Толкова е заблуждаващо.
Фактът, че хората с най-ангелските лица могат да бъдат дори по-лоши от самия дявол.
И с времето го осъзнах.
｡･:*:･ﾟ★,｡･:*:･ﾟ☆ ｡･:*:･ﾟ★,｡･:*:･ﾟ☆｡･:*:
Това е измислена история.
Нито героите, нито случките са истински.
#1 i...
Погледнах към Джънкук, който в момента с широка усмивка гледаше новия си дом.
"Хайде, да видим новата ти стая."
Погледна ме и после си насочи погледа към земята срамежливо. Беше толкова сладичък! Започнах да ходя към втория етаж, а той беше зад мен. Вече стигнахме спалнята, която му бях подготвила.
"И това е твоята ста-" Спрях да говоря, защото осъзнах, че той не е тук. Огледах наоколо, но не.
"Джънкук~!" Казах малко по-силно, за да ме чуе.
Най-после го открих. Стоеше до стаята ми, взирайки се в картината.
Така и не спря да я гледа. Опитах се да му отвлека вниманието, но безуспешно. Лицето му беше бледо, а очите му - по-тъмни и от черно.
Все едно беше вътре в картината.
"Джънку-"
"От кога имаш картината?" Попита, прекъсвайки ме.
"Вече от няколко години." Не отделях поглед от него. Лицето му още беше бледо.
Опитах се да го хвана за ръката, но щом ръцете ни направиха контакт, той се обърна и тихо се прибра в стаята си.
Не разбрах какво се случи. Когато се опитах да му хвана ръката, усетих температурата и.
Ръката му беше ужасно студена. Изплаших се, като си помислих, че е възможно да се е разболял. Бързо отидох пак до стаята му и почуках.
"Джънкук, всичко наред ли е?" Попитах, докато продължавах да чукам на вратата.
Преди да попитам отново, вратата се отвори. Той излезе от стаята, мина покрай мен, все едно не съществувам, и слезе по стълбите. Очите му излъчваха студ. Още един път го погледнах, за да разбера, че се е преоблякъл.
Докато се усетя, той вече беше на долния етаж. Бързо си измих ръцете и отидох на долния етаж.
Беше седнал в кухнята, с гръб към мен.
Явно усети присъствието ми, за това се обърна. Имаше топла и широка усмивка на лицето.
"Нуна, все още не си се преоблякла?" Той попита със сладка физиономия.
А аз просто го гледах объркано. Не можах да повярвам на очите си. Преди малко дори не го интересуваше съществуването ми, а сега пак е сладкия и срамежлив Джънкук.
Реших да пренебрегна този факт и му отвърнах усмивката.
"Ей сега ще се преоблека. Но преди това, гладен ли си, Куки?" Попитах го.
"К-куки?" Той каза, с поглед към скута си.
"Да, защо, не ти ли харесва?"
"Не, не! Просто не съм свикнал да имам прякор." Бавно погледът му се премести към мен.
"Но ти можеш да ме наричаш така, и да, много съм гладен!" Той продължи, като ми се усмихна.
"И, супер. Тогава бързо се преобличам, за да може да започваме с готвенето." Казах и се насочих към стаята ми.
°°°
Започнах да ни готвя, докато той чакаше търпеливо на стола.
Правех оризена супа, както и кимчи.
(Не знам точно как да ги преведа, ама сигурно сте ме разбрали.)
Лекичко започнах да си тананикам. Изведнъж усетих студен, много студен, дъх срещу ухото ми. По принцип бих извикала от страх, но сега сякаш краката ми бяха залепнали на земята.
Усещах, че не мога да си контролирам тялото. Единствено можах да дишам и мигам.
Исках да се успокоя, обаче усетих как дъха му се затопля. Сега горещ въздух се разбиваше във врата ми. Кълнас се, наистина имаше човек.
Опитите ми да издам звук бяха безсмислени. Страхът в мен се покачваше, до такава степен, че започнах да треперя. В следващия момент дълбок глас шепнеше в ухото ми, изпращайки тръпки по целия ми гръб.
"Изплашена ли си, принцесо? И защо, ти сама си го причини."
°°° Вълнувате ли се за тазгодишната festа 😍😍
Deze afbeelding leeft onze inhoudsrichtlijnen niet na. Verwijder de afbeelding of upload een andere om verder te gaan met publiceren.
