Училището на Феникса

Глава двадесет и пет

-Това ще ти е нужно за около месец. Иначе няма да можеш да вървиш.- каза леля и тикна две патерици в ръцете ми. Май я предпочитах заспала....
Леля спа на леглото до мен чак до сутринта.
Беше се събудила преди два часа и ми бе заявила, че щом се изкъпе, и приведе в приличен вид ще се върне при мен.
А щом се върна носеше чифт тъмно кафеви патерици от орехово дърво. Значи все още не възнамеряваше да ме излекува, а?
Е добре тогава!
Грабнах патериците и се застопорих що годе на тях.
Не бе никак удобно. Направих няколко крачки, но се задъхах от умора.
Малко се бях обидила, че никой от приятелите ми не бе дошъл, но не ги винях. И на мен щеше да ми омръзне ако някой от тях всеки ден постъпваше в лечебницата.
Обърнах се през рамо към леля.
-Ще ми вземеш ли скицника? Не мога да нося и него.
-Добре. Ще ти го донеса по-късно.- заклатушках се по пътя към тръбата.
Сбогувах се с Палида и преминах през успокояващото усещане за бестегловност, което винаги ме спохождаше в телепортите.
Озовах се на стълбището.
Няколко момичета слизаха по стълбището. Щом ме видяха ме поздравихa и продължиха по пътя си.
Знаех че щяха да разкажат на всички на какво приличам. А със сигурност не бях красива гледка...
Все още бях по дългата до средата на пръсците, бяла нощница. В която със сигурност не изглеждах като супер модел.
Сега идваше трудната част-стълбите.

Хванах здраво патериците и започнах да изкачвам бавно стълбите.
Едно по едно пристъпвах все по-нагоре и по-нагоре по стъпалата. Броях всяко едно от дяволчетата и изричах двойно повече псувни по техен адрес.
Изпотена и трепереща от умора стигнах общата стая за почивка.
Там, на единично кресло до прозореца, се бе настанила Пип. Четеше книга, а в скута и' лежеше котката- предател. Приближих се до дивана в средата на стаята и се строполих на него.
Пип ме забеляза и подскочи от изненада.
Блек раздразнено се оттегли към спалните.
Избутах патериците на страни и се свих на кълбо.
-Ще спя тук.
-Какво?! Ти да не си полудяла?! Защо мъкнеш тези патерици?
-Не мога да вървя без тях.-гласът ми звучеше приглушено, защото бях забила лицето си в една възглавничка.
-Леля ти не излекува ли раната?
-Не.
-Защо?!
-Каза че това ми било за урок. И че трябвало да спра да ходя в болничното крило по друг повод освен да видя как е "скъпата ми леля."
-Ами...
-И сега трябва да се мъкна с тези отвратителни патерици цял месец!
-Съжалявам Джини, но... леля ти е права.
-Какво!- извъртях главата си, така че да я виждам.
-Ако не спреш да се нараняваш, с тази скорост скоро ще умреш от преумора. Може би тези патерици ще те държат далеч от глупости за известно време...
-Не мога да повярвам! А знаеш ли колко боли?!
-Да , знам. Всеки в това училище е претърпявал някакъв инцидент, но ти водиш класацията.- ядосана изпуфтях и грабнах патериците си.
-Отменяме ученето за утре. Сега нямам достатъчно нерви или енергия за учене на език или нещо подобно.
-Добре. Ще кажа на Луси.- и тогава се сетих.
-Нали щяхте да идвате вчера след часовете?
-Дойдохме. Но ти и леля ти спяхте когато влязох и затова отпратих всички.
-Оу... добре. Ще се видим на сутринта.
-Джини? Нали знаеш че е едва девет часа?
-Така ли?
-Да. Всъщност трябва да закусаш. И аз също.
-О, не! Няма да сляза отново по онези стълби!
-Хм... а защо не левитираш?
-Не съм овладяла силата си напълно.
-Тогава ще летиш с мен.
-Какво? Как?
-Така.- каза тя и направи огромните си бледо лилави криле видими.
-Ще можеш ли да ме носиш?
-Да. Но вземи патериците си. Няма да те дундуркам цял ден.- изплезих и' се.
-Първо отиваме да се преоблека.-казах.
-Добре.- взех патериците си в една ръка, а другата преметнах през врата на Пип.
Тя ме хвана здраво през кръста и полетя нагоре по стълбището.
Изживяването бе страхотно, но на затворено и на кратко растояние не можех да се насладя напълно.