Училището на Феникса

Глава шестнадесета

Някакъв странен аромат дразнеше носа ми.
Отворих раздразнено очи.
Нечия ръка осеяна с бръчки, бе навряла под носа ми шишенце с ароматни соли.
Изправих се в леглото и погледнах жената пред мен.
Взрях се продължително в нея и познах Палида. Зеленият и' кок се открояваше в тъмната стая.
Огледах се и познах болничното крило.

И тогава си спомних всичко, което се случи.
Опипах предпазливо рамото си, но не усетих болка. Бях облечена в дълга бяла нощница. Проврях ръка под леката материя и напипах малък, грапав белег.
Не бях мъртва. Последното, което си спомнях беше думата "отрова".
Погледнах отново Палида. Тя ми се усмихваше мило, но забелязвах и тревогата в очите и'.
-Как се чувстваш скъпа? Много ни изплаши тези дни.
-Дни ли?! Как така дни?
-Ти бе в кома миличка.- преглътнах тежко.
-.. как.. за колко дни?
-Не много. Една седмица, точно.- бях изпуснала цяла седмица.
-Мама и татко... Те знаят ли?
-Да. Говорихме с тях. Но не могат да дойдат сега...
-Защо? Има нещо по-важно ли?
-Не! Разбира се, че не!
Просто....
-Какво!?
-Границите на острова са затворени.-
не разбирах.
-Какво значи това?
-Че... никой не може, нито да влезе, нито да излезе.

Не! Това значи, че скоро нямаше да мога да видя семейството си.

-За колко време?
-Първо трябва да бъдат подсилени силовите полета. Ще направят всичко така, че който иска да прекрачи границата на острова, първо трябва да получи позволение от директорката.
-Не питах това, Палида.
Искам да знам колко дълго няма да видя семейството си.- тя извърна глава на страни, но аз бях забила неумолим поглед в нея.
Накрая тя обърна тъжните си очи към мен.
-До пролетното равноденствие.
-Но това значи...
-Да. До 21-ви Март.- очите ми се замъглиха. Почувствах топлите капки, стичащи се по бузите ми и, падащи върху студените ми ръце.
-Ооо скъпа..- Палида се хвърли да ме прегърне, при което зеленият и кок се разклати заплашително.
Топлата и' прегръдка не успяваше да ме успокои.
Легнах на страни в болничното легло и се завих през глава.
-Върви си. Моля те.- касах това тихо, но Палида ме чу. Тя си тръгна, а аз останах сама в тихата стая.
Бях в отделна стая, а не в общото помещени което видях при първото си посещение.
Дори не знаех защо това ме интересува. Сега бе края на Ноемвра, ако помнех правилно. Което знечеше почти пет месеца.
Следващия път, когато ги видех Били щеше да е на единадесет години. Щеше да се е променил много. При първа възможност щях да им пратя писмо. Може би по онези гарвани.
Плаках дълго. И неусетно заспах.