My Aurora - Not a Fairytail | J.JK {Bulgarian Translation}

°5°

Г.Т. Сохрин

След всичко случило се, исках просто да се прибера у дома, но за пореден път късметът не беше на моя страна. Тъй като бяхме единствените очевидци, трябваше да останем в болницата, докато момчето не се събуди. Не исках да бъда егоистична, но просто бях прекалено изплашена. Мисълта за топлите ми завивки и мекия ми матрак не напускаха ума ми.

Докторите най-после дойдоха, за да ни кажат, че момчето е будно. Полицаите се отправиха към него и му задаваха въпроси, свързани с инцидента.

Все още не можех да изтрия от ума си лицето му. Насълзените му очи, и покритото му с кръв лице.

Единият от полицаите дойде при нас.

"Ще се опитам да го кажа възможно най-кратко. Това момче. Не ни казва нито името си, нито всякаква друга информация за него. Питахме го къде живее, но ни каза, че няма дом. Докторите казаха, че не е двадесетгодишна възраст, което значи, че няма как да го настаним в сиропиталище." Той спря да говори, но имах чувството, че има още нещо да казва.

"И защо ни казвате всичко това?" Марк попита, спирайки кратката тишина.

"За това...Тъй като вие сте единствените хора, които го познават, предлагам ви временно да остане с вас."

"КАКВО!!!" И двамата изкрещяхме в унисон.

"О, и ако си мислете, че имате право на избор, по-добре си махнете тези мисли от главата, защото това не е предложение, а заповед." Каза го просто така и си тръгна.

"Но с-сър н-ние-" Марк беше прекъснат от доктора.

"Съжалявам, но за момента вие трябва да сте временните му настойници. Моля, подпишете тези документи."

"Може ли първо да видим момчето?" Попитах доктора.

"Разбира се."

Влязхоме в стаята и момчето просто гледаше стената срещу него. Лицето му нямаше никаква емоция.

Седнах до него.

"Да го направим ли? Смисъл ти най-вече ще се грижиш за него, защото аз няма да съм повечето време вкъщи. Ще приема, само ако ти си съгласна!"

"Дай ми само минутка. Искам да говоря с него насаме."

"Добре." Той излезе от стаята, усмихвайки се незнайно защо.

Веднага щом излезе, се почувствах супер неловко. Очевидно, до сега не съм имала други приятели, освен Марк. С него се познаваме, от както се помня. Като се замисля, не съм се и опитвала да се сприятелявам с други хора.

Може би за това така се усмихваше, преди да излезе. Ъгхх, понякога го мразя.

Погледнах към момчето до мен и видях, че ме зяпа.

Веднага щом ни се заключиха погледите, той отново започна да гледа стената, но с малък оттенък на розово по лицето му.

"Сладко." Казах тихо, стараейки се да не ме чуе.

Беше доста срамежлив. Това си личеше.

"Хей!" Опитах се да махна неловката тишина.

Бавно погледна към мен, но нищо не каза.

"Хей." Поздрави ме, но звучеше доста мрачно.

Един път да се опитам да съм мила...

"Как се казваш?" Продължавах да поддържам разговора.

"Джънкук." Каза спокойно, но погледът му към мен ме караше да се чувствам притеснена.

"Казаха ми, че засега ще живееш с мен."

"Наистина ли!!!" Каза, като се усмихна.

Имаше голяма заешка усмивка. Изглеждаше много сладък, въпреки многобройните рани по лицето му.

"Да. И аз съм Сохрин. Момчето, което видя преди малко е Марк, най-добрия ми приятел. Сега извини ме, но трябва да отида да подпиша едни документи. И също не се притеснявай за Марк. Той е добър човек, въпреки че отначало е малко студен."

Той кимна, показвайки ми, че е разбрал и отново се усмихна широко.

Помахах му преди да изляза от стаята.

Г.Т.Неутрал

"Най-после." Каза преди невинната му усмивка да се превърне в самодоволна.

°°°
Някой да ми даде малко късмет, в неделя съм на пробен изпит.

Credits: igot7_ara