Толкова е заблуждаващо.
Фактът, че хората с най-ангелските лица могат да бъдат дори по-лоши от самия дявол.
И с времето го осъзнах.
｡･:*:･ﾟ★,｡･:*:･ﾟ☆ ｡･:*:･ﾟ★,｡･:*:･ﾟ☆｡･:*:
Това е измислена история.
Нито героите, нито случките са истински.
#1 i...
След всички тези дни, се върнах в офиса. Пред различни файлове и документи които трябваше да проверя. Джънкук се съгласи да си остане вкъщи. И без това каза, че имал разни неща за вършене, от което малко ми олекна, защото няма да се чувствам чак толкова виновна, за дето го оставям сам.
Отне ми няколко часа, но свърших и тази работа. Въздишах и оставих химикалката на страна, както и изключих компютъра. Оставих очите ми да се затворят за малко, отпочивайки си.
Погледнах през прозореца, за да видя, че слънцето е залязло. Вече е вечер. Започнах да се притеснявам за какво си мисли Кук. Бях му обяснила, че няма да се забавя, а аз вече закъснявам.
Загасих всички лампи и си тръгнах, насочвайки се към колата ми. Реших да звънна на Джънкук. Отнеха няколко секунди, преди да ми отговори. Щях да започна разговора, но засякох тежкото му дишане.
"З-здравей Нуна!" Опитваше се да звучи нормално, но сякаш се беше изморил от нещо. Намръщих се.
"Здравей, Куки, аз съм. Всичко наред ли е? Защо звучиш толкова изморен?" Попитах, но той бързо се опита да опровергае тезата ми.
"Н-не, н-нищо ми няма! Просто се разходжах." Отвърна, обаче аз знаех, че е под напрежение в момента.
"О, добре тогава. Аз скоро ще съм си вкъщи." Казахме си по едно "чао" и прекъснах разговора. Спирайки на светофар, един магазин ми хвана окото. Имаше нещо като малко зайче. Беше прозрачно, с червени очи, направено от стъкло.
Стана зелено и закарах към точно този магазин. Отворих вратата и звънче се чу над главата ми. Търсих стъкленото зайче и го открих. Мястото беше собственост на един възрастен мъж. Беше много мил и с голяма усмивка на лице. Говорихме си за кратко, докато опаковаше покупката ми. Помахахме си и излязох от магазина.
Карах към вкъщи и скрих подаръка зад мен. Отворих вратата, но не чух никого. Качих се в спалнята, за да видя, че е празна. Върнах се на долния етаж и чух задъхване в другата стая. Следвах звука, а ръмженето се усилваше. Очите ми се рззшириха. Започнах да тичам, защото си мислех, че Джънкук се е наранил. Гласът ме доведе до килера.
Отворих вратата, при което зениците ми се разшириха и изпуснах стъкления подарък. Гледах, покритата с толкова много кръв, стена. Пода- оцветен в ярко червено, а мъж стоеше пред мен. И двете неща ме накараха да се разтреперя.
Очите му бяха толкова безизразни и тъмни, докарвайки всички кошмари обратно в главата ми. Действията се повтарят- получих ужасно главоболие. Придържах главата между ръцете си, крещейки с цяло гърло. Болката беше, сякаш някой преобръщаше костите ми наобратно.
Не виждах достатъчно добре от прекаленото голямо количество сълзи в очите ми.
Затворих очи и видях отново него. Този, който винаги се усмихваше искрено на болката ми, който винаги присъстваше в кошмарите ми. Този път лицето му беше много по-изчистено и разпознаваемо. Толкова много ме болеше, че изгубих способността да се движя.
Винаги бях аз човекът, който се опитваше да стои до него. Но сега той ходеше към мен. Треперех от мислите ми за нещата, които можеше да ми причини. За първи път бях изплашена от този непознат. Сълзите не спираха да падат, и въпреки това го виждах напълно ясно. Седна до мен и махна кичурите коса, които бяха застанали на лицето ми.
Само ръката му имаше такъв ефект върху мен. Болката се върна. Исках да изкрещя, но не можах.
Изтри сълзите ми, а болката все повече се усилваше. Най-после успях да изкрещя колкото се може по-силно.
"ДЖЪНКУК!!!" Извиках, при което припаднах в ръцете на непознатия.
°°°
Започва се.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
