My Aurora - Not a Fairytail | J.JK {Bulgarian Translation}

°19°

Г.Т.Сохрин

Ръцете ми, които държаха пистолета с такова самочувствие до преди секунда, сега трепереха. Бавно притворих очи, гледката пред мен моментално накара сълзите ми да потекат.

Но така и не издадох звук, а сълзите една по една де стичаха. Дишането ми леко се забави, като го видях.

Онзи Джънкук, който доведох в дома ми, в който се влюбих. Шоколадовите му очи блестяха със светлина всеки път, когато казваше думата "нуна", пълен контраст с мъртвите му очи в момента.

Прострелях го точно между очите. Сърцето и гърдите ме стягаха, гледайки къщата пълна с наши много спомени, а сега покрита с кръв.

Бях ядосана, тъжна, объркана и с други хиляди емоции, които дори не можех да опиша.

Тялото му лежеше там, очите му все още широко отворени, право в мен вперени.

Писък от болка излезе от устата ми. Не можех да издържа да го гледам така. Наранен и разкървавен.

Показа ми малка усмивка и изхълцах между всичките ми подсмърчвания. Дори в този момент той...

Краката ми се сгънаха, като паднах на колене, умът ми беше запълнен със спомени с Марк. Извиках от агония и отново го застрелях, докато не можех да държа пистолета повече.

Ръцете ми паднаха на земята и си покрих главата, започвайки да плача неконтролируемо. Убих го.

Вдигнах кърваво червените си очи, за да видя невинното му лице за пореден път. Вече не се усмихваше.

Очите му нямаха емоция, а тялото му изглеждаше още по-безмълвно. Все повече кръв изтичаше и чувствах гърлото ми да изсъхва от цялото плачене.

Започнах да викам на самата себе си, юмрюците ме боляха, тъй като неспирно удрях земята, кокалчетата ми кървяха.

Бях ядосана на самата себе си. Каквото направих беше правилно, обаче защо го чувствах толкова шибано грешно?

Без да се замисля взех пистолета и го насочих към челото си. Пръстите ми в готовност да дръпна спусъка.

На косъм преди да се прострелям, получих рязка болка в корема. Като от нищото гърч. Погледнах надолу и сложих ръка на мястото на болката.

После се сетих за думите на доктора.

Ако се самоубия, не само аз умирам след като взех живота на Джънкук, но и живота на бебе, което дори не се е родило. Невинно бебче.

Разтърсих глава, като пророних още няколко сълзи, заради ситуацията, в която бях поставена.

Нямам си никой, изгубих двамата ми най-важни човека в живота. Не можех да отнема още един живот, не. Исках да задържа бебето. Може би той или тя ще бъда живота ми, като остарея.

Оставих пистолета на земята и клекнах, докато челото ми не беше прилепено за земята.

Онази нощ не можех да заспя, не можех да дишам спокойно. Знаейки, че ръцете ми са убили някого. Че съм заровила човек 2 метра под земята.

В този момент дори не знаех от къде ми е дошло самочувствието, за да направя нещо такова, да изкопая гроб късно вечерта и да заровя тялото му там. Нямаше момент, в който не плачех.

След като го зарових напълно паднах на колене и започнах да се моля за душата му, дори след всички лоши неща, които е направил.

Сега знаех истината, тази, която Марк така и не успя да ми каже. И щеше да бъде грешно от моя страна да не изпълня това, което се очаква от мен.

Молих се за хубаво място за него в рая, толкова много го обичах.

Лежейки си на леглото, се заклех винаги да се грижа за бебето, растящо в мен, да го или я обичам до последния ми дъх.

Най-трудното беше да заспя без ръцете му увити около мен. Начина по който галеше гърба ми успкояващо.

Това го нямаше сега, той не е вече тук.

Но трябваше да свикна, да си казвам, че е на по-добро място. Въпреки това, нямаше как да спра тихият ми плач през нощта. Липсваше ми. Вече ми липсваше топлината му.

°°°

Още една глава остава и почвам подробните обясненияяяя 🧎‍♀️🧎‍♀️🧎‍♀️. Ще се опитам направо сега да я напиша, не искам повече да отлагам.

Credits: neottarius