9months/boyxboy, mpreg/

Part 48

  Малко след девет сутринта звънчето, което висеше над входната врата издаде характерния за него звук и Мино вдигна погледа си. Устните му се разпънаха в истинска усмивка, от което очите му се превърнаха в полу-лунички. Той остави мръсния парцал настрана и заобиколи хладилната витрина с пастички.
- Здравей, каква изненада./Темин се усмихна лъчезарно, бутайки още малко количката, за да може да затвори вратата след себе си. Макар, че вече не валеше, студа от все още ранния час нахлуваше в топлата сладкарница/ - Довел си и малката принцеса.
- На къде без нея/засмя се с глас Темин и самият звук го остави изненадан. От кога не бе чувал тези тонове./- Сам ли си? Кибум все още ли го няма?
- О, не..той е в кухнята. Г-жа Принкс от цветарския магазин..сещаш се..американката/след като Темин кимна, Мино продължи/ - Днес ще има гости по-късно и си поръча три тави със соленки/
- Радвам се, че имате толкова работа.
- Като цяло нищо не се е променило. Освен това, че вече гукате/Мино се засмя срещу лицето на Сю и Темин се усмихна/
След Темин влезе друг клиент и той се отдръпна настрани, за да не пречи. Очите му бяха отвикнали на гледката тук. Светлите стени, светлите маси, приятната атмосфера, уюта, който Кибум беше създал за своите посетители. Всичко беше точно такова, каквото го остави и това, че отново бе тук му връщаше онази енергия, която някак си се бе изцедила от тялото му. Обичаше Сю, но мамка му как му липсваше да се „заравя" в работа. Да пече...ах аромата на прясно изпечени еклери, да разточва... Боже наистина обожаваше това място.
- Не стои така/скара му се Мино, все още с усмивка на уста и Темин кимна/
Беше глупаво да гледа сякаш не е бил изобщо тук, но спомените го караха да потъва в мислите си. Той сръчно паркира количката със Сю отстрани на една от масите и отдръпна завивката, с която бе завита. Съблече якето си и го остави, като веднага след това се наведе и я вдигна в ръцете си. Малките й ръчички веднага си намериха кичурче коса и тя започна да дърпа, но не бе болезнено. Бе адски сладко. Темин харесваше това, че бе толкова малка, а вече упражняваше силите си. Мино моментално направи два шоколадови шейка и взе парче от любимата еклерова торта на Темин. Остави нещата на масата и вдигна показалец.
- О..забравих/усмивката не слизаше от лицето му и странно, но Темин имаше чувството, че не е само заради присъствието му/
Мино бутна вратата към кухнята, като подмина съблекалните и бутна следващата. Аромата на току що опечени соленки изпълни устата му със слюнка. Кибум беше толкова погълнат от работата си, че дори не отрази присъствието на Мино. Ръцете му бяха като добре смазани остриета, работеха безспирно, а очите му дори не мигаха. Мино се прокрадна зад него и обгърна гърба му, което стресна Кибум и той изпусна тава пълна с току що направени соленки. Устните му издадоха въздишка на изненада и неясност. Очите му бяха разширени, а ръцете му видяха напред-празни.
- О Боже, съжалявам/въздъхна до ухото му Мино и Кибум стисна устните си ядосано/
- Току що ги направих, а закъснявам с поръчката.
- Не беше нарочно
- Може ли да ме пуснеш/изсъска Кибум и застъпи думите на Мино. Мино отдръпна ръцете си, при което Кибум дори не се обърна да го погледне, а се наведе и започна да събира тестените изделия/
Мино не разбираше. Знаеше, че бе допуснал грешка, но думите на Кибум прозвучаха така, сякаш таяха ярост дни наред. Мино не знаеше какво да каже, затова не отвърна нищо, а просто направи крачка назад, за да не пречи на ръцете на Кибум.
Когато чернокосият събра всичко, вече мръсно от земята той отиде до големия кош до вратата и ядно тръшна мръсните соленки. Обърна се, но очите му не се осмелиха да погледнат към Мино. Мино разбра......той бе причината...от доста време насам. Той изкриви устните си в цинична усмивка и вдигна ръка, сочейки вратата.
- Исках просто да ти кажа, че Темин е тук. /Кибум се спря с гръб към него/ - Нещо не се чувствам добре/изшептя Мино/ - Ще си вървя по-рано/след като Кибум не каза нищо против това, Мино го подмина и отвори вратата/
- Мино/гласът на Кибум се разля като кофа със студена вода върху тялото му и Мино настръхна/
- Да/отчаянието, което показваше Мино не беше никак мъжкарско поведение, но дявол го взел..не му пукаше. Кибум го погледна и направи една крачка към него, когато спря/
- Кажи на Темин, че след малко идвам.
Мино не можеше да повярва. Надеждата както и сърцето му се спукаха и разпаднаха на милион парчета, всяко от което все по-трудно за определяне. Мино се засмя тъжно и кимна с глава, излизайки. Чувството, че е изгубил нещо ценно го остави поразен. Усети крайниците си гъвкави като желе и имаше усещането, че ще се свлече на пода, по-безпомощен от всякога. Той измъкна якето си от едно от шкафчетата в съблекалнята и се върна при Темин.
Устните му се разпънаха, стараейки се да не предава истината в очите на Темин, но макар така очите казаха всичко. Темин не се усмихваше вече, Мино го правеше насила, а Сю..малката прекрасна, невинна, непорочна душица просто стоеше в ръцете на баща си и се опитваше да се извърти, явно искаща още кичури коса.
- Кибум ще дойде всеки момент. Аз трябва да вървя. Радвам се, че се видяхме Темин.
- Къде отиваш.? Станало ли е нещо, лошо?/Мино отвори вратата и се обърна пак към Темин/
- Не...всичко е наред.Ангажимент/устните му отново се опитаха да излъжат Темин./
След като Темин остана сам в празната сладкарница, той все още гледаше към вратата. Ясно бе, че нещо не е наред с Мино. Но какво се бе променило само за миг. ?
Сю извика в ръцете му, недоволна от нещо..Темин все още свикваше да й разбира на намеците. Оставяйки я отново в количката, той си спечели малка усмивка от бебенцето. Но дори тя не успя да го накара да забрави притеснението си.
- Темин/отвърна радостно Кибум и русокосия вдигна глава/
- Кий/той прегърна момчето силно, давайки му малка целувка по бузата/ - Изглеждаш...изглеждаш/Темин поогледа добре своя приятел и кимна с глава/ - Изглеждаш добре, но всъщност не си.
Кибум не успя да прикрие сълзите си и заплака, сдържайки поне гласа си. Темин паникьосано го прегърна, опитвайки се да го утеши. Не знаеше какво се е случило, но бе просто сигурен, че всичко е заради Мино. Кибум се опита да се овладее и когато го стори се отдръпна от Темин,изтривайки сълзите си с ръка.
- Съжалявам, съжалявам. Просто...исках да ми олекне
- Какво се е случило?/Кибум поклати глава. Не искаше да разкрива всичко на Темин, просто защото бе някак неловко, след като те имаха нещо общо, а и Темин не можеше вечно да бъде отдушник на любовните му проблеми./
Когато самият той не се разбираше..как очакваше другите да го разберат.? Беше жалка картинка и дори това не го притесни. Притесни го факта, че тази жалка картинка, съсипва Мино по всевъзможни начини. Мино, човекът, който го обичаше въпреки всеки негов недостатък. Човекът, който го подкрепя за каквото и да е. Човекът, който беше до него, когато самият Темин не отвърна на чувствата му. Колко нагъл е бил само да подлага на това, Мино, а да не вижда каква болка му причинява.
- Каквото и да е..ще се оправя сам с това.
- Просто ми кажи. Ти си ми най-добрия приятел/Кибум погледна несигурно в напълно сигурните очи на Темин и придърпа стола, за да седне срещу русокосия. Ръцете му бързо издърпаха една от салфетките, сгънати в подложката и той попи мокрите остатъци от сълзи по клепачите си. /
- Мисля, че току що разбих сърцето на Мино/Темин сви притеснено вежди/- Той бе толкова щастлив, че те вижда, просто ме прегърна, а аз изтървах тава пълна със соленки. Ядосах се и го отблъснах. Какво си мислех? Че той ще ми прощава винаги? Какво да правя Темин? Каквото и да сторя го наранявам, а той винаги потъпква себе си и своята чест. Не го заслужавам. Какво да правя?/Темин постави ръката си върху тази на Кибум и я стисна леко/
Искаше да му помогне, но дори той не знаеше как да отговори. Макар, че с Джонг бяха тъкмо излезли от тази пропаст, той сега отново копаеше друга... Несигурността го караше да се побърква.
- Просто си дайте време. Може би все още не си свикнал с това, че Мино има чувства към теб. Или просто те е страх, че и той може да те нарани.
- Мисля, че просто ме е страх да не остана пак сам./казвайки тези думи Кибум осъзна, че опитвайки се да се предпази от самотата, той сам я канеше в живота си като прогонваше така Мино/
- Виж..дайте си малко почивка. Знам, че сте в началото на връзката си,но ако си починете малко и размислите добре какви компромиси бихте постигнали един с друг, мисля, че всичко ще се оправи.
Кибум вярваше в думите на Темин. Темин бе единственият човек, който би казал всичко до последната капка истина.
Далеч от шиповете на любовната си връзка, Кибум успя да остави всичко и да се отдаде на Сю. Беше забравил колко сладка може да бъде тя и колко меки са ръчичките й. Той успя да я вземе, все още имащ сила да държи нещо тежко и я постави в скута си. Сю вече умело правеше странните си физиономии и Кибум наистина се радваше на това. Той я целуна по челото и я постави да седна на коляното му.
- Боже, колко бързо расте.
- Хубавото е че си похапва повечко. Скоро ще минем на пюрета.
Кибум се радваше да чуе за това. Сю му беше нещо като слабо място. А той не искаше слабото му място да бъде толкова крехко парче месце.
Темин беше забравил тази гледка. На Кибум..със Сю в ръце. Бяха толкова сладки. Кибум наистина щеше да бъде добър баща. Винаги когато Сю плачеше, той я успокояваше. Винаги когато Темин трябваше да свърши нещо, той я гледаше. Бяха свикнали до болка един с друг. Като истински баща и дъщеря.
Правейки разлика между Кибум и Джонгхюн, Темин осъзна, че Джонг има толкова много да учи. Как щеше да бъде спокоен Темин, ако му се наложеше да излезе, а Сю да остави у дома с Джонгхюн. Другият щеше ли да бъде достатъчно опитен и съобразителен, за да наблюдава и да се грижи за едно бебе. ? При мисълта, че нещо може да се случи на Сю, цялото му тяло настръхваше. Все още не можеше да забрави трите спринцовки в чекмеджето. Нито това, че Джонгхюн се прибра пребит. Имаше усещането, че всичко започва отново да се върти в същата посока и това не му харесваше.
Когато Кибум успя да отмъкне вниманието си от прекрасното бебче, той погледна към прекалено тихият Темин и усмивката му се замени с притеснение. Лицето на русокосото момче, не бе нищо друго освен несигурно и уплашено.
- Ей..какво има?/Темин разтърси глава и сведе поглед/
- Случи се нещо и аз...не искам да те притеснявам с това.
- Кажи ми веднага, Темин/прекъсна го рязко и грубо Кибум/
Темин повдигна главата си и сякаш думите започнаха да извират от устата му. Сякаш това бе като начин за спасение от удавяне.
- Когато се прибрахме със Сю, Джонгхюн го нямаше. Реших, че ще си дойде, но той не го направи. Освен това открих празна спринцовка до кошарката на Сю. До кошарата/въздъхна възмутено Темин'/ - Толкова се притесних. През ума ми мина какво ли не..помислих си, че с Джонг се е случило нещо, че отново се друса, че всичко ще продължи по старому.
Кибум стисна зъбите си ядосано, но макар, че му се искаше да вика, той не прекъсна приятеля си.
- Джонг се прибра след полунощ. Беше ранен, по лицето му имаше кръв и за Бога... толкова се уплаших.
- Знаех си/изсъска Кибум/ - Знаех си че ще стане така. Той не те заслужава Темин, не заслужава и Сю. Човек като него, с всичките му вече изградени навици-не се променя.Никога няма да спре да се друса, нито да се бие.
Думите нараниха толкова много Темин. Някъде дълбоко в себе си той знаеше всичко това, но надеждата, желанието и любовта не позволиха на тези съмнения да се настанят за дълго в съзнанието му. Вероятно Кибум бе прав за всичко ...но това нямаше как да промени мнението и желанието на Темин да живее отново с Джонг. Да бъде до него до смъртта, дори след нея ако имаше такава възможност.
- И мен ме е страх Кий. Страх ме е че пак ще ме нарани. Че може да нарани несъзнателно и Сю. Или, че всичко, което той стори, за да ме върне е било просто цирк.
Темин стисна косите си и подпря глава на ръцете си. Всичко това го съсипваше емоционално.
- Бих ти казал да изчезнеш от там, но знам, че ти няма да го сториш. Тогава мога да ти кажа същото, което ти каза на мен. Дайте си време.
Темин повдигна глава и се загледа в очите на Кибум.
За Бога. Какво бе всичко това.?
Как бяха стигнали до тук?

*
Телефонен звън принуди Джонгхюн да стане най-накрая от леглото. Тялото му изглеждаше схванато, а главата така го болеше. Когато успя да намери телефона си в джоба на якето си, той го измъкна и погледна екрана. Оню. Боже какво беше сторил този път. ?
- Да.
- Защо ми вдигаш чак сега?/извика другото момче и Джонгхюн намръщи вежди/
- Може би защото спях. Какво искаш?
- Какво искам ли? Ти какво искаш? Да останеш пак сам, да се само съжаляваш като идиот или да ти разбия лицето. ? Боже как може да си такъв идиот на моменти. Вчера Темин ми се обади. Беше толкова притеснен за теб. Къде си бил? Защо не си се прибрал? Защо не си вдигаше телефона?/думите на Оню някак си накараха малкото останала съвест у Джонг да се пробуди. Вече в напълно разсънено състояние, той успя да смели цялата информация и напрягайки мозъчните си клетка, се сети какво точно беше станало вчера. Сърцето му се сви от ужаса, че може би Темин отново си е тръгнал. Разстроен, той се върна в спалнята и когато намери все още не разопакованите куфари, душата му се успокои. Той не си беше тръгнал. Багажа му бе тук.
- Направих ужасна глупост.
- Нищо ново. Кога ще спреш с това? Кажи ми, че не си се бил.
- Напротив. Но има нещо по-лошо. Отново се инжектирах.
Оню изсъска в слушалката. Джонгхюн седна в леглото и подпря челото си на длан. Боже не можеше да повярва, че отново бе постъпил така с Темин.
- Просто идеално.Защо направо не забиеш нож в гърдите на Темин. Знаеш ли..прекалено съм ядосан, за да говорим. Ще се видим утре. Не ме интересува как, но оправи нещата.
Оню затвори.
Джонгхюн въздъхна и отпусна ръката си до тялото. Знаеше, че бе допуснал ужасна грешка, но не можеше да върне времето назад. Помнеше всичко от снощи и не можеше да разбере, защо отново бе приел доза. Може би, за да успее да удържи на побоя. Или за да върне онази частичка в себе си, онази, която царуваше на агресията в тялото му.
Което и да бе... решението му бе наранило отново Темин. Самата мисъл, че русокосият се е прибрал и е намерил остатъците от дрогата го смразяваше. Как щеше да го погледне сега?
Джонгхюн погледна към нощното шкафче и страхливо го дръпна. Във вътрешността лежаха три спринцовки с дрога. Бяха толкова изкушаващи. Той премига няколко пъти. Не можеше просто така да предаде отново доверието на Темин. С пълната решителност, която може да има той ги хвана и стана, като се отправи към кухнята. С крак отвори коша и погледна дланта си. Само няколко действия го деляха от лекотата, с която щеше да го дари тази дрога. Само няколко секунди и край на всичко реално.
Гледайки тези три, бели спринцовки, той осъзна нещо.
Живота му се въртеше около едни спринцовки, а не забелязваше какво всъщност притежава.
Притежаваше най-прекрасното и красиво момче в живота си. Притежаваше най-уникалната дъщеря. Притежаваше...семейство.
Мисълта за това го накара да се усмихне и за първи път от няколко години, причината да се усмихва не бе дрогата.
Джонгхюн бързо отвори дланта си над коша и те паднаха тежко на дъното му.
Странното бе...че тежестта, която сякаш се бе сродила с раменете му...сега липсваше.

*
Когато Темин слезе от асансьора и се приближи към вратата на апартамента, той забеляза бял плик долу на пода. Клекна и го вдигна. Печатно изписаните букви не му казваха нищо, но тъй като бе пред вратата на апартамента на Джонгхюн, русокосия предположи, че е за него. Така той отключи и влезе вътре. Веднага след като затвори вратата на апартамента, той измъкна Сю от количката и закрачи навътре към спалнята. Приближаваше шест и беше време за вечерята на бебчето. Щом бутна бавно вратата, за да не събуди Джонг, другия се изправи рязко от спалнята. Стойката, която зае каза всичко на Темин и той въздъхна, протягайки ръка. В същия момент Джонгхюн отвърна бързо
- Трябва да поговорим.
- Това беше отвън.
Двамата се гледаха известно време. Накрая Джонгхюн се приближи и пое плика. Очите му бързо подариха поглед, пълен с почитание на Сю, след което той погледна към плика.
Лицето му се промени коренно и Темин го попита.
- От кого е?
- От баща ми. Това е странно. Ако имаше нещо, той щеше да ми се обади.
- Мислех, че не си говорите.
Джонгхюн повдигна разсеяно рамене.
- След смъртта на майка не си казахме почти нищо. Сбогуването ни не беше от най-добрите.
Джонгхюн нетърпеливо разкъса плика, а Темин го заобиколи за да постави Сю в кошарката. С известен страх впери погледа си в отвореното чекмедже и когато видя, че спринцовките липсват вълна на ужас и спокойствие го обля.
Причините тях вече да ги няма можеха да бъдат само две. И Темин наистина се молеше Джонгхюн просто да ги е хвърлил.
- Какво трябва да значи това?/отвърна леко ужасено Джонгхюн. Темин се обърна към него и вече със свободни ръце, той успя да вземе листа от ръцете на Джонгхюн/
Няколко секунди четеше, след което погледна към неразбиращото лице на Джонгхюн.
- Джонг...баща ти, ти е преписал всичко. От къщата до фирмата.
- Защо по дяволите го е направил.?
- Аз мисля, че... може би иска ти да заемеш мястото му.
Самите думи ужасиха Джонгхюн. Той не умееш да се справи със собствения си живот. Как щеше да се грижи за стотиците такива в фирмата.? Господи, защо баща му, му причиняваше това. ?
- Най-добре ще е да поговориш с него.
- Не искам да го чувам в момента.
- Добре..тогава утре, но това трябва да се обсъди
Темин остави плика до Джонгхюн и погали косите му. Джонгхюн рязко го придърпа и прегърна ханша му, подпирайки главата си върху корема му. Трябваше да прави това всеки ден докато Темин бе бременен. Така щеше да усеща всяко движение на Сю в него. Щеше да усеща и топлината на тялото на другия. Вместо това, той му даде само мъка.
Никога нямаше да спре да се мрази заради това.
Темин въздъхна и постави малка целувка върху главата на Джонгхюн.
Нуждата, която изпитваше Темин за отговори можеше да почака. Сега Джонг бе по-обърканият