9months/boyxboy, mpreg/

Part 1

  Беше едва началото на есента, но студа бе по-интензивен и остър от обичайното. Градът губеше малко по малко красотата на летните месеци и се отрупваше от кафеникави и жълти листа, падащи като снежинки от клоните на дърветата. Вятъра бе непредвидлив,а небето някак празно и грозно.
Сиво, бяло и пак сиво.
Двата мразени цвята на И Темин.
Темин беше просто момче. Работеше като сладкар в една малка сладкарница близо до дома си. За сладкарница, намираща се в края на средностатистически бедния квартал Инсадонг, Темин не изкарваше много.
В началото бе доволен, критериите, заплащането и персонала бяха добри, но с течение на времето всичко това се промени.
Заплатата намаля, колегите му се разотидоха и сладкарницата обедня от към клиенти и настроение. Ходенето на работа се превърна в ежедневен ритуал., който Темин изпълняваше с недоволство. И това го огорчаваше. Обичаше сладкарството и мразеше че го пренебрегва и отравя с нещо подобно. Искаше му се един ден и той да си има такава малка сладкарница в която да готви от сутрин до вечер и да се радва на изобилието от клиенти, които обожават неговите маслени понички. Бе добър в това..поне по неговите виждания.
Само че... всичко губеше своя смисъл когато не се правеше с желание и любов.
Темин бе свикнал да прикрива добре емоциите си, но това изиграваше много лоша игра след това. Дългото време на премълчаване и свиване в себе си го бяха превърнали в кълбо от нерви, което се отключваше винаги на най-неподходящото място и време.
На сутринта се бе събудил в малкия си апартамент, за който плащаше едва, но се налагаше за да има покрив над главата си. Бе забравил какво е да се прибереш и да се нахраниш като нормален човек.
Вечерите му ежедневно му се струваха по като обиране на трохите от предишните ядения. Вредните храни като парче пица или баница бяха ежедневен режим на хранене и той се чувстваше пълен с вредни храни. Но живота често правеше и най богатия-беден...защо тогава от бедния не правеше богат.? Темин имаше чувството че живота му се върти в една спирала, която няма край. Спирала отрупана с огризките и утайките на обществото, събрани в едно и оставени върху плещите му сякаш завинаги. Не помнеше деня в който дойде в Сеул. Не помнеше и деня в който загуби всичко. Помнеше само мига в който разбра че е сам на този свят и това му се стори като най-непосилното нещо което трябваше да преживее. Живота му се срина за част от секундата, оставяйки го сирак, оставяйки го без пукната пара, оставяйки го на произвола на живота.
И смяташе че живота е предвидим и еднообразен.
Де да беше така.
Преди два дни мислеше, че не може да му се случи нищо интересно, нищо неочаквано и необичайно. Днес той виждаше само едно отражение в огледалото. Стоейки полугол пред огледалната повърхност, опипвайки добре частта малко над интимните си органи. Бе гладка и чиста кожа. Изпъната сякаш като струна на китара, без белези или косъмчета. Гърдите му се повдигаха тежко нагоре и на долу, винаги когато правеше натиск и усещаше леката болка там долу. Присви очи, скривайки отражението си. Всеки ден избягваше образа си, само за да не вижда бледата, почти жълтеникава кожа от интензивното пушене на цигари, слабото тяло, откриващо броя на кокалите и ребрата му и изтормозеното същество, което продължаваше някак да потъпква и издърпва нуждата за живот към себе си.
Почувства се някак толкова изплашен. Толкова сам. Не знаеше какво да стори, а безбройните тестове около дивана показваха едно и също. Едни и същи две шибано червен черти.
Кой беше споменал че живота е еднообразен и скучен?
Темин се отблъсна от огледалото, сграбчвайки почти празната кутия цигари и вадейки една, устните му увивайки я плътно. Пламъкът се разпростря от кибрита и ръката му застина малко преди да запали цигарата. Не можеше нали? Щеше да е без отговорно.
Темин издиша и загази кибритената клечка, смачквайки цигарата и хвърляйки я настрана. Краката му омекнаха от уплаха и той се строполя на пода, сърцето му удряйки силно. Имаше чувството че е гладен, но всъщност корема му стържеше от ужас и страх.
Какво трябваше да стори сега? Да го махне? Колко щеше да му струва това? А ако го оставеше разходите нямаше ли да са повече? Темин прикри очите си с ръка, опитвайки се да измисли все нещо, но мозъка му бе изключен. Буквално блокирал.
Студения под си оказа думата и скоро краката му изтръпнаха. Темин се изправи навличайки първия пуловер, който видя. Топлината все пак я нямаше.
Бавно седна на дивана, избутвайки ядно всички тестове на земята и свивайки крака до гърдите си. Нокътя му се стори доста интересен и той започна да го гризи. През умът му преминаха един милион мисли за това какво щеше да стане сега.
Нямаше с кого да сподели, нямаше към кого да се обърне. А със спестяванията които имаше можеше само да се консултира с лекар. Той бе просто жалка картинка. Темин скри лицето си в колене осъзнавайки една единствена истина, която бе единствения изход от ситуацията.
Той трябваше да го открие. Възможно по-бързо.
Да открие Джонгхюн и да му съобщи че е шибано бременен от него.
Сцените в които Джонг се изсмива и го отблъсква се удариха като желязна топка във всеки ъгъл на съзнанието му и тялото му изтръпна отново.
Той щеше да откачи. Всеки нормален човек би откачил. Не е като всеки ден непознат да ти съобщава че чака дете от теб нали?
Остатъка от деня премина в угризения, в мисли за това кое е по-добре и кое не е. И в крайна сметка не се стигна до крайно решение. Някъде между 17 и 18 часа Темин изпита глад. Малката кухня не бе нещо което трябваше останалите да виждат. В мивката имаше не измити чинии...доста голям брои пръснати празни опаковки от полуготови храни и хвърлени ножове наляво-надясно. Той с нежелание отвори хладилника и завари едно огромно НИЩО. Както всеки ден. Клепачите му натежаха и той ги затвори само за миг, миг в който стомахът му отново изръмжа и болката незакъсня. Вероятно трябваше все пак да се храни.
Мисълта че в тялото му вече има нов живот го караше да се почувства поне малко отговорен към него и ако не себе си, поне да предостави нужните въглехидрати на малкия плод. Като мъж, не бе наясно какво трябва да прави. Страха от общественото разкритие го оставяше обезоражен и той отказа вероятността да посети лекар. Поне не сам.
Темин напусна кухнята, оставяйки я в абсолютно същото положение в което я намери. Веднага след това се озова в малкия хол , който играеше ролята на всекидневна и спалня едновременно. Завивката върху разпънатия диван бе раздърпана, възглавницата някъде из пода, а масата отрупана със сгънати и не сгънати дрехи. Бе жалък от където и да го погледнеш. Не помнеше живота си такъв..не и преди 10 години. Темин въздъхна и седна на дивана откривайки чисти чорапи и обувайки ги. През целия ден бе измислил някакъв малък план. Щеше да отиде на единственото място на което можеше да намери онова момче. Щеше да му каже и евентуално да обсъдят какво да правят. Темин бе сигурен в едно-разговора нямаше да протече гладко.
Щом се облече и среса прилично косата си, нанесе някакъв крем за лице колкото да не изглежда толкова зле. Взе ключовете си и заряза празния портфейл на масичката, напускайки апартамента си. Апартамент бе повече за истинското наименование на тази картонена кутийка. Темин слезе бавно по стълбите, минавайки покрай хазайката си, която ожесточено явно дебнеше точно него.
- Наема...закъсняваш.
- Знам..съжалявам./извини се тихо Темин и се поклони, вкарвайки заиграните мили очички/ - Дайте ми още седмица.. моля/жената въздъхна пускайки котката си обратно в апартамента и затваряйки след себе си за да не избяга/
- Виж момче. Знам че напоследък не ти върви, но и аз трябва да се храня/ „ А аз не съм ял от два дни, дърта, скапана......"/
- Разбира се мила госпожо/изчурулика русокосото момче и се поклони отново/ - Само седмица.
- Добре...но нито ден повече. Ако до другия понеделник не ми дадеш парите ще трябва да освободиш помещението. И аз имам нужда от тях.
Темин кимна примирено, отделяйки се от хазайката си. Един ден....един ден тя щеше да го моли, не той нея. Русокоското прибра ръце в джобовете си и въздъхна, спускайки се по стръмния хълм. Пътят до заветния квартал не бе къс, а пари за такси или градски транспорт така и не намери. Как щеше да намери пари за квартирата?
Това бе все още тайна.
Малко след час, зрението му фокусира познатата табела за заложна къща, а краката му бързо закрачиха с последни сили. След заложната къща се извисяваше висок блок, определено познат за русокосия. Той си отдъхна и с желание и облекчение тупна върху първото стъпало пред входа. За жалост не му оставаше друго освен да изчака. Нито знаеше етажа, нито апартамента, а и вратата бе заключена. Не можеше да стори нищо друго освен да чака. А навън нощта се оказа по-студена от обичайно и той за миг съжали че не изкара дебелото си яке.. носеше го от години, но все още държеше фронта..колкото да предпази тялото му от студа.
И той...бедняка щеше да отглежда дете.
Идеята му се струваше глупава, но премахването му, му се стори още по-глупаво.
Живота бе ценен-той знаеше това..особено когато живота бе напуснал любимите му хора. И макар сам, макар без грам пара, щеше да стори всичко за да даде необходимото на този плод. Имаше на разположение няколко дни да обмисли всичко. И единственото което успя да измисли бе да се надява, че Джонгхюн ще приеме новината по-нормално от колкото се предполагаше.
Часовете минаваха, а тялото на Темин се скова. Ръцете му стояха плътно увити около корема, надявайки се някак да предпазва нещото в себе си от острия вятър. Безлюдието му се стори страховито... поне уличните лампи поддържаха светлината.
Русокосия въздъхна, дъхът му излизайки като пада. Премета наглава върху коленете си и зачака спокойно. Дори не знаеше дали Джонгхюн не си е у дома..нямаше как да знае.. Направи единственото което можеше да стори. Просто чакаше.

Очите му се бяха предали, а сънят почти го бе взел, когато чу смях и стъпки близо до себе си.
- Гъделичкаш ме/изсмя се женски сладникав глас и Темин повдигна бавно глава, сънените му очи успявайки да различат образа на Джонгхюн/
- А ти ме възбуждаш/той най-безсрамно беше напъхал ръката си в тясната пола на момичето, явно забавлявайки се със задника й. Темин въздъхна, бавно изправяйки се. Краката му трепереха, изтръпнали, а тялото му от студ. Джонгхюн св засмя, отмъквайки лицето си от шията на момичето, само за да открие ключовете за апартамента си. Изкара ги триумфално и ги размята пред лицето на момичето, погледа му изстрелвайки се напред. Той направи гримаса, устните му все още усмихнати.
- Познавам те нали?/посочи към Темин и той кимна бавно/ - А..сетих се.. Какво има, забрави си някоя дрешка?
- Не..аз...искам да поговорим./Джонг се засмя, ръката му все още опитвайки се да освободи момичето от прашките/ - Утре малък/Джонгхюн премина покрай Темин, правейки път на момичета да влезе първо. Едва улучи ключалката, но все пак успя.
- Опасявам се че не мога да чакам до утре./Джонгхюн извъртя лицето си към Темин, устните му все така усмихващи се/
- Е жалко..тази вечер съм с тази дама/думата напусна устните му по-подигравателно от колкото би трябвало/ - След това може да отделя време и за теб/очите на чернокосия обходиха старателно слабото тяло, издавайки колко мръсни неща може да стори с него/
След това най-демонстративно отключи, побутвайки момичето напред и следвайки я неотлъчно. Темин стинса устните си в права черта, опитвайки се да се овладее, но скапаното държание на Джонгхюн го изкара извън контрол. Притича по стълбичките, сграбчвайки силно ръката на чернокосия и издърпвайки го назад, колкото да останат сами навън. Момичето се оказа само вътре, заключено и доста объркано. Тя залитна два пъти докато се опита да се добере до вратата, за да се опита да я отвори. За миг Темин благодари за изобретателите, които бяха направили вратата толкова сигурна. Отварянето й успешно можеше да стане само с ключ както отвън, така и отвътре.
- Да говорим..сега/настоя Темин, Джонгхюн ясно извъртайки очи/
- Ок, де. Какво толкова има.? Ако ще ме караш да плащам за услугите ти, знай че ти го направи с желание..не съм те карал.
- Ти си истински кретен, знаеш ли? Достатъчно трезвен ли си за да разбереш това което ще ти кажа?
Джонгхюн се засмя, протягайки ръце сякаш показвайки колко е готин всъщност.
- Аз съм напълно трезвен..не се блазни, но някак трябваше да напия красавицата..нали знаеш./Темин въздъхна напълно отказал се от идеята че този човек би понесъл новината отговорно и мирно/
- Ако може по-бързо, замръзвам/ „Аз стоях тук 4 часа идиот такъв"/
- Виж, аз ще ставам баща/избълва на един дъх Темин, стискайки очи и очаквайки острата реакция на Джонг/
- Е честито.. дано момичето е щастливо. Това ли е?
Темин отвори очи, свивайки вежди глупаво. Или той се правеше на идиот или думите му не бяха много точни. Джонг отново се завъртя за да влезе в блока, когато Темин стисна пак ръката му и го върна.
- Не разбра правилно. Ще ставам баща, но детето е твое/Джонгхюн повдигна няколко пъти вежди, смехът му избухвайки на високи тонове/
- Това е най-яката шега на света... Добре, да не би 1 април да е дошъл отново?/Темин се отдръпна леко от него..Както и очакваше. Той дори не му повярва/
- Аз не се шегувам Джонг/чернокосия, продължи да се смее малко след като бе спомената думата „бременност"/
Темин нямаше какво друго да стори, освен да му предостави доказателство. Той отвори горнището си, вадейки от вътрешния джоб един от тестовете и подавайки го на Джонг. Чернокосия го пое внимателно, напълно объркан. Устните му бързо се свиха, скривайки усмивката, щом очите му се вгледа в теста.
- Ето...сега вярваш ли ми?
- От къде да знам че не е на някой друг?.
- Виж не съм толкова жалък. Нямам причина да те лъжа. Искаш или не това е истина и аз нося твоето дете.
- Стига глупости/Джонг избухна, хвърляйки теста някъде настрана. Темин не можа да отдели очите си от тези на чернокосия. Сякаш алкохола във тялото му бе изчезнал напълно само за секунди. Сега изглеждаше по-трезвен и по с мислите си изцяло/
- Не мога да съм убеден че е мое, знам ли какво си правил след като беше с мен. От къде да бъда сигурен че не си се изчукал с друг. Ако това е начина да вземеш от парите ми-не си познал.
- Не съм тук за парите ти. И съм напълно обеден че е твое. Аз.... не съм правил секс с друг след това. Дори..аз...не бях и преди това/Джонгхюн искаше да се засмее.. искаше да се пошегува, но всичко това губеше своето задоволство щом в главата му изникна мисълта за дете и всичко свързано с него/
- Това е някакъв фарс/Джонгхюн изкриви устните си в горчива усмивка, правейки леки кръгчета пред входа на блока. Чуха ся няколко почуквания по стъклото от пияното момиче, но нито един от тях не им обърна внимание./ - Ти се шегуваш с мен. Това трябва да е някаква шега.
- Съжалявам..не е.
- И какво сега.? Трябва да го махнеш./Темин сви веждите си доста обидено. Той поклати бурно глава отказвайки безмълвно. Джонг се приближи и стисна лакътя му/ - Това не беше въпрос. Искам да го махнеш.
- Не мога. Това е живо същество.
- Не ме интересува. Искам това тук да изчезне..Още утре ще идем на гинеколог и ще направиш аборт/Темин откъсна ръката си, посягайки да забие шамар на Джонг, но ръката му се спря малко преди да направи контакт с другия. Той я сне и я стисна в юмрук. Очите му се напълниха със сълзи от яд. Нямаше да позволи на Джонг да стори това.
- Дойдох да ти кажа, не да го махна. Каквото и да кажеш си отговорен за него и ще ти се наложи да свикнеш с мисълта, че ще ставаш баща/Джонгхюн изсумтя/
- Кой е казал че го приемам. Не искам това дете Темин...осъзнай го
Думите се забиха още по-болезнени в мозъка на русокосия и той повдигна бавно рамене, пъхайки отново ръцете си в джобовете.
- Аз го нося Джонгхюн, аз решавам съдбата му. Въпросът е в това, че ти трябва също да поемеш отговорността за него. Аз мислих доста и взех решение, което не подлежи на обсъждане.
- И какво е то?
- Искаш или не, ще трябва да се погрижиш за детето ни. Ще се пренеса в апартамента ти до раждането му. След това ще си поделим разноските по отглеждането му.
- И решаваш това просто така? Ти си луд. Ти си непознат. Разбираш ли? Просто еднодневна играчка.
- Жалко.... детето ни ще има баща-идиот/Темин изсумтя и бавно се обърна слизайки по стълбичките/ - Бих ти дал съвет. Внимавай какво правиш с това момиче. Не би искал да чуеш същата новина след седмица нали?
Темин продължи надолу по пътя, виковете на Джонг достигайки все по- тихо и по-тихо до ушите му. Не си представяше точно така нещата. Очакваше да избухне, но думите му бяха наистина остри. Колкото и силен да бе, Темин попиваше като гъба и вътрешно се бореше със страховете, упреците, болката.
От утре животът му щеше да премине в нова фаза.
Щеше да се озове на ново място, заобиколен от нови хора, изпитващ нови чувства.
Щеше да се наложи да свикне с мисълта че всеки месец, тялото му ще се променя.
Но единствената мисъл, която в момента витаеше из мозъка му бе- Как да се справи с непоколебимия и несериозен Джонгхюн?