Училището на Феникса

Четиридесет и седем

От пет минути наблюдавах как Джини седи на стол в Голямата зала и през десет секунди подскача заради хълцането, което я измъчваше от сутринта. Не знаех дали да се притеснявам заради изпълнението преди два дни или да се смея заради отчаяните и' опити да стои тихо и мирно. Някак от онзи ден беше по-тиха. Държеше се както обикновено, но просто бе по-тиха. Все още я чаках да обясни на другите за пръстените...но тя явно не бързаше. Аз от своя страна бях казала на Тай и скришом хвърлих поглед към палеца на лявата му ръка. Черният пръстен изпъкваше върху светлата му кожа, но сякаш никой не му обръщаше внимание.
Знаех, че Сам е забелязал. Той виждаше всичко.
Масата се разклати за пореден път и всички се засмяха. Джини беше бясна. А останалите не и помагаха особено. Тя ми липсваше много на коледното тържество, но нямаше какво да направя. Нито аз, нито който и да било. Точно се канех да я заговоря и някак да я изтръгна от апатичното и' състояние, но друг ме изпревари.
Тайлър се промъкна зад нея и изкрещя с цяло гърло, при което не само Джини, но и всички в Залата подскочиха.  Тя се извърна бясна и единственото, което направи бе да щтракне с пръсти. Върху устата на Тай ке появи цип, заключен с катинар. Главата на Тайлър клюмна на долу под тежестта на катинара, но това не му попречи да изгледа стреснато Джини. Всички стояха като  гръмнати. Не знаехме как да реагираме на това, а ако съдех по лицето на приятелката си, тя също.
Изведнъж тя се засмя и щракна отново с пръсти.
Всички други също се разсмяха, но Тайлър остана сериозен докато разтриваше устата и врата си.
-Да си беше видял лицето!- засмя се Джини.
-Да.-Тайлър се подсмихна на криво- И ти да беше видяла своето.

          ~~~~~~~~~~~~~~~~
~.Джини. ~

Прекалено напрегната! Прекалено! Това безсъние, тренировките и кошмарите, които се появяваха в редките случаи на спокойствие...всичко ми идваше в повече. Хълцането не бе причинено от измръзване или преяждане, както и подхвърляха другите около масата. Бе причинено от страх. Страхувах се от нещата, които бях сънувала.
Неща, които се надявах, че няма да станат реалност.
Неусетно започнах да си припомням. Откъснах се от възобновените след инцидента разговори около масата станах глуха и сляпа за всичко освен за картината в ума си.

"Бял лист.
Последният път, в който бях попаднала на такъв, не завърши добре.
Поне този път знаех какво да правя. Започнах да се въртя в кръг и да тъпча на едно място. Под краката ми започнаха да се появяват цветни стъпки, които постепенно добиха един единствен цвят. Затворих очи и зачаках магията да ме пренесе на мястото, до което се докосваше нежната кожа на стъпалата ми. Случи се за миг. Както стоях в нищото, стъпила единствено върху парче кафява боя в херметически неподвижен свят, изведнъж се пренесох на вясто разкъсвано от ужасяващ вой и ридания. Стъпих крачка в страни, за да запазя равновесие и странно усещане привлече вниманието ми към земята. Тъпчех в обгоряла трева. В близост до мен имаше труп на кон. Приближих се, но видяното ме накара да замръзна на място. Не беше кон. Кентавър. Момиче. Младо момиче с разкъсани през бронята гърди. Кръвта, от която се издигаше сивкава пара, все още изтичаше през грозната рана. Някога красивите й златисти очи сега се взираха невиждащо в ръката, притисната до гърдите и покрита с кръв. Отдалечих се от нея. Дори да бе жива нямах сили да помогна. Това нов вариант на бъдещето ли е? Нима предотвратих нещо от последното си видение и сега всичко ще се развие по друг начин? Тогава защо пак има война? Защо трябва да преживея смъртта на всички тези хора? Покрай мен прелетя прилеп с размерите на птица. Магия.
Ами да! Какво друго би могло да е виновник за смъртта освен магията? Хората се избиваха, мразеха и лъжеха, само за да се сдобият с по-голяма власт над нея. Но на каква цена...
Вой огласи цялото бойно поле. Но никой не обърна внимание. Тук там все още се биеха. Вълк с магьосник, кентавър с вълк, фея с вълк. Защо въколаците се биеха с феи? Това не бяха от нашите върколаци! Нямаше начин! Навсякъде по черната, овъглена трева имаше трупове. Гротескно разпръснати като диви цветя сред поле. Грозното сравнение ме накара да настръхна. Телата бяха нападали по едно, две дори три, едно върху друго или по друг начин, който бе твърде  стряскащ.
Приближих се до две такива тела. Две жени. Едната грозно и позорно разчекната с ужасяваща дупка в гърба. Косата й, въпреки че някога е била вързана на стегната опашка, сега ластика почти се бе изплъзнал от косата, края на която бе потопен в дълбоката рана на гърба.
Краката й бяха раздрани, а обувката на единия й крак липсваше. Лявата й ръка бе  неестествено подгъната по тялото, а дясната бе изпъната встрани.
Трупа на другата жена се намираше на метър от този на първата. Тази лежеше по гръб, противоположно на другата. Не смеех да погледна лицето й, защото очевидно то бе причинило смъртта. Едната й очна ябълка висеше изкарана върху бузата й. Носът, някога прав и аристократичен, сега бе килнат грозно на една страна, подут и покрит с кръв. Косата й...лежеше заедно със скалпа на десет крачки от двата трупа. Кишавата субстанция, която се подаваше от счупения й череп бе всичко друго,но не и мозък. Но не това ме отвращаваше най-много в цялата картина, а ръцете им. Лявата ръка на втората жена бе протегната в страни. Към първата. Двете се бяха вкопчили в меч. Стискаха така здраво, че пръстите им всеки момент са щели да бъдат отрязани. В ума ми се настани неканена мисъл, която скоро нямаше да се заличи. Нима в смъртта си човек се озлобява двойно повече и мисли само как да повлече и друг със себе си, пред това да опита да се спаси?
И що за сила е движела почти обезглавената жена, за да може тя да сграбчи така меча? Меч, по който освен кръв бяха полепнали и кичури коса. Отвратена до краен предел от гледката отместих поглед и се огледах. Нима битката бе свършила? Къде изчезнаха всички? Едва ли тези двеста създания бяха единствените воювали тук.
Чух говор и го последвах. Някой викаше. Търсеха някого. Вървях към гората, от където се чуваше звука. В съня си нямаше от какво да се страхувам. Два кентавъра излязоха бавно измежду дърветата и се насочиха към мен. Оглеждаха телата, явно не намираха, това което им трябва. Продължаваха да вървят, но аз вече знаех кое тяло търсят. Предпочетох да не ставам свидетел на сцената и тръгнах в посоката, от която бяха дошли. Минавах спокойно през дървета и скали без да се притеснявам. Умът ми сякаш бе почистен с мощна прахосмукачка, която все още работеше, защото не можех да задържа никаква мисъл за повече от пет секунди. Чух тропот  на копита и погледнах назад. Пръв се движеше
възрастен, петнист кентавър. Той продължи да бяга напред докато след него бавно пристъпваше по-млад.   Върху лицето му бе паднал кичур коса, който скриваше очите му, но не можеше да прикрие скръбта, която сякаш бе сковала тялото му. В ръцете си държеше момче. Но не това, което очаквах. Мислех си, че търсят момичето кентавър, но явно бях сгрешила. Докато кентавъра минаваше край мен успях да огледам момчето. Беше младо. Това бе първото, което се забелязваше. Кожата му вече бе посиняла, но все още се забелязваха дребните лунички, разпръснати по лицето му. Късата му коса бе с червен оттенък, може би от кръвта, течаща от ухото му. Това момче от Оедипус ли беше? Вървях след младия кентавър, който с всяка стъпка ставаше все по-бавен. Крачките му ставаха несигурни и тромави. Не желаеше да отнесе трупа на момчето, а аз ставах все по-любопитна да разбера защо.
Пейзажът бе все още същия. Дървета, изгнила или изгоряла трева, скали и още дървета. Плашех се от факта, че не виждах птици. Гарваните обикновено търсеха лесна плячка с цел оцеляване без бой, а сега нямаше нито един.
Нямаше как да не се запитам в коя част на острова се намирахме в момента. Предния път битката бе при руините, ами сега? Някъде на близо се чу счупване на клон. Кентавърът спря и аз последвах примера му. Не се виждаше нищо. Слънцето светеше съвсем слабо зад прикритието от опблаци и дървета, така че не беше от полза. Съществото пред мен реши, че няма опасност, но забърза в тръс. Отвратих се как главата на момчето се лашкаше при всяка крачка на кентавъра, но нямах избор. Продължих да вървя.
Скоро стигнахме до някакъв лагер. Намираше се на малка поляна. Палатки от животинска кожа бяха разпръснати в кръга направен от големи, бели скали. Подозирах, че са омагьосани, щом никой не беше нападнал лагера.
Но какви бяха тези хора? Защо не използваха замъка за подслон? Или развалините? Защо стояха тук, където засадата би била елементарна?
Мислите ми бяха прекъснати от писък. Кентавъра мина между две от белите скали и неуспял да  направи две крачки една жена изскочи и хукна към него. Лицето на кентавъра се сгърчи за секунда, но след това се изглади и доби неутрално изражение. Той коленичи с предните си крака и постави трупа на момче в краката на ридаещата жена. Тя също падна на колене. Чух как тревата под нозете й се строши и с последен дъх й прошепна думи на смелост.
Тя не обърна внимание. Не обърна внимание и когато кентавъра се изправи и, подминавайки изгледа с мъка, без време загиналото момче. Тя бе закрила тялото със своето. Разтърсваше се от ридания, които варираха от тихи, подобни на хълцане, до раздиращи викове и вопли. Тя се надигна и огледа момчето. Намести блузата и плетената му ризница, които бяха усукани около крехкото му тяло. Погали страните му и приглади косата. Налюнчи палеца си и изтри засъхналата по бузите му кръв. Целуна челото му и все още ридаейки се изправи. Откъм шатрите се появиха други две жени. Едната с броня, а другата с ризница. Тази с бронята падна на колене пред момчето и сведе глава. Щом се изправи изля някаква течност от чашата, която носеше, върху момчето. Втората жена само сведе глава. Вдигна едната си ръка и сви юмрук. Трупа на момчето избухна в пламъци. Огнените езици го погълнаха и разнесъха воня на смърт из лагера. Жената, майката на момчето, стоя там докато и последната прашинка не падна глухо на земята. Пепелта бе с цвят на оникс. Черна, катранено черна, сякаш гледаш в дупка, от която всеки момент ще изскочи оживялото тяло на току що изгореният мъртвец. Щом вече нямаше над какво да ридае, жената изстри сълзите си и се обърна. Жената с бронята се приближи и я подхвана под ръка. Бях достатъчно близо, за да чуя думите, изречени от майката.
- Ego ei ne vadas...Ego ei dixi quod minor... at ille fugit!Videbas ita, donec!- тя отново се разрида. Радна на колене и се заклати напред-назад. Клатеше глава и се взираше пред себе си, продължавайки да ломоти.
-Et nunc est, quaeritis. Eumque redire!"

Не издържах повече. Тогава, след съня, не можех да се оттърся от гледката. Всичко, което бях видяла, не само този път, бе покъртително. Не знаех колко още ще издържа без да полудея.
И тогава думите на майката отново изникнаха в съзнанието ми.

"Казах му, че е твърде малък... Казах му да не ходи. Но той избяга! Докато не гледах!
И сега не гледам. Кажи му да се върне!"

                ~~~~~~~~~~~~~
                             ●

Обещах нова глава...ето я.
Стана маалко мрачна, но нямах друг избор.
Моля Ви, коментирайте! Съжалявам, че се бавя с главите на тази книга, но ми е трудно да я завърша.
Чакам мнение!
Това е номер четири за дадения ми срок. Скоро чакайте и номер пет! 😆