9months/boyxboy, mpreg/

Part 36

  Беше около 6 сутринта и за пълна изненада на Кибум, притеснението, че Темин остана в онзи апартамент, напълно сам и то в присъствието на Джонг, никак не го притесни. Поне не толкова колкото би трябвало. Сега в главата му се въртеше само мисълта за Мино. Не можеше да разбере другото момче.
Вече от няколко дни Мино странеше от него. Или нарочно го избягваше или беше пълна случайност, но и в двата случая на Кибум не му бе никак приятна създалата се ситуация.
Изглежда беше сгрешил някъде, но истината беше, че той дори не знаеше къде.
Затова, когато се събуди тази сутрин и реши, да отиде в сладкарницата час по-рано, за да свърши нещо вместо да блъска главата си във въображаема стена от терзания, Кибум грам не очакваше, че Мино може вече да е там.
Щом пристъпи във вече осветеното и напълно готово за работния ден-заведение, Кибум остана наистина изненадан.
Мино стоеше зад плота и както всяка сутрин бършеше витрините.
Кибум беше очарован още в първият му работен ден. Нямаше как да намери по-подходящ човек от него за тази работа. Всеки боже ден чистеше всяка една от витрините и дори ги повтаряше преди да затвори. От както Мино работеше за него, Кибум го чувстваше наистина доста ценен. Като един истински и добър приятел, който никак не искаше да изостави.
Затова цялата тази ситуация го притесняваше и изнервяше ужасно много.
Той остави чантата с престилката си на току що изчистения и все още влажен плот и почука с кокалчетата на ръката си, при което чернокосото момче рязко вдигна глава и съвсем както се очакваше я цапардоса в ръба на витрината.
Той изохка и започна да я търка, а Кибум почти се беше надвесил над плота, притеснен
- Господи, Мино, добре ли си?/Мино смени изражението си веднага щом очите му попаднаха върху новодошлия и сне бавно главата си, кимайки/
- Да...всичко е наред. Просто лек удар/Мино изкриви устните си в лека усмивка, като очите му не спираха да шават неконтролируемо из сладкарницата/ - Ще сменя парцала и ще продължа/преди Кибум да беше казал някаква дума, за да го спре, Мино вече се беше загубил в склада/
Кибум се почувства някак отблъснат.
През изминалите месеци беше толкова вглъбен в Темин и чувствата си към него, че беше оставил всичко друго настрана. За един неопределен миг дори беше оставил работата си като второто най-важно нещо в живота му. А от както се помнеше сладкарството не изместваше любовта и личния му живот.
Не осъзнал се, той виждаше как отстрани всичко около него се е променило. Мино не бе същото усмихнато и щастливо момче, сладкарницата изгледаше добре и работеше здраво..дори по-добре от преди. И знаеше, че Темин е виновен за това, за което му бе наистина благодарен, но липсата на топлата усмивка на Мино го стресираше и нараняваше някак.
Чувстваше се виновен, а дори не знаеше защо.
Ако можеше някак да разбере причината за състоянието на другия и ако можеше някак да помогне, за да преодолее дупката, в която бе попаднала душата му, Кибум дори не би се замислил.
Все още помнеше първия миг, в който се срещна с Мино. Беше на интервюто, а другия бе толкова притеснен, че при спомена дори Кибум изпадаше в меланхония, а устните му неконтролируемо се разпъваха в усмивка. Още в него момент той разбра, че Мино ще е идеален за работата. Той все още ходеше в университета, но за него не бе никакъв проблем да работи по часово в сладкарницата.
И Кибум бе наред с това. Никога не е бил от типа хора, които биха поставили учението на някого на второ място пред работата. Може би бе защото самият той не продължи да учи за Висше.
Но макар след толкова години Кибум никак не съжаляваше. Сега цели три години по-късно, Мино се бе превърнал от едно притеснително и зубрещо момче, в истински мъж, без претенции за работа и въпреки пълноценния работен ден-с все такава широка усмивка.
Ето защо сега, Кибум се чувстваше виновен за всичко. Защото знаеше, че той бе сторил нещо, макар все още да не разбираше какво.
Така потънал в мисли, се отвори отново вратата на склада и Мино се върна, като се усмихна леко на Кибум, повдигайки чистия парцал, сякаш бе задължен. Кибум продължи да гледа към Мино, дори когато другият отново се пъхна във все още не заредените витрини и продължи да бърши стъклата, стараейки се на всяко едно петънце. Кибум облиза сухите си устни и стисна с пръсти торбата, в която държеше престилката си.
Искаше толкова много да поговори с него, но не знаеше какво да каже.
Ами ако подходи грешно?
Ако кажеше нещо, с което да влоши нещата?
- О, Кибум!/чернокосия разшири очите си, чувайки името си от устните на другия. Знаеше, че това е шанса му да стори това, което иска/ - Обадиха се от Инспекцията по храните. Днес ще минат на проверка.
- Днес? О... ами, значи трябва да се потрудим здраво, нали?/Кибум се засмя нервно...по дяволите защо правеше такива глупости? Защо се държеше като тинейджърка? Мино си бе...Мино, дявол го взел/
Той стисна сконфузно зъби и въздъхна, като бързо се отправи към кухнята. Трябваше да се махне и да си затвори шибаната уста, ако не искаше да се прецака отново.
- Ще подготвя таблите със сладки.
- Да...добре/отвърна тихо Мино/
Когато Кибум се скри от погледа му, Мино спря да бърши витрините и изправи гръбнака си, като очите му се забива в плота на витрината.
Дали другият осъзнаваше какво се случва между тях? Дали и Кибум усещаше ужасно некомфортната ситуация?
Мино знаеше, че той се чувства объркан, но за този момент не можеше да стори нищо друго освен да остане в сянка и просто да чака...
Да чака все някакъв знак..все нещо.
*
Рано сутринта Темин отвори вратата на стаята на Джонгхюн, като в едната си ръка беше прегърнал Сю и се огледа в двете посоки, за да не попадне на Джонгхюн. Можеше да се каже, че беше спал само тридесет минути, обезпокояван от онова дразнещо птиченце в главата му, което му припомняше всичко от изминалата вечер. Знаеше, че количката е в стаята, която използваше преди и знаеше, че Джонг би трябвало също да спи в тази стая, но щом премина покрай хола и забеляза черната коса на Джонг, да се вижда малко над облегалката на дивана, Темин си отдъхна. Той отвори внимателно вратата на стаята и постави Сю, като й прошепна да бъде тиха и внимателно й подаде беберончето. Зави я добре и бавно, почти незабелязано измъкна количката от стаята.Отключи си и отвори вратата. Припряно напусна апартамента и извика асансьора, молейки се просто Джонг да продължи да спи.
Само малко го делеше от спокойствието, което щеше да му даде апартамента на Кий, а той имаше толкова голяма нужда от него.
Шумът стана толкова интензивен и в първия момент Джонг реши, че е забравил вратата на терасата отворена и сутришният трафик взема връх, но в последствие щом отвори очи и видя затворената врата, той се изправи и сякаш имаше някаква сила, която го побутна, за да стане и на бегом да провери дали Темин е все още тук.
Щом съзря празната спалня, а след това и липсата на количката, той осъзна, че Темин го няма.
Преди да премисли всичко през филтъра на разума, Джонг грабна белия лист от холната масичка, обу кецовете си без чорапи, грабна някакво яке от закачалката и излезе, без дори да заключи, като затича по стълбите.
Нямаше време нито за суетене, нито за асансьор.
Излизайки вън, студения въздух го удари и нежната му, топла кожа изтръпна. Той се огледа в двете посоки, неспособен да види познатото момче, когато в главата му излезе само една мисъл.
„От където е дошъл, от там ще си отиде"-и бе прав. Само няколко метра по-напред той успя да го достигне..почти.
- Темин почакай ме/кожата на Темин изтръпна, когато гласът на Джонгхюн достигна до него./
Сякаш се опитваше да избяга от нежеланите чувства, които и без това стискаха сърцето му. Той стисна силно дръжките на количката и забърза крачката си, стараейки се да не обръща внимание на виковете зад себе си.
Всичко, което искаше в момента бе да се прибере и да се скрие в банята, където да пусне душа и да заплаче.
Не можеше повече да търпи тъгата в себе си. Не можеше да продължава да се прави, че е от камък, защото напротив..бе от най-деликатния порцелан.
В далечината той видя светофара, който трябваше да пресече, за да си хване такси. Искаше просто да светне зелено и да претича през платното, качвайки се в бялото такси и отпрашвайки далеч, далеч...макар апартамента на Кибум да бе само на няколко преки.
Усети как очите му се насълзяват и той вдигна ципа на якето си, прикривайки полу-напуканите устни. Погледна към Сю, която го гледаше с малките си очички и в ръцете си стискаше беберона.
Изпита такава любов към нея, че за миг му се искаше тя да не съществува, само за да не я боли щом разбере, че баща й е идиот без грам чувства. Идиот, който дори не я иска.
- Темин, спри мамка му. Чуваш ли/нов вик, нови тръпки и още по-забързано темпо/
Беше близо..много близо. Искаше само да пресече..нищо друго..
Пръстите му се затегнаха около дръжките на количката и само няколко крачки преди светофара, ръката му бе хваната силно, дори болезнено и той се спря. Очите му погледнаха в тези на Джонгхюн и той ги разшири, когато срещнаха другите две напълно мокри. За миг реши, че Джонг плаче, но после се изсмя сам на себе си.
Той не можеше да плаче. Той нямаше чувства, нямаше сърце, за да знае какво е плач.
- Не ме ли чуваш?. Кажи ми...защо не ме чуваш?/Джонгхюн разтресе лакътя му и затегна хватката си, точно там където го беше хванал. Болката не бе толкова силна...или може би бе, но Темин не можеше да мисли за нея, когато лицето на Джонгхюн изглеждаше така сякаш всеки момент ще се разпадне./ - Аз...аз вече знам всичко.. Ок? Знам всичко. /в ръката си Джонг стискаше белия лист, теста за бащенство/
Темин погледна за миг към него, след това към Джонгхюн и устните му се изкривиха в наранена усмивка.
- Трябваше да преминем през всичко това, за да си сигурен, че тя е твоя дъщеря?. Знам, че за теб съм непознат, но ако ми имаше поне минимално доверие...всичко това нямаше да бъде такова, каквото е сега. С какво право в момента ме спираш да си отида?
- Съжалявам. Чу ли.?.Съжалявам/очите на Темин потрепериха. Физиономията му се промени за част от секундата/
- Какво каза?/прошепна, а Джонгхюн отхлаби захвата си, след което ръката му падна до тялото му/ - Съжаляваш? Знаеш ли Джонг...и аз съжалявам./Чернокосия погледна в лицето на Темин, което беше потънало в сянка от дългите му руси кичури. А те изглеждаха толкова копринени, че за Джонг бе непосилно да спре порива на тялото си и да повдигне ръка, за да ги докосне. Бе непосилно, но той не го стори/ - Съжалявам, за онази нощ. Ти беше надрусан, а аз бях глупак. Не трябваше да се случва това, но има нещо, за което никак не съжалявам. Сю.! Тя ми е всичко и дори да ме молиш няма да ти позволя да я нараниш.
- Какво искаш да кажеш, Темин?
- Казвам това, че можеш да я виждаш когато си поискаш, но разбера ли по някакъв начин, че я нараняваш... няма да бъда толкова мил.
Темин се отскубна от тялото на Джонгхюн и се обърна отново напред, като тръгна с припряна крачка. Ако останеше още малко до него, щеше да падне в краката му и да се моли да не го пуска. Не трябваше да изглежда толкова слаб. Не трябваше, заради Сю и заради себе си...
„Върни..просто върви, Темин"
„Не се обръщай...не го прави"
- Не бях друсан/извика Джонгхюн и Темин се закова на място, Ръцете му се разтрепериха, а сърцето му задумка/ - В нея вечер не бях дори пиян. Бях с теб защото наистина го исках, ок! Излъгах те... просто те излъгах/гласът на Джонгхюн се снежи, а очите на Темин се насълзиха. Лъжеше ли го отново или просто бе искрен? /
Темин не знаеше какво да мисли, но знаеше едно. Искаше да избяга от тук.
Без да се обръща, без да казва каквото и да е той просто продължи, щом светофара светна зелено.
А Джонг...Джонг се обърна безмълвно назад.
Напълно осъзнали ситуацията и двамата с бавни крачки се отдалечаваха един от друг, тръгвайки в две противоположни посоки.
Ще има ли момент, в който посоката и за двамата ще бъде една и съща?
*
- По дяволите/извика Кибум и захвърли цяло плато със тесто право в коша за боклук/
Той подпря ръце върху плота, който беше изцапан с брашно и наклони глава надолу, стискайки очи. Защо не можеше да се концентрира.? Защо отношението, което споделяха с Мино през изминалите дни го объркваше толкова?
Той избърса с китката на ръката си, стеклата се пот по челото му и се обърна, за да си измие ръцете, когато през вратата връхлетя Мино напълно объркан. В ръцете си държеше празна табла за сладки.
- Кий, всичко наред ли е?
- Не, не е/.извика Кибум и Мино разшири очите си, изненадан от неочаквания тон/
Кибум въздъхна, спря чешмата и се обърна към Мино, като го стрелна с поглед. Няколко секунди стояха така и се гледаха. За Мино беше ясно, че Кибум няма замисъл да каже скоро нещо. Напрежението се сгъсти и той се усмихна накриво като метна таблата върху масата, където до сега се беше подпрял Кибум.
- Какво ти става? Ще говориш ли най-накрая с мен?
- А ти с мен? Защо се държиш като задник и не ми говориш, както преди?/Мино повдигна вежда изненадано и се приближи съвсем малко/
- Задник? Може би си имам причина, не мислиш ли?
Кибум го измери и се засмя, като се завъртя отново към мивката, в следващия миг усети гърдите на Мино да се притискат в неговия гръб, а дългите и силни ръце да стискат тялото му в собственическа прегръдка. Кибум затай дъха си, сърцето му задумка така както биеше в първия миг, в който видя Темин.
О Господи, нещо не бе наред. Никак не бе наред. Мозъка на Кибум заалармира в опасност и той стисна ръба на мивката объркан. Какво ставаше с тялото му? С него?
- Дните, в които се опитвах да бъда далеч от теб ме направиха задника, когото виждаш сега/издиша Мино толкова близо до ухото му, което накара кожата на Кибум да настръхне/
- М..м..мино/издиша той и захвата се засили/
- Само малко! Искам само малко да те подържа, защото истината е съвсем друга. И ако не го сторя сега, знам че никога повече няма да мога.
Кибум не знаеше как да отвърне на това. Осъзнаваше, че това което вършат е грешно, но той не се отдръпна. Остави се в ръцете на Мино, докато другия стоеше буквално стиснал го в прегръдката си. Дишането на Мино беше леко, равномерно, такова сякаш спеше или сякаш му бе адски комфортно, докато Кибум се опитваше да прикрие напиращите емоции. Сякаш беше бомба, която отброяваше последните секунди преди да се взриви. Ръцете му се повдигнаха бавно и преди мозъка му да го спре, той ги постави върху тези на Мино и ги стисна леко. Мино остана шокиран. Той отвори устните си, като лека въздишка излезе от тях, напълно достатъчно силна за да я чуе Кибум.
- Съжалявам, Мино/прошепна Кибум и затвори очите си. / - Аз съм виновен, нали? Аз съм причината за всичко това! Ако не бях толкова глупав, щях да разбера всичко навреме и да го спра.
За миг Мино усети как нещо в него се къса. Знаеше, че Кибум обича Темин със цялото си сърце, но когато чуваше това от неговата собствена уста, болеше много повече. Той отдели внимателно ръцете си и се отдръпна, при което Кибум побърза за да се обърне. Лицето на Мино беше неразгадаемо.
- Знам, че не можеше да сториш нищо. Темин е до теб и ти си наистина щастлив, а аз наистина се радвам за това. Но.... Няма значение/усмихна се Мино и се обърна към вратата/ - Еклерите свършиха... просто, за да знаеш.
- Мино/спря го Кибум, преди другия да напусне кухнята/ - Съжалявам
Не беше дошъл за съжаления, затова Мино затръшна вратата зад гърба си.
Преди да разбере, Кибум вече плачеше