My Aurora - Not a Fairytail | J.JK {Bulgarian Translation}

°29°

Г.Т.Марк

Проверих пулса, беше прекалено слаб. Сълзите най-после си поправиха път навън, когато забелязах цялото и тяло да е покрито в синини.

Почувствах се отвратен, само като си помисля какво и е направил. Разтресох и тялото, крещях и името, за да дойде момента, в който тя си отваря очите.

Не можех да я гледам така. Онзи ден не трябваше да я оставям да избира. След многото ми побутвания, очите и се отвориха и започна да се оглежда наоколо, което ме накара да се успокоя.

Изведнъж очите и се навлажниха и на мен не ми остана друг избор, освен да я прегърна.

"Ужасно съжалявам, Рина. Ужасен приятел съм. Не трябваше да те слушам." Казах и се отдръпнах, преди да я погледна в очите.

"Можеш ли да се изправиш?" Попитах я тихо, знаейки, че трябва да се махнем от тук, колкото се може по-бързо.

Погледна ме и кимна.

Помогнах и да се изправи, а за всеки случай я държах за кръстта, да не стане така че краката и да не издържат.

Бях съвсем близо до изхода и нашата свобода, ала вратата се тръшна пред лицата ни. Сохрин се изплаши и си разменихме по един поглед, преди да се обърнем, заради студения бриз, който усещахме.

Джънкук стоеше пред нас, но това не беше този Джънкук, който бяхме поканили да живее тук, а този, който спасихме в гората. Изглеждаше по същия начин, когато го видяхме за първи път.

Кръв по тялото му. Рани по лицето му и разкъсани дрехи. Обърнах се към Сохрин. Очите и бяха широко отворени. Изглеждаше, сякаш ридае вътрешно, за което не можех да я съдя.

Той се подсмихна, докато ни гледаше.

"Отивате ли някъде? Как смеете да ме оставите сам?" Попита, а аз усещах как гневът ми се покачва.

Обърнах се и с всичката ми сила се опитах да отключа вратата. Когато се отвори, бях леко изненадан, но нямаше време, за това бързо избутах Сохрин навън.

"Рин, трябва да отидеш в колата и там да ме чакаш." Наредих и  отново я бутнах надалеч от мен, преди да протестира.

Тръгна към колата, а аз се обърнах лице в лице с Джънкук.

"Кой знае какво ти е казала онази дърта вещица, за да ме мразиш толкова много." Той каза и аз кимнах.

Преди да му отвърна по някакъв начин, той за миг дойде точно пред мен. Гледаше ме, сякаш анализираше лицето ми.

"Тя е моя
писано и е
наречи ме егоист
но аз никога няма да я пусна."

Това бяха последните му думи, преди да си вдигне ръката и да започне да ме души. Задушавах се, а каквото и да правех, нямаше как да се сравни със силите му.

Вдигна тялото ми и като лист хартия ме захвърли в другия край на стаята. Изправих се и колкото можех по-бързо се затичах навън към колата. Сохрин чакаше вътре, както и бях казал.

"Какво стана?"

Погледнах надолу, за да открия, че тениската ми е изцапана в кръв. Сигурно е от, когато ме хвърли.

Поклатих глава, сигнализирайки и, че е нищо. Запалих колата и тръгнахме към вкъщи.

Г.Т.Сохрин

Не можех да спра да мисля за Джънкук, след всичко сторено, все още не ми се вярваше.

Не исках да вярвам на видяното. Очите ми бяха на раната на Марк, докато въпросите в мен се уголемяваха.

Джънкук ли го е причинил? Защо би го направил?

Започнах да си клатя главата в разочарование. Не знаех какво да правя. Физиономията, която беше сложена на лицето му, докато стоеше пред нас. Невъзможно. Бях изплашена до смърт, само гледайки го.

Ръката на Марк се затегна около кормилото, а ръцете му бяха все така червени.

"Марк, сега къде отиваме?" Попитах.

"Ще ходим у нас. За сега само това ми идва на ум." Каза сравнително спокойно, единствено гледайки пътя.

"Първо трябва да отидем до болницата, раната ти се влошава. Моля те." Казах или  по-скоро помолих, защото знаех колко много мрази болници.

За миг ме погледна, преди железния му поглед пак да се залепи на пътя. Обърна колата, за да отидем в болницата.

От нищото силен писък се чу, от което последва тежък удар. Колкото и да се опитвах да държа очите ми отворени, не можах.

Скоро очите ми се затвориха и всичко стана черно.

°°°

Спокойно, жива еее~
Иначе историята нямаше да продължи интересно. Е, а вие как сте? Разкажете ми нещо интересно.

Credits: igot7_ara