Училището на Феникса

Глава четвърта

Уикенда мина неусетно. С Лидия и Алекс ходихме на кино. Гледахме филм на ужасите, но имаше много кървища и на Лидия и стана зле. След филма се разхождахме из парка. Денят беше приятен. И дори спах спокойно. Неделята прекарах у дома.

Но дойде понеделник. Събудих се и се приготвих за деня. Точно вземах чантата си от бюрото, когато забелязах скицника си. Помня, че така и не проверих какво съм нарисувала, но... още преди да го отворя знаех какво е.
Бях нарисувала нея. Щом я видях отново вече бях сигурна, че не само совата ме е наблюдавала.
Реших да не занимавам приятелите си с глупости, затова се държах нормално през целия ден...докато не започна часът по математика. Както винаги часът беше скучен. По една време господин Уфтър написа на дъската някакво невъзможно трудно уравнение и попита за доброволци, които да я решат. Всички бяха забили погледи в чиновете си, но аз гледах задачата. Не знам защо, но изпитах чувството, че мога да я реша. Като в мъгла аз станах от чина и застанах пред дъската. Взех един черен маркер и започнах да пиша, без да знам какво. По едно време реших, че съм готова, затова оставих маркера и се обърнах към класа. Тогава явно се опомних защото щом ги погледнах осъзнах, че съм решила задача по Математика, и то правилно. Всички ме гледаха странно, някои дори изплашено.
Понеже не знаех какво да правя просто се върнах на чина си под втренчените погледи на класа.
-Защо всички ме гледат така?- попитах Лидия, която седеше до мен.
Тя също ме изгледа като другите, но поне ми обясни.
-Ти... светеше.
Погледнах я недоумяващо и се разсмях истерично, при което си спечелих нова доза странни погледи. Спрях да се смея и се обърнах към Лидия. Но тогава видях очите, в които не се четеше шега. Тогава всякакви следи от смях се заличиха от лицето ми.
-Говориш сериозно.
-Напълно.
-Но..но как така светя?!?
-Не знам.-за шепна тя.- Ти просто стана от чина и започна да светиш слабо, но с всяка крачка към дъската светеше още по-силно. И когато започна да решаваш задачата, заговори на някакъв странен език. Някои от нас решихме, че се подиграваш на Уфтър, но когато се отдръпна от задачата и видяхме, че е вярна и ти не се шегуваш просто.... това не е нормално. Разбираш ли?- не знаех какво да отговоря, но за щастие звънеца би. Докато изляза от стаята вече бях останала сама. Щом излязох в коридора няколко момичета и момчета се обърнаха към мен и си за шушукаха. Явно слуховете се разпространяваха по-бързо отколкото си мислех. Но за щастие това беше последния ми час. Не изчаках приятелите си, а направо тръгнах към дома.