9months/boyxboy, mpreg/

Part 57

  Бяха едва първите дни от месец Юли, но вечерите ставаха по-горещи и по-горещи. Облян от пот, Джонгхюн не можа да заспи дълго след като с Темин си легнаха. Спяха в едно легло, но сякаш бяха разделени от невидима преграда. Дали само той усещаше болката в сърцето си, толкова осезаема? Темин изглеждаше толкова спокоен, когато Джонгхюн провери дали спи. След това той се измъкна съвсем тихо и слезе в тъмното до кухнята. В хладилника, скрити зад голяма кутия с нудълс, стояха три стъклени бутилки бира. Джонгхюн ги взе под ръка и излезе на верандата. Когато босите му крака усетиха студената и леко влажна трева, той изпусна въздишка на скрито удовлетворение. Небето беше чисто и безбройните звезди се виждаха прекрасно, в купол с голямата, сива луна. Джонгхюн издърпа един от пластмасовите столове и седна върху него, оставяйки две бири в краката си, сякаш се надяваше росата върху тревата да държи тяхната студенина. Издърпа капачката на третата и отпи дълга и голяма глътка. Гърлото му се раздразни от газираната нотка в течността и той отдръпна гърлото на бутилката от устните си, правейки намръщена физиономия. В далечината се чу свиренето на автомобилни гуми и Джонгхюн въздъхна. След тях тишината се върна отново пълна, тежка и задушаваща. Върху челото му продължиха да се образуват капки пот и той ги изтри с опакото на дланта си.
Останал сам в тъмната градина, той се почувства точно на мястото си. Не беше свикнал да бъде далеч от Темин, след като започнаха семейният си път заедно. Имаше някакъв неизказан романс, който и двамата отбягваха да споделят един с друг и може би това бе главната причина да продължават този цирк. Не можеше нито да го докосне без да се изплаши, че другият ще се отдръпне отвратен. Не можеше да говори нормално с него. И доказателство бе кратката им...може би караница би била правилната дума. Темин дори не пожела да обсъдят пропастта между тях..вместо това боготвореше Кибум,с якаш бе Бог, способен да го спаси от тревогите. А може би бе така. Джонгхюн вдигна отново бутилката и отпи на дълги глътки, жаден да забрави. Нямаше намерението да се напива, но не отбягваше от идеята да изпие всичките три бири. Имаше прекалено много тревоги на главата си и Темин с нищо не помагаше, те да бъдат решени. Всичко покрай цеха на баща му го натоварваше излишно. За миг се чудеше защо по дяволите подписа, в следващия си представи живота си... работещ като работник в нисшото общество, едва успяващ да осигури нужното на Сю. И всяко съмнение избягваше настрана.
Сю бе единственото нещо, което можеше да го склони да стори каквото и да е. Темин бе останалата половина, която контролираше живота му.
Но сякаш русото момче не разбираше тази нова подробност. Сякаш той игнорираше всяко усилие, което Джонгхюн полагаше.
Може би сгреши.. Но по дяволите той бе обикновен човек, способен на безброй грешки.. човек, който се нуждае от стабилност, човек който се нуждае от стимул и сила. Темин отнемаше тази сила със своето безразличие. И това тежеше на Джонг.
Чувстваше се като парцал, захвърлен на пода..стъпкван безброй пъти. Чувстваше се нисш. Жалък.
Дървената врата на верандата изскърца и Джонгхюн се вслуша в приближаващите стъпки. Затвори очи, напълно потресен да усети сълзата, която се търкулна по лявата му буза. Очакването всеки момент да усети нежните пръсти на Темин върху косата си, го остави нетърпелив и лишен от всякаква мъжка сила. Но когато това не последва, а вместо това столът до него бе издърпан и новодошлият се настани върху него, Джонгхюн побърза да отвори очи и да извърти глава, само за да срещне каменното изражение на Кибум. Той изкриви устните си в лишена от щастие усмивка и се наведе настрани, използвайки причината да вземе бутилка бира, за да изтрие сълзата. Протегна ръка и подаде бутилката на Кибум, който я взе и я отвори.
- Защо не спиш?/попита най-логично Кибум и отпи от бирата, издавайки мъркащ звук на удоволствие/
- Не можах. А ти?
- И аз/след отговора, Кибум замълча. Джонгхюн също/
Напрежението между тях никога нямаше да бъде премахнато, но в момента сякаш бе по-ограничено. Дали бе случайност или не.. Джонгхюн не смяташе да разбира.
Нощните птици започнаха своята сладка песен и Кибум вдигна глава, загледан в малките черни петна, които подскачаха от клон на клон. Студената бира в ръцете му, накараха кожата му да изтръпне за миг, преди той отново да вдигне шишето и да отпие. Джонг го последва. Кибум погледна за кратко към черната половина от лицето на Джонгхюн. Неясните контури не го притесниха и той не можа да насили себе си, за да се направи, че не е видял сълзата по лицето му.
В началото искаше с голямо удоволствие да го разнищи до последната страничка, да разбере защо дявол го взел продължава да причинява болка на Темин.
Но в момента се чудеше.. дали и той не страдаше редом с Темин.
Ако това бе така..кой бе той, че да се бърка в това.?
Приятелските инстинкти, които го изкарваха извън контрол да разбере истината, не го оставяха, но чувството, че така ще влоши нещата го възпираше.
Джонгхюн остави вече празната си бутилка на масата и се наведе, за да вдигне последната от земята.
- Ще я взема за себе си... ако нямаш нищо против/странната любезност накара Кибум да остане без думи за няколко мига/
- Не.. бирата е твоя Джонгхюн/Джонг изкриви устните си за кратко, преди да отпие отново, преполовявайки бутилката почти без време/
Когато той отмъкна устни от гърлото на бутилката, си пое дъх и я остави в скута си, не спирайки да играе с етикета върху стъклото.
Тих и лишен от всякакъв хумор смях се разнесе и Кибум отдръпна бутилката от току що прилепените си устни. Джонгхюн стоеше и се смееше като пълен малоумник.
Когато бавно този смях се превърна в задавен плач, Кибум остави бутилката си и протегна ръка, за да вземе тази от неговите ръце.
- Съсипах всичко. Абсолютно всичко. Беше прав/отвърна приглушено Джонгхюн и Кибум остана потресен от изблика на откровеност/ - Не съм способен да го направя щастлив. Винаги ще страда докато е покрай мен. Макар да не го искам, го правя..
Кибум премига срещу лицето на Джонгхюн. Джонгхюн изгледаше като счупена порцеланова чаша. Кибум за първи път изпита състрадание към него.
- Може би бе грешка да го отнемам от теб. С теб той беше щастлив. /Джонгхюн изтри сълзите си/ - В следващия миг не съжалявам никак, защото без него аз не съм щастлив. Но какъв е смисъла, когато той е нещастен.?/Джонгхюн погледна към Кибум/
- Виж... може би пи много.
- Не съм пиян/отвърна яростно Джонгхюн и след миг промени тембъра си/ - Кажи ми истината Кибум. Защо всъщност си тук? Той ли ти се обади? Каза ли ти, че е нещастен с мен? Иска ли да се върне при теб?
- Говориш глупости. Нуждаеш се от сън. Утре ще говорим, когато си по-добре.
- Не..искам да знам това, сега!/Джонгхюн вкопчи ръцете си в раменете на Кибум. Разтресе го и за миг Кибум се почувства в капан/ - Кажи ми...моля те, просто ми кажи истината.
- Не, глупако!!/извика Кибум и се огледа, да не би да е събудил Сунгджин и Темин/ - Дори да има нещо, той крие от мен. Как бих могъл аз да знам какво се случва между вас.? Ти си този, който трябва да оправи тази каша.Искаш да знаеш какво мисля? Ще ти кажа/Кибум отмъкна грубо раменете си от ръцете на Джонгхюн и се изправи/
- Ти си виновен за всичко ..оо и още как. Караш го да страда, страх те е, че всичко ще се повтори и отново ще се разделите, но знаеш ли какво? Ти си този, който трябва да вдъхне сигурност в Темин, не обратното. Той е прекалено раним и макар от време на време да се прави на силен-повярвай..изобщо не е. Бутнеш ли го - ще се прекърши, откъснеш ли го - ще изсъхне, оставиш ли го - ще умре. Съвземи се и поеми нещата в ръцете си, върни контрола във връзката ви, защото ще те размажа ако отново видя Темин да страда./Кибум изпъна показалец срещу лицето на Джонгхюн и изсъска/ - Казах ти при последната ни среща. Ако още веднъж го видя да страда, ще ти го отнема без дори да се старая. Ще съсипя живота ти. Но виждайки болката изписана върху твоето лице, осъзнавам, че нямам това право.
Джонгхюн наклони главата си надолу. За първи път от доста време се почувства така сякаш майка му, му се кара за счупена снимка или чиния. Устните му се разпънаха в усмивка, спомняйки си как тя винаги имаше отговор на тревогите му.
- Този път ще си затворя очите/допълни Кибум и избута стола от мястото му, за да се измъкне/ - А сега си лягай. Изглеждаш ужасно.
Кибум тръгна към верандата и се качи на нея, отваряйки вратата към кухнята. Преди да влезе хвърли бърз поглед на Джонгхюн, който стоеше все още непроменил позицията си. Кибум въздъхна и поклати глава.
Какво се бе случило между тези двамата.? Защо не можеха да преодолеят тази пречка?
Кибум може би наистина не бе уцелил времето за гостуване.

*
На сутринта когато Темин се събуди усети тялото си сковано. Имаше чувството, че е спал върху матрак с перони. Врата му бе схванат и той го разтри докато се изправяше и вървеше към кошарата. Сю вече бе будна, но не плачеше..дори не стенеше за хвана, което бе странно. Обикновено винаги плачеше, прекалено гладна за това време. Темин я вдигна в прегръдката си и я целуна внимателно. Само един неин поглед бе способен да го отнеме от тежестта на живота и да го прати в дълбините на щастието. Когато Темин се обърна отново към леглото, забеляза вече празната страна на Джонгхюн. Погледна часът. Бе почти десет сутринта..най-вероятно той вече бе на работа. До някаква степен Темин бе наистина доволен от създалата се ситуация. Не беше в настроение да обсъжда с Джонг проблемите им. А и какво ако го направеха? Нима те просто така щяха да се изпарят? Темин дълбоко се съмняваше в това.
Една голяма половина от него вече се бе съгласила, че Джонгхюн няма да се промени. Че всичко, което се бе случило за тези няколко месеца е било временно.
Най-болезненото бе, че Темин дори не се изненада на промяната. Сякаш някъде дълбоко в себе си я очакваше... все някога.
Той излезе от задушаващата стая и почука на срещуположната. Когато Кибум не му отговори, той натисна бравата и вратата се отвори безшумно. Леглото бе оправено, куфара му закопчан, а стаята празна. Темин затвори вратата и слезе по стълбите. В хола се чуваше разговор, тих, но напълно неангажиран.
Нещо може би за футбол. Темин не се вслуша добре. Когато се присъедини към тях Кибум веднага изяви желание да подържи Сю.
- Ахх.. колко си ми натежала/коментира той с любов и Темин се усмихна/
- Закусихте ли? Сега ще приготвя нещо набързо.
- Няма нужда Мини.. Вече закусихме, дори има и за теб. В кухнята е. /Темин премига няколко пъти срещу лицето на Кибум.. другият само се усмихна засрамено/ - Позволих си да го направя вместо теб. А и нямах какво да правя.
- Но Кий..ти си ми гост.
- И аз това казах/кимна Сунгджин и отпи от кафето си/ - Но той е толкова настоятелен.
- Наясно съм/засмя се Темин и се обърна, отправяйки се към кухнята/
На масата го чакаше омлет с бекон и портокалов сок. Темин почти се разплака от носталгия. Обожаваше готвенето на Кибум и затова не бе никаква изненада, когато си изяде всичко. След като изпи и сока, изми съдовете и направи пюре от банан на Сю. Върна се в хола с чашка и малка лъжичка. Сю се опитваше всячески да направи плешиво петно върху темето на Кибум, докато той се опитваше да не се разплаче от болка. Темин се засмя и остави нещата, за да вземе Сю в ръцете си.
- Тази сутрин си пълна със сила.
- И то каква/отвърна през сълзи Кибум и потърка скубаното място/ - Ще я храниш ли?
- Да, ще отидем в градината..времето е много хубаво, освен това там ми е най-лесно да я нахраня.
- Ще дойда с теб. Г-н Сунгджин ще обсъдим Тигрите когато се върна.
- Върви, върви/махна мъжа, прекалено съсредоточен върху мача/
Кибум взе чашката с пюре и лъжичката, следвайки неотлъчно Темин навън. Едва когато Темин постави Сю върху люлката, тип паяк, Кибум забеляза това съоръжение. Той подаде нещата на Темин и се настани на земята, въздъхвайки.
Днес отново щеше да е горещо.
- Хайде миличка. Отвори уста/Сю изплези езиче, опитвайки малко от храната. Отдръпна лице, за да не позволи на лъжичката да влезе в устата й. Няколко пъти, докато накрая не свикна с вкуса и не започна да се храни добре/
Погледнато отстрани Темин изглеждаше щастлив. Усмихваше се, но нещо караше Кибум да мисли, че това се случва само когато се грижи за Сю. Изглеждаше по-слаб от обикновено. Това също забеляза Кибум.
Поставяйки Темин на щателен оглед, той не изглеждаше много доволен от видяното.
Не засегна темата за Джонгхюн, защото наистина обожаваше да гледа усмивката предизвикана от Сю на лицето му. В мига, в който той спря да храни Сю и започна да я люлее, усмивката му се скри и очите му се обляха от мъгла. Отнесеното му съзнание, някъде далеч накара Кибум да протегне ръка и да я постави върху рамото му. Темин почти веднага реагира и се обърна към лицето на Кибум, задавайки без думи въпроса си.
- Нищо. С мен, нищо/отвърна Кибум на незададения въпрос и Темин погледна отново към Сю/ - Но ти прикриваш нещо.
Темин се усмихна и кимна
- Какво мога да крия?. Няма какво.
- О така ли.?/Кибум се изправи и се приближи до дървото, протягайки ръка и късайки едно листо./ - Лъжеш ме най-нагло и то право в очите. Няма ли да ми споделиш?/Кибум клекна отново до Темин, подавайки листото на Сю. Тя го взе и се заигра с него..толкова й бе интересно. Очичките й говореха – О какво ли е това?/
Темин въздъхна и отвърна.
- Имаме малки проблеми с Джонг, нищо сериозно.
- Темин/настоя Кибум и Темин въздъхна/
- Скарахме се.. Просто...почувствах се наранен/Темин разказа бавно и подробно всичко на Кибум. Чернокосото момче се чувстваше зле, че не може да заеме страна, но чувайки двете версии ... пред очите му вината бе някак равна/
Затова той не прикри мнението си. Темин замълча, прекалено замислен над нещо.
- Не го защитавам. Но не мога да защита и теб. Нямам право на мнение, дори. Но мога да ти дам рамо, на което да поплачеш/Кибум протегна ръцете си и прегърна Темин/
- Не мисля, че имам повече сълзи Кий. Мъчно ми е. Не знам какво да правя. На какво да се доверя?. Към какво да се стремя.?
- Може би с времето всичко ще си дойде на мястото. Дайте си шанс, ок?/Темин едва кимна и се сгуши повече в прегръдката на приятеля си. Боже..толкова бе щастлив, че Кибум е тук...точно в този момент./

След обяд Кибум и Темин се сбогуваха. Автобусът потегли в шест. Чакаха го няколко часа път. Темин отново се почувства сам. Той помаха на Кибум, докато автобуса не се отдалечи. Слънцето все още напичаше, но жегата не бе толкова остра. Сю спеше в кошарата, затова Темин бавно тръгна отново към таксито, което щеше да го върне у дома.
Страхуваше се, че вече няма причина поради, която да отбягва Джонг. Страхуваше се от истината, която го очакваше.
Темин помоли таксиметровият шофьор да му помогне с количката на Сю, докато той я взе нежно в ръцете си, опитвайки се да не я буди. Слава Богу, Сю спеше толкова спокойно. Може би лятната умора също й влияеше, макар да бе толкова малка. За миг докато сядаше в таксито Темин усети умора. Малки черни петънца попречиха на зрението му, в гърлото му се надигна ужасното чувство, че ще повърне. Но това не стана. Някъде дълбоко в съзнанието си, Темин осъзна, че цял ден не бе хапнал нищо, освен закуската, която Кибум му бе приготвил.
Щом колата потегли и вятъра разроши косата му, Темин си върна контрола над тялото си и въздъхна, отпускайки се на седалката.
Щом пристигнаха, Темин плати и излезе, изчаквайки шофьорът да снеме и количката. Темин върна Сю в нея, като малката се размести на мястото си за миг. Той тръгна бавно към дома си, когато възрастна дама го спря и се поклони.
- Здравей Темин. На разходка ли беше?
- Нещо подобно госпожо Кунгса.
- Сю спи ли? Може ли да я погледна.
- Да.. уморена е..може би друг път.
- О ..добре тогава. Всъщност исках да те попитам дали би поговорил с Джонгхюн. Иска ми се да купя малко дървен материал за зимата, но цените са толкова високи. Той сигурно ще ми помогне.?
- Госпожо Кунгса, опасявам се, че не мога да се меся в делата на Джонгхюн.
- Но нали ти е съпруг..моля те/Темин премига няколко пъти.Думата „съпруг" предизвика топлина в сърцето му, каквато никога преди не бе усещал/
- Не.. ние не сме..
- О/възрастната жена се поклони/ - Съжалявам Темин-а...аз помислих, че щом живеете заедно и имате дете.. /жената се отдръпна малко назад и посочи къщата си/ - Трябва да вървя... мъжът ми ме чака. Ще намеря друг начин. Приятна вечер/Темин остана загледан в нея дълго след това. Почувства се като дефектна играчка. Неспособна за използване. Госпожа Кунгса се отдръпна от него, сякаш носеше нелечима зарази. Нима това, че живееха с Джонг без брак бе грешно? Но такъв брак дори не бе законен..как те биха могли... Темин поклати глава и се обърна отново към алеята пред дома..
Някъде в далечината се чу гръмотевица и Темин побърза да се прибере. Страхуваше се да бъде на открито в такова време.

*

Малко след осем вечерта Джонгхюн се прибра у дома. Беше пълна изненада, когато видя баща си да вечеря сам в кухнята.
- Къде е Темин?/попита първо преди да поздрави/
- Вероятно горе. Не беше гладен.
Джонгхюн кимна и пожела приятен апетит, преди да се качи горе. Коридорът на втория етаж бе осветен от малките лампи по стените. Джонгхюн натисна дръжката на общата им спалня, очаквайки Темин да бъде вътре, но него го нямаше. Сю лежеше в кошарата прекалено заета с някакво почти сухо листо. Той помилва косата й, преди да съблече сакото си. Беше облечен прекалено елегантно, заради среща, която проведе на обяд. В тези дрехи се чувстваше като в усмирителна риза, затова изпита неописуемо удоволствие, когато ги съблече и на тяхно място постави черна тениска и къси шорти. Беше прекалено горещо, за да облича тялото си в нещо по-дълго. Завивките върху леглото не бяха покътнати и Джонгхюн наистина изпита леко притеснение. От Темин нямаше и следа. Той включи телевизора на произволна програма и намали звука. Тъкмо щеше да легне в студеното легло, когато чу падането на нещо тежко. Той се ослуша и напусна спалнята, следвайки тихите стенания до банята. Джонгхюн застана пред вратата изпитвайки смущение от това да влезе направо. Вслушвайки се в измъчените стенания, той постави ръка на вратата и повика.
- Темин, добре ли си.?/дълго време след това не се чу отговор./ - Влизам, чу ли.?
- Джонг/изстена Темин и Джонгхюн отвори вратата, поглеждайки вътре./
Темин беше във ваната, покрит от мека пяна. Беше подпрял лактите си върху студените плочки на ръба и беше отпуснал глава си върху тях. На пода стоеше шише от шампоан. Може би причината за шума.
- Темин, добре ли си?/попита отново Джонг, влизайки по-навътре/
- Н-не..лошо ми е..много ми е зле, Джонг/Темин повдигна главата си и Джонгхюн застина, когато бялото като сняг лице застана срещу неговото/
- Господи, какво ти е?/Темин не отвърна нищо, прекалено зает с това да съсредоточи погледа си върху лицето на Джонгхюн. Черните, нагли петънца обаче усложняваха нещата/ - Не мърдай. Ще те измъкна от тук./Джонгхюн издърпа голямата, бяла хавлия от закачалката и се приближи до Темин. /
Остави я върху мивката и клекна пред ваната. Ръцете му безжалостно се мушната във водата и намериха гърба и краката на Темин. Притискайки го към гърдите си Джонгхюн го повдигна и го пусна бавно на земята. Темин потрепери, стиснал раменете на Джонгхюн.
- Почакай/прошепна Джонгхюн и уви хавлията около голото тяло на Темин./
Без да остави време на Темин да реагира, той отново го вдигна в прегръдката си.Темин се чувстваше толкова защитен в момента. Отпусна лицето си върху гърдите му и затвори очи. Гаденето го караше да се чувства дискомфортно. Джингхюн бутна с крак вратата към спалнята им и бързо влезе навътре, поставяйки тялото на Темин върху леглото. Мократа коса остави следи върху възглавницата, когато Темин постави главата си върху нея. Джонгхюн издърпа завивката от страната, на която спеше той и зави добре тялото на Темин, оставяйки единствено лицето му на показ. Темин притвори очи и зарови глава във възглавницата.
- Сега как се чувства?
- Н-не знам/прошепна Темин/ - Гади ми се..малко.
- Ял ли си днес нещо?/Темин помълча малко преди да отговори пълната истина/
- Закусих добре.
- След това?/Темин поклати глава и Джонгхюн въздъхна, отдръпвайки бретона от челото му./ - Сега идвам.
Джонгхюн бързо се загуби от стаята. Темин въздъхна и се вгледа в кошарата. Между дървените греди, Сю си играеше все още с листото, което Кибум й бе дал по-рано днес. След това Темин затвори очи. Не бе сигурен колко време бе минало, но когато ги отвори, Джонгхюн стоеше пред лицето му и милваше бузата му любящо.
- Донесох ти нещо за ядене.
- Но..не съм гладен.
- Ще ядеш/отвърна студено и сигурно Джонгхюн/
Темин се вгледа в лицето му за няколко секунди, преди да се изправи бавно и да седне в леглото. Завивката се смъкна от раменете му и разкри все още влажната кожа. Той закри отново раменете си, усещайки студ неприсъщ за лятото. Джонгхюн взе чинията с вчерашната останала лазаня и с вилица отчупи една хапка. Подаде я към устните на Темин.
- Мога и сам/възрази слабо той, но Джонгхюн не обърна никакво внимание на думите му и поднесе вилицата, възползвайки се от отворените му устни/
Темин изхъмка, когато хапката лазаня се озова в устата му, но въпреки това със зъби я издърпа от остриетата на вилицата. Джонгхюн направи нова хапка, докато Темин дъвчеше първата. Никой не каза нищо, Джонг прекалено зает с това да си мисли какво би могло да се случи на Темин, ако него го нямаше, а Темин зает с това да наблюдава разтревожения Джонгхюн. Джонг отново подаде вилицата към устните на Темин и другият я пое. След още четири хапки Темин се почувства сит, но въпреки това не отказа храната от ръката на Джонг. Искаше толкова много да го попита какво се случва...защо това между тях продължава да се разтяга като дъвка. Джонгхюн отново приготви хапка към устата на Темин, когато русокосото момче отказа.
- Не мога повече.
- Нищо не си ял, все още.
- Джонг..не мога. Не съм гладен.
- Темин.
- Джонг/отвърна твърдо той и въздъхна/ - Джонг.. Какво се случва? Какво? ...
Джонгхюн не отвърна нищо, вместо това отново поднесе вилицата към устните на Темин. Русокосото момче изпита рязък миг на гняв и грубо, необмислено бутна чинията от ръката на Джонг, която падна на пода със трясък. Сю се размърда и Темин затаи дъх. Но тя не се разплака. Джонгхюн продължи да гледа дълго време към разпръсната храна на пода преди да погледне Темин. Темин също не каза нищо... Когато реши, че Джонг няма да развали тишината първи, той отвори устни, но Джонгхюн го изпревари.
- Изплаших се/прошепна едва Джонг/ - Изплаших се от бъдещето. Представих си се след година, две. Затрупан от проклетата работа, с две деца, които се въргалят в краката ми и ми пречат. Гневен, изморен, натоварен. Просто се изплаших от рязката промяна, която щеше да настъпи. Изплаших се.
Темин протегна ръцете си улови лявата длан на Джонгхюн. Тя беше толкова топла, толкова уютна. Гледаше в лицето на мъжа срещу себе си и господи..не виждаше нито един недостатък.
Скрит под дебелата черупка, страха го разяждаше, както правеше с всеки жив човек. Как можеше Темин да го съди за нещо толкова човешко, за нещо, което и той изпитваше всеки божи ден?. Но да го остави да се изплъзне от пръстите му бе грях, който Темин нямаше да допусне.
- Омъжи се за мен/отвърна рязко и сигурно Темин. Джонгхюн го погледна шокирано. Миглите му премигаха веднъж, дваж преди да отвори устните си и да отвърне/
- Темин.. това..това е незаконно.
- На кого му пука. Джонг..купи ми пръстен, предложи ми и да вървят по дяволите правилата и законите. Обичам те.. Не ми е нужна хартийка, за да го докажа.
Джонгхюн не можеше да каже нищо друго, нетърпеливо изчаквайки устните на Темин да докоснат неговите собствени.