9months/boyxboy, mpreg/

Part 56

  Мино подаде черния сак на елегантно облечения шофьор, който го пое от ръцете му и го подреди в багажното отделение на автобуса. Беше от онези огромни автобуси, на два етажа, с които Кибум обожаваше да пътува. Той подаде билета си на стюардесата и тя го проби в левия ъгъл.
- Място 4-б. Автобусът тръгва след две минути.
- Благодаря/отвърна Кибум и се усмихна вежливо/
Той върна обратно билета в джоба на дънките си, докато наблюдаваше как Мино се приближава към него.
- Всичко е готово. Сигурен ли си, че не искаш да те придружа?
- Напълно. Иска ми се да остана насаме с Темин за два дни.
Мино кимна и се наведе надолу, за да съедини устните си с тези на Кибум. Сладостта им беше невероятна..сякаш бяха направени от захарен памук. Кибум уви ръцете си около врата му и го притисна към себе си, вкарвайки езика си в устата му. Щеше да бъде два дни далеч от този невероятен мъж и това до известна степен до нараняваше.
Но..въпреки всичко това, той трябваше да бъде и до Темин..най-малкото защото другият не си вдигаше телефона и вече наистина ставаше подозрително. А връзка с Джонгхюн нямаше...не че имаше и нужда. Дълбоко в себе си все още го презираше, макар сърцето на Темин да му принадлежеше.
Кибум се отдръпна и прокара палеца си по устните на Мино, изтривайки ги от мокротата. Усмивката, която му подари другото момче беше напълно достатъчна на Кибум. за да се почувства по-добре.
- Ще се видим след два дни
- Най-дългите два дни в живота ми/прошепна Мино и помилва косата му/ - Обади ми се щом пристигнеш.
- Непременно. /Кибум докосна устните си набързо и за кратко до тези на Мино, след което се отдръпна от прегръдката му и се качи в автобуса/
Щом зае мястото си помаха през стъклото, където Мино стоеше и просто чакаше автобусът да потегли. Едва когато се загуби зад завоя, Мино се обърна и тръгна към колата на Кибум. Качи се и запали превозното средство. Беше обещал на половинката си да се грижи за сладкарницата докато той отсъства. Не беше свикнал да стои далеч от Кибум и тези два дни щяха да бъдат истинско мъчение. Още щом паркира пред входа на сладкарницата и отключи вратата топлината от помещението го пое в прегръдката си. На вън слънчевите лъчи бавно запълваха всеки ъгъл от помещението и скоро жегата стана непоносима. Климатикът пращаше лек хладен въздух, достатъчно да поддържа шоколада върху сладките, непокътнат. Мино съблече горнището си и го закачи на закачалката зад касата. Провери всички уреди и включи тези, които бяха изключени. Беше едва сряда и по средата на седмицата повечето хора отбягваха сладкарницата..сякаш бе някакъв неписан закон, затова Мино не се надяваше на много голяма клиентела.
Бяха минали едва десет минути от както бе на работното си място, но без Кибум то бе адски скучно. Мино подпря лакътя си на плота, а брадичката си върху дланта си. Издиша, като въздуха накара стърчащия кичур коса от бретона му да помръдне.
Щеше да бъде ужасно дълъг ден.

*

Пусан не беше никак малък град. Кибум наистина се беше заблудил, че в сравнение със Сеул, Пусан би му се сторил като шепа сено. Той седна на една от скамейките на автогарата. Не знаеше Темин къде живее и си нямаше никаква представа как ще се оправи. За жалост дори не можеше да се свържи с него. От няколко дни, той просто не вдигаше...всичко изглеждаше толкова притеснително. Когато провери телефона си за часа, той забеляза и пропуснатото повикване. Беше от Темин. Сърцето му се успокои една част по-малко. Може би този път щеше да се свържи. Когато го набра от другата страна доста дълго време не се чу отговор. В отчаянието си Кибум ритна куфара си.
Опита пак.. дългите сигнали бяха като остриета в мозъка му. Когато най-накрая гласа на Темин се разпръсна в слушалката, Кибум се усмихна щастливо.
- Темин, защо дявол го взел не си вдигаш телефона?
- Съжалявам Кий, беше в спалнята, а аз и Сю бяхме навън.
- Господи...нямаш си на идея колко се притесних.Всъщност...аз съм в Пусан.
- Какво?/изстена развълнувано Темин/ - Как така? Защо? Кога пристигна?
Кибум се засмя за миг на безспирните му въпроси.
- Преди тридесет минути. Само, че имам проблем. Нямам си на идея как да стигна до теб.
- Не/извика Темин и Кибум сви вежди странно/ - Не мърдай от там. До час съм при теб.
- Сигурен ли си..кажи ми просто адреса и ще дойда.
- Не, не, не..идвам/преди да има шанса да поспори, Темин затвори телефона/
Кибум се усмихна срещу екрана. Беше толкова нетърпелив да види Темин. Не беше получавал топлата му прегръдка от седмици и нямаше никакво търпение да се вкопчи в него като втора кожа. Времето всъщност мина наистина адски бързо и преди да има шанса да реагира, Темин скочи в прегръдката му. Беше дошъл със Сю, като малката го гледаше с черните си очи от количката.
- Как така си тук.? Толкова се радвам/Темин го стискаше в прегръдката си и не смееше да го пусне. Имаше чувството, че това е мираж и всичко би могло да изчезне просто ей така...с едно мигане /
- Реших да те изненадам..освен това адски ме притесни. Не си вдигаше телефона.
- Липсваше ми/прошепна вместо това Темин и Кибум се усмихна. /
- Ти на мен повече Темин..повярвай..много повече.
Темин стисна клепачите си, под чиито тъмнина очите му бяха мокри. Имаше толкова много да споделя на Кибум..имаше и толкова много да скрие. Последните два дни бяха истинско мъчение в уж съвършения му свят. Болеше го, а раната стоеше покрита от черен парцал... Не можеше и да мисли за слабост, която да покаже пред приятеля си. Кибум щеше да убие Джонгхюн..
Сега можеше да прегърне най-добрият си приятел и да получи утехата, от която имаше нужда.
Въпреки всичко Темин намери сили и се усмихна, щом се отдръпна от Кибум. В очите му Кибум разпозна онази емоция, от която се опитваше да измъкне Темин месеци наред. Устните му се снижиха и ярката усмивка изчезна, само за миг..след това той отново се усмихна. Кибум просто реши да замълчи. Ако имаше нещо Темин щеше да му каже..той знаеше това.
- Нямам търпение да те разведа.
- А аз да гушна Сю/Кибум клекна пред количката и протегна ръката си, която докосна меката косица на Сю. / - Здравей красавице. Помниш ли ме?
В отговор Сю се усмихна, все още без зъбки и Темин се засмя.
- Как би могла да забрави втория си баща.
Кибум повдигна изненадан глава. Лицето му се озари в ярки багри и той махна небрежно с ръка.
- Засрамваш ме.
Кибум се изправи и целуна челото на Сю. Беше забравил колко мека бе кожата на бебчето. Беше забравил и аромата на бебешкия шампоан, който плуваше в косите й. Беше забравил дори колко малка бе... сега бе някак по-голяма..някак по-красива дори. Кибум се изправи напълно и стисна дръжките на куфара си.
- Е... ще тръгваме ли.?
- Разбира се. Кий?/Кибум изкъмна в отговор/ - Радвам се, че дойде..наистина много се радвам./Кибум се усмихна/
Щом пръстите му се заровиха в русите коси на Темин, другият затвори очи като кученце.. ласката беше приятна.

Няколко часа по-късно Темин отвори входната врата и покани Кибум. Кибум беше едва стъпил в помещението, когато се огледа и кимна.
- Значи това е новия ти дом.?
- Да...това е родния дом на Джонг. Приятно е/Кибум не отвърна нищо, прекалено зает да разглежда снимките по стените. Имаше две млади момчета, които със сигурност не познаваше.. Едва, когато Темин обясни чии са тези лица, той ахна изненадан/
Дори не подозираше, че Джонгхюн може да има брат. Те толкова си приличаха..по някакъв странен начин. Външно-не, но очите им бяха като копие на другите две.
- Ела..ще те заведа в стаята за гости и след това ще те запозная с бащата на Джонг.
- О...чувствам се толкова некомфортно. Не мога просто така да се само поканя. Изобщо не помислих.
- Стига...ти си ми приятел...
Темин вдигна Сю от количката и я притисна към гърдите си. Бавно се изкачи по стълбите и тръгна напред, следван неотлъчно от Кибум. Щом отвори вратата на гостната, тялото му замръзна. Беше забравил, че Джонгхюн прекара предните две нощи тук. На бюрото до прозореца имаше празна бутилка водка, а леглото бе все още неоправено. Темин се обърна бързо към Кибум и затръшна вратата зад гърба си. Очите му зашариха по пода от срам. Как можеше да забрави за това. Той погледна Кибум, едва когато другият спомена името му.
- Всичко наред ли е?
- Да..тоест... ще подържиш ли Сю? Сигурно й се спи. Срещуположната стая е моята. Сложи я в кошарата, докато приготвя леглото.
- Няма нужда да го правиш. И сам мога да се справя.
- Напротив..ти си ми гост.
Кибум пое примирено Сю и се обърна, отваряйки вратата на срещуположната стая. В нея го посрещна аромата на люляк, който идваше от отворения прозорец. Имаше голямо и широко легло, което бе прилежно оправено, а до прозореца червена кошара. Не беше трудно да си представи как върху това огромно легло Джонгхюн и Темин споят прегърнати. Това някак си го развълнува и той отмести поглед, тръгвайки към кошарата.
Темин побърза и издърпа всички завивки, заедно с чаршафите. Закри бутилката в тях и ги остави върху мек фотьойл, докато постави нови. Когато леглото беше подредено, той вдигна мръсните чаршафи и ги пъхна в един от шкафовете. По-късно щеше да се погрижи за тях. Тъкмо се обърна към вратата, за да повика Кибум, когато с крак ритна нещо тежко. Щом наведе поглед, той разпозна стъклената чаша. Стоеше празна и търкулната почти под леглото. Темин се наведе и я вдигна внимателно, приближавайки я до ноздрите си. Аромата на алкохол раздразни рецепторите му и той я отдръпна. Стоя няколко мига така, гледайки в празната чаша. Джонгхюн беше пресушил цяло шише алкохол.Самата мисъл плашеше Темин. Може би не трябваше всичко да стигне толкова далеч...но бе късно да се поправи тази грешка.
- Сю вече спи/Кибум се приближи, загледан някак питащо към Темин. Темин се усмихна леко и постави ръцете си зад гърба, криейки чашата/
- Добре. Благодаря. Е можеш да се настаниш..аз ще приготвя обяд, сигурно си гладен.
- Малко, но мога да почакам.
- Не... ще ти приготвя нещо вкусно.
Кибум се загледа в изчезващия гръб на Темин. Имаше нещо странно тук и самата мисъл, че не знае какво е, го побъркваше. Темин се усмихваше, но очите му стояха празни като пресушената чаша, която се опитваше да скрие зад гърба си.
В стаята се носеше все още аромата на разлят алкохол и тежка нощ, която го задушаваше. Той отвори прозореца и свежият въздух нахлу в стаята почти веднага, проветрявайки я.
Не смяташе да разопакова багажа си. Още утре вечер щеше да се върне в Сеул. Не беше убеден нито в това как ще реагира Джонгхюн на присъствието му тук, нито в това дали бе правилния момент да прави това посещение.
Стаята се оказа по-просторна, от колкото я мислеше първоначално Кибум. Имаше тъмно-кафяви, нежни пердета, които криеха слънчевите лъчи от прекият им контакт с кожата на Кибум. Имаше прекрасни старовременни мебели. Спалня от тъмно-кафяв, почти черен дъб, върху която се намираше удобен модерен матрак, покрит от бели, кадифени чаршафи. Кибум се отпусна назад и затвори клепачи само за няколко секунди, колкото да отпочинат очите му. През ума му премина бегло мисълта, че е почти два след обяд и Мино сигурно вече наистина умира от скука сам.
Беше сряда и най-вероятно нямаше да има много клиентела. Чувстваше се от части ужасно за това, че го оставя сам, но пък хей...бе само за ден. Щеше да се оправи. Той е голямо момче. Кибум въздъхна и с огромно нежелание се отлепи от мекия матрак. Откри тъмно-синя тениска сред малкия си куфар и едни бели, къси панталонки. Жегата не му понасяше..не смяташе да се навлича излишно. Щом се облече излезе отново в коридора и се огледа в двете посоки. В дясно коридора свършваше, в края на който се намираше прозорец, разположен върху абсолютно цялата стена. Имаше тъмни завеси, които скриваха гледката на вън, а с това правеха и светлината слаба. Кибум тръгна на ляво и се спусна по вече познатите дървени стълби. Носеше се аромата на нещо пържено и адски вкусно и коремът му извибрира. Когато слезе и от последното стъпало, той се отправи бавно към срещуположната стена, върху която бяха накачени десетина снимки, приети в прегръдките на стъклени рамки. Кибум изкриви леко глава на ляво съсредоточен върху лицата на хората. Джонгхюн беше толкова разпознаваем, като червена роза сред море от бял сняг. Беше малък..може би на около пет или шест годинки, а до него стоеше друго момче, което имаше абсолютно същата тениска като тази на Джонг, но лицето му изгледаше много по-нежно и мило. Жена и мъж прегърнали ги в гръб, усмихнати... Те бяха щастливи на тази снимка. Джонг е имал красиво семейство. За миг всяка омраза, която Кибум таеше към Джонг се скри зад пелерината на тъга и съчувствие. Може би Джонг не е бил вечно такъв..може би самият живот го бе направил такъв. В този момент през входната врата влезе възрастен мъж, който носеше бейзболна шапка и зелено елече. В ръцете си имаше бяла, плитка кофа, от която подскачаха пресни сардини. Кибум отвори устни изненадан, да се представи, когато мъжа остави кофата на земята и измъкна от джоба си, джобно ножче. Разпъна го заплашително и го изправи срещу лицето на Кибум.
- Как влезе тук.? Какво търсиш в дома ми?
- Почакайте..не е това, което..
- Ще видиш чии дом ограбваш, неблагодарно човешко същество.
- Татко!/извика Темин и бащата на Джонг извъртя главата си, по-изненадан и стъписан дори от Кибум. Самата дума, изречена не от устните на Джонг, накара мъжа да снеме ръката си..почувства се за миг въодушевен, за миг шокиран/ - Той не е крадец. Това е Кибум..мой много добър приятел.
Бащата на Джонг погледна отново към Кибум...върху лицето му стоеше все още изненадата.
- Приятно ми е господине. /Кибум се поклони и се усмихна внимателно. Не смееше все още да прави резки движения, което си бе нормално след като пред него мъжът все още държеше нож/
- О../бе единствената реакция на Сунгджин, който прибра ножчето в джоба си/ - Аз реших, че... Все пак се изненадах/оправда се мъжът и Темин се засмя/
- Извинявай много. И аз бях изненадан от гостуването му.
- Аз съжалявам. Не предупредих никого.
- Не, не/възрази Сунгджин и размаха ръце/ - Добре дошъл си. Само ще оставя това в кухнята и ще пием по бира или уиски.. каквото искаш/мъжът се усмихна лъчезарно и чевръсто се отправи в кухнята с кофа в ръце/
Темин бе виждал това жизнерадостно лице само веднъж ,и то когато с Джонг дойдоха за първи път със Сю на ръце. Сега отново се чувстваше така, сякаш бе успял за миг да измъкне бащата на Джонг от сигурния му балон и да го накара да се почувства отново добре. След смъртта на майката на Джонг всичко бе застанало в застой..прекалено труден за възрастния мъж и Джонг.
Беше крайно време паузата отново да се върне в плей и всичко да продължи напред.
Кибум въздъхна.
- Това беше странно/Темин поклати глава../
*
Вечерта малко след десет, Джонгхюн отвори вратата и я затвори, заключвайки след себе си. Събу обувките си върху стелката и тръгна напред, откопчавайки черното си яке, за да го съблече.
Във вътрешността на къщата се чуваше жизнена глъчка от думи, която го остави странно резервиран и любопитен. Той бутна вратата на кухнята и когато не видя никого вътре се огледа още по-изненадан.
Гласовете все още се чуваха, но не идваха от тази стая.
Джонгхюн погледна през малкото прозорче точно над мивката и забеляза светлината от нощните лампи в задната градина. Там на пластмасова, голяма маса стояха баща му, Темин и още някого, който все още не можеше да разпознае. Тялото му бе малкичко, слабо, имаше черна коса и изглеждаше доста удобно настанен върху зеления си пластмасов стол. Джонгхюн нетърпеливо бутна вратата към задната веранда и излезе, като гласовете станаха по-разбираеми.
- Беше наистина незабравим момент. Тя беше толкова малка и крехка. Темин е истински войн.
- Дори не съм се и съмнявал в него. Синът ми винаги е умеел да избира добре...не зависимо какво.
Джонгхюн свъси странно веждите си. Баща му се усмихваше. Толкова ярко и щастливо, че това наистина остави странното чувство в Джонг, че нещо не е както трябва.
Той тръгна към малката групичка и когато Темин го забеляза през лицето му мина смесица от изненада, притеснение и страх. Джонгхюн за миг усети как вътрешностите му се стягат. Искаше всячески да издърпа тази несигурност и страх от очите на Темин..само ако бе толкова просто..вече щеше да го е сторил.
- Джонг? Кога се прибра?/бащата на Джонг се изправи и издърпа още един стол до себе си/ - Ела.. имаме си гости.
- Виждам/отвърна просто Джонгхюн, все още не разпознавайки човека в гръб/
Когато обаче Кибум се изправи и се завъртя с лице към Джонг, другият се стъписа на място. Очите му се отвориха малко повече и той погледна объркано ту към Темин, който сведе глава, ту към Кибум, чийто поглед изглеждаше по-сигурен от всякога.
- Той..не е от типа хора, които се радват на присъствието ми/отвърна спокойно Кибум и въздъхна, протягайки ръката си/ - Добре дошъл.
- Това би трябвало аз да го кажа, но ще излъжа ако кажа, че съм радостен да те видя
- Джонгхюн/отвърна студено Темин и се изправи./ - Кибум е тук само за тази вечер...моля те..бъди мил с него.
- О..но аз съм мил/устните на Джонг се изкривиха в престорена усмивка. Той протегна ръката си и стисна по-силно от нужното тази на Кибум. Кибум за миг присви очите си от болка/
- Темин.. вече може да вечеряме/бащата на Джонг прекъсна неловката тишина и Темин кимна/ - Кий, ще ми помогнеш ли?
- Не..той ни е гост..аз ще ти помогна/побърза да отвърне Джонг и пусна ръката на Кибум, който я прибра и разтри/
Темин премига няколко пъти срещу лицето на Джонг, след което просто тръгна, подминавайки го.. Джонгхюн го последва обръщайки гръб на Кибум. Когато двамата влязоха в кухнята, Джонгхюн побърза и грабна китката на Темин, връщайки го към себе си.
- Ти ли му се обади?
- Какви ги говориш?. Не естествено.Но дори да бях, какво от това? Той е мой приятел.
Джонгхюн се засмя тихо.
- Трябваше да ми се обадиш и да ме предупредиш, че е тук.
Темин гледа известно време Джонгхюн, преди да отмъкне ръката си от неговата и да каже спокойно.
- Има ли значение.? Ти отново щеше да реагираш така.
Джонгхюн прехапа долната си устна, когато Темин му обърна гръб и отвори фурната, за да изкара топлата лазаня. Все нож и я разряза на квадратчета, сипвайки по едно в четири чинии.
- Сю къде е?/Джонг зададе страничен въпрос, за да разчупи неловкостта между тях/
- Горе, спи./отвърна просто и кратко Темин и Джонгхюн въздъхна/
- Виж...Темин..това между нас.
- Чакат ни Джонг...ще говорим после.
- Така ли ще оставим нещата? Просто така, без да ги обсъдим?/Джонгхюн повиши леко гласът си и Темин остави чиниите на плота само за миг, обръщайки се към Джонг/
- Понякога по-малко боли, когато нещо се премълчава. Това правя... спирам болката.
Той отново взе чиниите и подмина Джонг, тръгвайки към верандата.
- Вземи другите две чинии, ако обичаш/каза преди да излезе навън./
Щом Темин остави чиниите на масата, Кибум докосна ръката му само за миг, задавайки безгласно въпроса си, на който бе отговорено двустранно. Очите на Темин показваха завидно спокойствие и в същото време неизказана ярост и болка. Беше странно поведението им в кухнята, на което стана свидетел Кибум. Бяха до мивката и сякаш се караха, но го правеха примирени от факта, че е нещо нормално. Кибум усещаше странна остра атмосфера между двамата, която не му харесваше.
Думите на Джонг се прокраднаха в ума му и за миг Кибум изтръпна от мисълта, че може би Темин отново страда.
„Давам ти зелена светлина" – Ако това се окажеше така.. Кибум щеше да се възползва от тази светлина