Училището на Феникса

Четиридесет и четири

"Огънят Оракуле, огънят е ключовият фактор. Той ще те спаси. Запомни го!"

-Джини! Събуди се!-отворих очи и обонянието ми се сблъска със стена от люляков аромат. Пип.
-Здравей.
-Защо спиш тук?
-Не знам... просто заспах.
-Да не се е случило нещо?
-Не.-изправих се, но се сетих за думите от съня си.
-Всъщност...има нещо.
-Слушам.-огледах предпазливо общата стая.
-Да отедем в нашата стая.- взех кутията си и тръгнах на горе по стъпалата, усещайки съсредоточения поглед на феята зад гърба си.

Отворих вратата на стаята и изчаках Пип да влезе преди да затворя плътдо вратата.
Тя седна на леглото си, а аз  срещу нея на моето легло.
Трябваше да измисля начин, за да и кажа всичко, но без да я карам да се побърка... но като се замислих май бе най-добре да разкажа цялата история, иначе щеше да има твърде много въпроси.
Поех си долбоко въздух, забих поглед в лилавите и очи и започнах да разказвам всичко още от видението ми в кабинета на професора.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
~.Айзък.~
Всичко е почти готово. Планът ми е в действие и само чакам да разкарат шибаните граници!

Сритах стената на таванската стаята с всичка сила и седнах на земята. Мразя тази стая! Мразя и целия замък, както и всички в него!
Бе въпрос на време да умрат...само въпрос на време.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
~.Джини.~

С всяка следваща дума лицето на Пип ставаше все по-мрачно.
-И това е идеята ми. По този начин ще разбирам кой е истински и кой клонинг.- замълчах и загледах Пип с очакване. Трябваше ми нейната подкрепа, за да знам, че съм на прав път.
-Ясно.
-Само това ли ще кажеш?!
-Не знам какво друго да кажа Джини! Осъзнаваш ли колко е опасно всичко това? Как е възможно само ти да си забелязала тези неща? Защо никой не е притеснен и няма усещане за опасност?!
-Аз не...
-Аз знам! Силите ти растат. А с тях идва и отговорността. Подкрепям те. Знаеш го, но не бива да криеш толкова много неща от мен. Не трябва да криеш нищо, защото така няма да има на кого да разчиташ.
Дръж ме в течение с всичко, което се случва. Ясно?
-Да.
-А сега ми дай от тези пръстени.- затворих очи и се съсредоточих. Трябваше да добавя последния детайл. Огънят.
Почувствах за миг изгаряща топлина и отворих очи. В дланта ми се намираше идентичен на моя пръстен, но с малка разлика, която никой не можеше да предвиди. Дори да е най-великия магьосник, или каквото и да е друго същество.
Подадох пръстена на Пип.
Тя го огледа и след това го постави на безименния си пръст.
-Харесва ми!
-Радвам се.
-Как ще разбирам дали човекът пред мен е... себе си?
-Повярвай ми, ще разбереш.
-Добре...
-Виждала ли си Сам?
-Да. В голямата зала е с останалите.
-Добре.- излязох от стаята, носейки кутията в ръце.
Слизах по стълбите, слушайки как Пип въздиша по пръстена, когато се сетих нещо. Нещо, което не ми бе направило впечатление. Все още нямах отговор от родителите си на последното писмо, което им бях пратила.
Да не би Велокс да ми отмъщаваше? Не...едва ли. Все пак птицата бе дресирана.
Влязох в залата и са насочих към Сам.
-Здравей!
-Джини? Здрасти! Какво носиш?
-Пратка за Велокс. Дали ще може да я носи?
-Да, но...
-Идеално! Къде е?
-Ами...в кулата, където спят.
-Ще го призовеш ли? Наистина искам да изпратя колета.- Сам погледна към пода. Опитах да срещна очите му, но той избягваше погледа ми.
-Проблемът е, че Велокс е изтощен и предпочитам да не го изпращам на далеч вече.
-Добре...тогава как мога да открия друг гарван?- Сам продължаваше да гледа на всякъде другаде, но не и към мен.
-Другият проблем е, че три от гарваните още не са се върнали и директорката нареди да не изпращаме повече, докато тези не се върнат.
-Моля?! Едва ли съм  единствената, която иска да изпрати поща.
-Така е, но нямаме избор.
-Глупости!- усещах как кръвта се качва към лицето ми, докато гневът ми се засилваше. Обърнах се и закрачих обратно към вратата.
-Джини?-спрях на място
-Какво?- попитах без да се обръщам, защото не исках да си го изкарвам на Сам.
-Тренерът иска да продължим с тренировките си.
-Какво?! Защо?
-Смята, че си единственият ми достоен противник от момичетата, а и от повечето момчета.
-Не мога да повярвам... кога иска да започнем? Утре? След ваканцията?
-След час.- зяпнах Сам. Изглеждаше прекалено щастлив от факта, че съм изненадана.
Решението ми да не изкарвам гнева си на него мигновено се извъртя на 160° и мислено си представих премазаното му от бой тяло.
-Ще те чакам в тренировъчната зала.- казах тихо и излязох през големите врати.
Още нещо нямаше ли да се случи, за да се почувствам завършен карък?