Училището на Феникса

Глава деветнадесета

Излязох от уютната конюшня, следвана от Ауреа и Ангъс.
Той отиде до своя грифон, за да го успокои. Явно и грифоните не се погаждаха с Ауреа.
Която щом излезе навън изпищя от радост и започна да се върти в кръг. Колко ли дълго не бе излизала от конюшнята? Колко ли време никой не и бе обръщал внимание?
Почувствах сълзи в очите си, но ги изтрих набързо с ръка. Усмихнах се и казах на Ауреа да внимава, защото учениците вече я бяха забелязали.

Първоначално бяха решили, че ще има тренировка по пулвинар, но след като забелязаха Ауреа започнаха да пищят.
Поклатих раздразнена глава и отидох при нея.
Щом ме видя до себе си, тя спря да се върти и застана до мен. Погалих я по врата, с което си спечелих колективно ахване от публиката. Приведох се към главата и', и прошепнах:
-Ауреа, ще ми позволиш ли да летя с теб?- тя ме изгледа с големите си, жълти очи и притисна главата си в мен. Аз я прегърнах и се качих внимателно на гърба и', както ми показа Ангъс.

Щом се качих чух възгласи на изумление, ужас и няколко крясъка да бягам от "този побъркан грифон".
Потупах Ауреа, и без да се замислям казах нещо...
-Палентиум!- след тази дума Ауреа разпери мощните си криле и с един тласък се изтреля на двадесет метра от земята.

Скоростта ми действаше като опиат. От начало се бях хванала много силно за прекрасните златисти пера на врата на Ауреа, но щом се извисихме и тя залетя глатко, се отпуснах. Вятърът, щипещ бузите ми, тръпката да съм на такова разстояние от земята, да летя на гърба на красиво, митично същество... всичко това ме караше да забравя коя съм
Исках още и още.
Примигнах и разклатих глава, за да се съвзема. Хванах здраво юздата преметната през широките гърди на Ауреа и поех контрол над Неуправляемата.
Усещах всеки мускул по тялото и', пращящ от сила.
Знаех какво иска.
Същото, което исках и аз.
Да освободя душата си от тленната му обвивка и да летя вечно. Да освабодя силата си и да я оставя да вилнее сред облаците в необятната шир.
Летяхме дълго. Но ми се струваше като миг.

Исках да продължи вечно. Да летим заедно за винаги!
Но идваше буря.
Усещах го. Още помнех светкавиците от съня ми.
Помнех удъра, изтръпването и след това.. непоносимата болка във всяка част на тялото ми.

Не желаех да го преживея пак. Затова хванах по-здраво юздите на Ауреа и я насочих към земята.
Не се наложи да прилагам сила, защото и тя усещаше опасността на приближаващата буря.