Училището на Феникса

Глава тридесет и девет

~.Джини.~

Той беше добре!
Само това си повтарях, докато взирайки се в очите му станах от леглото и тръгнах към вратата.
Нямаше начин да му проговоря скоро. Имах твърде много неща за осмисляне.
-Джини! Къде отиваш?!-стиснах юмруци и с радост приех болката от впиващите се в плътта ми нокти. Бутнах вратата и излязох. Не проверих дали Палида още спи, но се надявах да попречи на Сам ако тръгне след мен.

Излязох на площадката и изчаках две момичета, които излязоха от съседния телепорт, да преминат. След това извървях четирите метра, делящи ме от нужната ниша, влязох и въздъхнах при гледката на празната стая.
Оставаха ми само още два рафта книги от всеки шкаф.
Заех се за работа, мислейки за всичките си проблеми... и вероятно неподозирайки какво предстои.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

-Край!- въздъхнах и метнах парцала в кофата с мръсна вода.
-Повече няма да се бия с освирепели кучки и нахални задници!- омръзна ми от това чистене!
-Радвам се да го чуя, госпожице Грей.- обърнах се и се усмихнах на мистър П. Той отвърна и се приближи към мен.
Огледа критично книгите и щтракна няколко пъти с пръсти.
-Справили сте се отлично! Как се чувствате?
-Мокро.- професорът се засмя и измъкна една от книгите пред себе си.
-Знаете ли какво е това мис?
-Книга.
-Да, да... книга е. Но не обикновенна! Това е наръчник.
-За какво?- попитах и разтрих гъбясалите си ръце. Професорът отиде до бюрото си, разчисти едно място и постави книгата там.
-Елате.-отидох до него и се взрях в странно блестящите му очи.
-Този наръчник, скъпа ми госпожице Грей, е омагьосан. Само опраделени хора могат да го отворят и разчетат.
Искате ли да знаете защо?- кимнах. Нямах сили за друго, защото мозъкът ми бе блокирал. Вътре, като заблудена муха, се блъскаше само една дума.
"МОЕ!"
-Това е ваше мис. И мисля, че знаете какво имам в предвид.-отворих уста, за да кажа нещо, но професорът ме спря.
-Не го изричайте! Стените имат уши! Дори и в моя кабинет. Но знайте едно госпожице Грей! От известно време в Оедипус се разхожда някой, който няма място тук. Някой, чието сърце принадлежи на тъмната страна.
-Знам. Но не знам кой е.
-О, знаете! Но все още не го усъзнавате. Просто надникнете в себе си. И поговорете с истински верните си приятели. Намерете начин да ги разпознавате, защото...-той започна да шепне- ще настъпят страшни времена. И то скоро.- и изведнъж сякаш нищо не се бе случило смени темата.
-Е госпожице Грей, смятам, че се справихте отлично със задачата си, така че няма да ви давам допълнителна. Свободна сте!- след тези думи той само ми посочи телепорта и се настани в креслото си, където зачете някаква книга. Но това ме подсети за другата книга.
Моята книга.
-Професоре, можели да...
-Казах, че сте свободна госпожице Грей. Вземете нещата си и отивайте на вечеря.- това бе потвърждение. Знаех го, както знаех, че книгата ми принадлежи. Прокарах пръсти по твърдата кожена корица, свалих чантата от рамото си и прибрах книгата на сигурно.
-До виждане професоре.
- Oraculum vale!- чух го! Вярно, че бе прошепнато, но го чух! Всички ли знаеха?! Не... едва ли.
Не посмях да се обърна. Престъпих в нишата и се телепортирах на общата площадка.
Не бях сигурна дали да отида в Голямата зала. Всички щяха да са там. И отново щяха да ме гледат странно. Знаех, че някои от тях мислеха мен за виновна. Но други знаеха, че не съм.
А аз си бях параноик и не смеех да погледна някого в очите. Очаквах, че ако вдигна поглед ще срещна само обвинения и презрение.
Но имах своите приятели, които ме закриляха.
Тази мисъл ме накара да закрача към големите, тежки врати и да се изправя пред всички. Сам беше добре и аз не бях виновна за нищо!
Бутнах вратата и влязох в залата. Огледах се. Няколко човека се обърнаха да видят кой е закъснял и аз посрещнах смело погледите им. Но... почти всички ме поздравиха. Нима само си бях въобразявала всичко?
Толкова ли беше слаба психиката ми, че да позволя на нещо дребно да ме съсипе?
Сведох поглед бясна на себе си и тръгнах към масата.
Седнах на мястото си и поздравих другите.
Поръчах някаква вечеря и започнах да ям.
Твърде много неща, които не разбирах. Твърде много неясни реплики...
Може би първо трябваше да разговарям с Пип и да и разкажа... не! Това не беше решението и го знаех. Пуснах прибора в ръката ми, който издрънча глухо и замлъкна.
Станах рязко от стола си, грабнах мимоходом чантата и хукнах към вратата на залата. Чух няколко вика след себе си, но не обърнах внимание. Трябваше да проведем този разговор, защото исках отговори и само един човек можеше да ми ги осигури.