Училището на Феникса

Глава тридесета

-Да говорим ли? За какво?
-Аз... Просто искам да говоря с теб.- не исках да оставам на саме с него. Щях да зацикля и да изръся някоя глупост. И...
-Искаш ли да излезем от залата?- отворих уста, за да кажа нещо, но гърлото ми бе пресъхнало, затова само кимнах. Той хвана предпазливо едната ми ръка и ме поведе към вратата.
Щом я отвори тя изскърца жално сякаш също скърбеше за професор Етиам.
Тази мисъл разнесе мъглата в главата ми. Трябваше да внимавам какво говоря, за да не разваля и малкото приятелство, което бях изградила със Сам.
Излязохме във "фоайето"
и той се спря. Застана пред мен и отвори уста, за да каже нещо, но изсумтя и погледна на страни. Прокара ръка през късата си коса и се хвана за врата. Стори ли ми се или се изчерви?
Изнервена от неловкото мълчание издърпах дланта си от неговата и скръстих ръце.
-Виж, ако не смяташ да ми кажеш защо ме извика тук, отивам да спя. Емоциите днес ми дойдоха в повече.- казах и забих поглед в лицето му. Но той само стисна челюст и продължи да се взира в отсрещната стена. Изсумтях, обърнах се и тръгнах към стълбището. -Лека нощ Сам.- извиках през рамо.
Не мога да повярвам че очаквах... дори не знам какво очаквах! Да ми каже че е влюбен в мен ли!? Ха!!! Вече бях на площадката с телепортите, когато чух стъпките на Сам. Вероятно се връщаше в Голямата зала.
Сега щях да се прибера в стаята си, да легна да спя и щом се събудя да изтърпя всички часове.
Може би щом се събудя ще се окаже че всичко е сън. Че никой не е умрял. Че никога не съм си чупила носа. Че нямам чуства към Сам.
Че Оедипус не съществува.
И няма магически свят.
Отново ще съм никоя и ще уча в обикновенно училище с най-добрите ми приятели. И...
Някой ме зграбчи за ръката и ме завъртя. Озовах се лице в лице със Сам. Отново.
-Какво те прихваща?!-изписках шокирано в лицето му.
-Аз...
-Какво?
-Влюбен съм.
-Честито и в ко...
-В теб, Джини.
-Т...- чакай. КАКВО?! Засмях се нервно и се отскубнах от стегнатата му хватка, с което се озовах на женското стълбище.
Загледах се невярващо в него. Чалюстъа му бе стисната, а веждите събрани в решително изражение.
-Шегуваш се.- прошепнах. Точно сега не бях способна да кажа нищо повече. Не беше вярно! Лъжеше ме!
-Не се шегувам.- побиха ме тръпки от ниския му глас. Пъстрите му очи ме наблюдаваха зорко. Имаше нещо в това момче, което го караше да изглежда прекалено зрял за годините си. Някакъв товар, който...
-Нищо ли няма да кажеш?- попита.
-Какво мога да кажа?
-Дали изпитваш същото към мен например.
-Сам, не мисля че сега е... най-подходящия момент за връзка.
-Защо?
-Защо? Може би защото преди няколко часа откриха мъртъв учител. Или защото в момента брат ти се нуждае от някой с когото да поговори. Занаеш ли, понякога ти се ядосвам страшно много. Никога не мога да те разбера и...
-Ти мен ли?! А какво да кажа аз? Първият ден, в който дойде тук те помислих за същия повърхностен боклук като Касандра. Реших че ще се държиш с нас като с роби, но ти веднага спечели сърцата на всички. Дори на Тайсън, а повярвай ми той не е същия добродушко с непознати.
Стараеш се да си мила с всички. Дори да не ги харесваш. Но когато излезеш на тепиха и започнеш да се биеш, на повърхността излиза съвсем различен човек. Ами начина по който се храниш? Или как изглеждаш докато спиш? Всички тези малки детайли те изграждат, но не разбирам как се побират в теб. И точно това ме ядосва. Изглеждаш обикновенна, лесна за разбиране, а в действителност си една вселена от загатки. И след всичко това, смееш да твърдиш че не разбираш мен?! Аз съм съвсем обикновен.- не знаех какво да кажа. Не очаквах да изтъкне толкова дребни факти за мен. И все пак той не бе обикновен.
-Не си.-прошепнах. Той вдигна гневния си поглед от пода към очите ми.
-Какво не съм?
-Обикновен. Не си обикновен.-чертите на лицето му се отпуснаха, само за да се свъсят в недоумение веждите му.
-Ти каза че си обикновен, а не си. Лицето ти винаги е скрито зад маска на непукизъм. Очите ти крият хиляди тяйни, които изглежда те нараняват. В началото се държеше враждебно с мен, но след това стана мил. Така и не разбрах дали щеше да ме победиш. Не завършихме мача. Дали щеше да спечелиш ако не бях изпуснала силите си от контрол? Защо всеки път щом погледнеш брат си свъсваш леко вежди?
Не мога да ти кажа какво чувствам, защото и аз не знам.- поклатих глава и тръгнах по стълбите нагоре.
-Лека нощ.- чух тихия му глас, точно преди вратата на Голямата зала да се отвори и да чуя гласа на Тайсън.
Изкачих се до общата стая. На дивана спящ и мъркащ открих Блек.
-Здравей коте.- погалих го зад ушите, за да се разбуди и да не се изплаши. Вдигнах го от дивана и го гушнах. Малкото му телце бе топло и меко. Потърках нос в гъстата му черна козина и се зачудих дали косата на Сам е също толкова мека. Тропнах ядно с крак и тръгнах към стаята си.

Оставих Блек в леглото и се преоблякох. Утре трябваше да напиша писмо до семейството си. И да го пратя по... Не можех да го пратя по Велокс! Щях да разпитам Пип от къде да намеря друг гарван. Трябваше да отбягвам Сам за известно време. Никой не биваше да разбира за разговора ни.
Никой!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
СЪЖАЛЯВАМ!!!!!!!!!!!
Кратка е, но им се ядосах!
Големи са идиоти. Но са моите идиоти.
Еххх... Та така!:
НАЙ-ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВАМ СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА ДА Е МИНИМУМ 5000 ДУМИ. Ще приложа скрийншот за доказателство! 😹😹😹😹
П.П отворете снимката, за да добиете пространствена представа за стълбището...