-Ако трябва ще те ужия, но няма да позволя да нараниш приятелите ми!-просъсках в отговор.
-Джини!- чух гласа на Тай. Слава на бога!
-Ще видим тази работа...- каза Айзък и се отдръпна от мен.
Отдалечи се в най-далечния ъгъл на стаята, седна на пода и прукива поглед в мен.
Кожата ми настръхна отново. Това момче... как не бях усетила злото в него по-рано?!
До мен се прижлижи Тайлър и докосна ръката. ми. В първия момент се стреснах, но след това го прегърнах силно.
-Той направи ли ти нещо?-изръмжа. Не исках да говоря и за това само поклатих глава, забита в тениската му.
-Дибре. Иначе щях да му извия врата!- засмях се тихо и се откъснах от топлото му тяло. Все пивече заобичвах Тайлър. Държеше се като по-големия брат, който никога не съм имала.
Той бе прекрасно момче. Умен, забавен, грижовен. Някой ден, някое момиче ще е голяма късметлийка.
Не че не обичах моя брат! Просто... той все още не се държеше като зрял човек.
Но може би някой ден...