По дяволите. Успах се. Изправих се веднага, изключих алармата си и издишах тежко. Перфектна сутрин след още по-перфектна нощ. Спомените бледнееха пред очите ми.
Поне до няколко дни трябва да отида за патериците, скоро ще ги махна, толкова се радвам, въпреки че започнах да свиквам. Напличках лицето си и измих зъбите си. Ужасно грозна съм. Рошава, с подпухнали очи и намръщена. Най-прекрасната комбинация. А и така се чувствам. Надали нещо може да промени това.
...
Баба беше оставила бележка на хладилника - "Отивам да напазарувам. Приятен ден, борец!". Добре де, това няма как да не ме накара да се усмихна. Обичам я толкова много.
Снощи майка ми ми се обади. Не се бяхме чували от седмица, а и бях в най-неподходящото настроение, затова че не си говорихме много. Постоянно ме питаше за Макензи и ми идеше да и кажа за всичко. Но дори и да и кажа тя отново ще я оневини. Ще каже, че е било недоразумение. Ще търси вината в друг. Най-вероятно в мен.
А доколкото Луи, на него ме е страх да кажа. Той така или иначе не харесва Макензи, но не искам да правя драми. Ще се опитам да забравя за това, да стоя възможно най-далеч
от Хари и от нея. Пътят им е напълно чист. Нека живеят щастливо. Пардон, спят. Това дори в главата ми не е забавно. Сякаш се озлобявам. А не го искам, защото това означава, че ми пука. Кого залъгвам? Щом не спрях да мисля за това цяла вечер определено ми пука.
Въпросът е, че трябва да спра.
Днес не знам дали да ходя в клуба, защото това означава, че и Найл ще е там. Харесвам го, той е много мил и добър, но нещо го засенчва. Може би е прекалено перфектен за мен.
Имам чувството, че няма никакви проблеми. Едва ли съм права, но изглежда много щастлив. Не мисля, че мога да пасна в такъв тип живот. Без проблеми и драми. Колко хубаво би било. Ах.
***
Дворът вече беше празен, въпреки че казах на таксиметровия шофьор да побърза. Дано не съм закъсняла чак толкова много. Вървях бързо, а чантата ми се носеше зад мен, като
вятърът ме духаше в лицето и сбръчквах нос.
-Здравей.
Отникъде се появи една фигура. Нямам намерение да говоря с този. Завих, за да мина от другия вход, дори и пътят ми да се удължава.
-Кейтлин, чакай.
Чувах как Зейн тичаше зад мен, но наистина нямам какво да му кажа. И не съжалявам, че му се развиках във вилата, дори и да бях бясна. Не искам да ми се обяснява, той много
добре знаеше за Макензи и така или иначе го направи.
YOU ARE READING
Dependent on you #WattysBulgaria2015
FanfictionТя изпълваше това, което иска, а именно да учи в Ню Йорк, а той пропиляваше живота си, мислейки че е щастлив. Когато пътищата им се пресекат, дали е възможно да се направят жертви и да се преглътне егото или единственият изход е самосъжалението?
