Училището на Феникса

Глава двадесет и три

Каквито и очаквания да имах за обучението на Флует, със сигурност не очаквах тя да седне на земята.
-Седни.- леко разколебана приседнах на земята.
Тук. Толкова навътре в горските дебри, не припарваше никой. Поради тази причина по земята имаше килим от нападали борови иглички.
Усетих как няколко от тях се забиха в краката ми.

Погледнах към Флует.
-Сега какво?- попитах.
Тя вдигна една зелена игличка и я завъртя между палеца и показалеца си.
Забелязах, че бе започнала да изгнива. От едната страна бе станала кафява.
Зачудих се- Така ли ще изглеждам когато умра и започна да гния?
Разтърсих глава.
Момичето пред мен ми подаде изгниващата игличка. Взех я и, я поставих в средата на дланта си. Какво се очакваше да направя с нея?
-Съсредоточи се. Накарай игличката да полети.
-Само това ли? Това каква връзка има със самоконтрола?
-Трябва да накараш, само тази игличка да лети.
-Добре.- изсумтях аз. Кое му беше трудното на това?

Съсредоточих се. Усетих познатото напрежение. Забих поглед в игличката в ръката ми, и и' заповядах да лети.
Но се случи нещо друго. Нещото, за което ме предупреди Флует.
Огледах се наоколо.
Като милярди снежинки, във въздуха летяха боровите иглички, които до преди миг лежаха на земята. Изправих се. С разтреперана ръка докоснах една от тях. Тя се завъртя няколко пъти в кръг във въздуха и падна в разперената ми длан при изгниващата си сестричка.
Погледнах я, но след това отново вдигнах поглед.
Звукът наподобяваше пороен дъжд в гората.
Игличките западаха една след друга. Бях изгубила концентрация.
Погледнах към Флует.
-Това бе впечатляващо. Но аз казах да вдигнеш, само една игличка.
Именно в контрола се крие силата.
-Ще... ще опитам отново.
-Да.- отново седнах.
Всичко се повтори. Но аз продължавах да опитвам.
Трябваше да го направя.
Трябваше!

В продължение на два часа се упражнявах. Повтарях отново, и отново... но винаги правех повече от необходимото.
Ядосах се. Защо не правех нищо както трябва?!
Ръцете ми отново заблестяха в бяло.
Бясна на себе си, на силите си, на безпомощността си, се изправих светкавично завъртях се с гръб към Флует и запратих всичката си ярост по най-близкото дърво.
Чу се оглушителен пукот, който сигурно бяха чули и в замъка.
Дървото се пропука. През цялата му дължина мина огромна пукнатина която се разпростря до върха му.
И следващия момент.. не бях съвсем сигурна какво се случи, но усетих две неща:
Първо- дървото издаде най-жалостния звук,който някога бях чувала. Със последен стон то се стовари на земята и едната му половина се пръсна на парчета.
И второ- половината която се пръсна запрати по мен къс дърво, който се заби в кракът ми. Докоснах мястото, от което стърчеше парчето дърво. По пръстите си усетих нещо лепкаво.

Чух вик, но не разбрах чии.
Пред очите ми се спусна мрак.
Със сетни сили осъзнах че съм ходещ магнит за опасности.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Защо всеки път щом отидех в гората срещах нея. И всеки път тя имаше нещо забито в тялото си?
Това момиче някой ден щеше да ми докара инфаркт!
И какво е правила сама в гората?
След часовете я потърсих. Исках да поговорим.
Трябваше да я отблъсна от себе си. Иначе щях да се предам пред тези изумителни очи и да и' разкажа какво чудовище съм.
Видях как запрати заслепяваща топка от светлина по един бор. И от там всичко се случи за миг. Дървото се пръсна на парчета.
Едно от тях се заби в кракът и'. Тя припадна.
Опитах се да я събудя, крещях и да отвори очи, исках да извадя парчето дърво, защото я нараняваше, но знаех, че така ще я боли още повече.
Вдигнах я на ръце и тръгнах към замъка.
Часовете бяха свършили, а сега бе свършила и вечерята. Учениците точно излизаха от Голямата Зала, но щом ме видяха. Или по-точно-щом видяха нея, се заковаха на място. Няколко изпищяха от страх. Напред излязох мосю Алба и тренер Малификус. Не ми се занимаваше с тях, затова продължих към телепорта за болничното крило.
Щом влязох онази странна баба със зелен кок ме видя. А щом забеляза кого нося се разпищя.
-Стелааа! Джини!- лекарката изхвърча през вратата на лечебницата.
Беше с разрошена коса и измачкани дрехи.
Под множеството малки бръчки, още се криеше младото и' лице.
Щом видя Джини, от очите и' потекоха няколко сълзи. -Внеси я' вътре.- влязох с твърда крачка. Поставих лекото и' крехко тяло в леглото, в което бях настанен аз по-рано.
-Излез. Отивай да спиш. Утре щом се събуди ще Ви известя.- с последен преценяващ поглед разгледах Джини и след това излязох.
Бабата само вдигна глава от носната си кърпа и ме погледна с благодарност. След това пак зарида.

Върнах се в стаята си.
Онзи кретен все още не се бе появявал. От историята с Джини в оранжерията не го бях виждал изобщо.
И по-добре.
Легнах на леглото си, като преди това махнах дебелия пуловер, който бях намъкнал. В стаята бе топло, за разлика от на вън. Но не се учудвах. Скоро бе коледа.
Поредната, която щях да прекарам само с брат си. Крис.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Хах.... Джини пак е в болничното крило :D
Не ме убивайте!!
Не съм сигурна кога ще кача некста, но ще се постарая главата да е дълга. ^-^