Училището на Феникса

Глава тридесет и две

Вече бях стигнала до площадката и тръгвах към стълбището на момичетата, когато някой зад мен извика.
-Хей! Спри за малко!- обърнах се и видях Ангъс.
Усмихнах се и се върнах. Стъпих на захабения червен килим, а момчето върколак застана пред мен.
-Здрасти. Отново.- засмя се той.
-Здравей. Какво има?- попитах. Наистина не очаквах да ме последва той... Може би Сам, но не и Ангъс...
-Аз... само исках да ти кажа колко съм впечатлен от постъпката ти ,от по-рано. Не очаквах да се застъпиш за онова момче...
-Сам.
-Да, Сам. Нужни са много любов и смелост, а повярвай ми, аз разбирам любовта. А на теб не ти липства нито смелост, нито любов.
-Чакай, чакай! За каква любов говориш?!
-Между теб и Сам. Личи си че сте двойка.- какво?!? За миг всяка мисъл от главата ми излетя. Освен една, която кръжеше в празното пространство като досадна муха.
Сам.
-Говориш глупости!
-Нее.-поклати той спокойно глава.
-Ние върколаците усещаме, когато между две души се заформя връзка. И може би това е едната от причините да не си позволя да те поканя на среща.
-Среща?!- изписках.
-Да. Всъщност още първия ден, когато те видях на двора, докато рисуваше забелязах че си необикновенна, но осъзнах също и че очите ти виждат само и единствено него.
Уважавам избора на сърцето ти. Особенно сега, когато и моето откри избраната си.
-Моля те! Само не казвай че съм аз.- изтенах трагично.
-Не!-засмя се жълтоокото момче- Не си ти. Спокойно! Но няма да поема риска да изрека името и'. Тук и стените имат уши.- каза той и потупа леко носа си.
-Това е Джини. Само исках да те поздравя. Лека нощ.
-Да... Лека нощ.- казах и отново се заизкачвах по стълбите, когато се сетих че Ангъс може да ми помогне.
-Хей, Ангъс! Почакай!-извиках. Той точно щеше да отвори вратата на Залата, но се обърна.
-Да?
-Знаеш ли къде държат гарваните, които разнасят писма?
-Да, знам. Но няма да ти свърши работа.
-Защо?-попитах объркано и пристъпих по-близо.
-Всички гарвани вече са изпратени по работа. Директорката разпраща писма от седмица.
-От къде знаеш?
-Аз храня птиците.- отговори. Замислих се. Първо, защо Малум разпраща толкова писма?
Второ, къде щях да открия гарван?
-Хеей?! Къде се отнесе?- вдигнах поглед и разтърсих леко главата си.
-Тук съм. Знаеш ли... Как мога да пратя писмо?
-Мисля че остана един гарван... Малък е, но е доста бърз и умен. Ще се справи със задачата.
-Чудесно! Къде мога да намеря гарвана?
-О! Говори със Сам. Гарвана е негов.
-Какво?- нях убедена че несъм чула. Със сигурност той не беше казал...
-Сам. Гарванът е на Сам.
-О, нее!- изстенах, а Ангъс се засмя.
-Стига! Неможеш вечно да го отбягваш.
-Мога и още как!- казах и тропнах инстинктивно с крак, което накара Ангъс отново да се засмее.
-Не можеш ли, ти да го попиташ?
-И какво да му кажа?-попита той раздразнено.
-Че Велокс ти трябва, за да пратиш едно писмо.
Това е.
-Защо не го направиш ти?
-Така.
-Ами ако и аз не искам да говоря със Сам?-поита дразнещия идиот и скръсти ръце на гърдите си.
-Кучи син!
-Логично. Нали съм върколак?-засмя се той.
-Моля тее!!!
-Трябва да говориш с него.
-Моляяя!
-Неможеш вечно да го избягваш.
-Умолявам тее!
-Ако не спреш, ще извадя зъбите и ще те захапя!- размаха той пръст срещу мен. Аз се ухилих до уши и попитах.
-Значи ще го попиташ?-Ангъс ме изгледа с намръщени, гъсти вежди, които скриваха на половина жълтите му очи.
-Да. Ще го направя. Но ми дължиш услуга.
-Даа!!- извиках и го прегърнах. Той непохватно ме потупа по гърба и се засмя.
-Дължиш ми услуга. Не забравяй!
-Няма!- казах и се отдръпнах от него.
-Лека нощ, жълтоочко!- след тези думи хукнах по стълбището. Зад себе си чух как подвиква:
-Освен услуга искам и спаринг среща!- засмях се. Щом едва победих Сам, как щях да се бия с Ангъс? Но човек не винаги печели.
За да оцениш победата трябва да си губил поне веднъж.