9months/boyxboy, mpreg/

Part 15

  Две седмици по-късно Темин бе все така не готов да се срещне с Джонгхюн. Не можеше да си обясни нуждата от лично пространство, което Кибум постоянно нарушаваше.
Ден след като се случи онова с непознатото момиче и Джонг, Темин се върна в празния апартамент, успявайки да хване момент, когато Джонг е на работа. Събра си малко дрехи, с намерението и уговорката да прекара известно време в апартамента на Кибум.
В моменти като тези се чувстваше като истински късметлия, но после се връщане в реалността и късмета му се стори толкова лъжлив.
С Кибум още не бяха говорили за това дали споделяха някаква връзка, освен приятелска с лек привкус на интимни моменти от типа на прегръдки и целувки. Макар душата му и мозъка му да искаха, да го умоляваха, сърцето възпираше Темин да даде на Кибум това, от което наистина има нужда. Не можеше да се залъгва, а и не искаше.. Та не бе ли лъжата средството, което нараняваше най-много.?
След седмица, Темин беше на преглед, а до тогава се надяваше да убеди Кибум да не го придружава. Прекараните две седмици с чернокосия, го бяха направили дори по-сантиментален и привързан. Темин не можеше да отрече, че не се чувства добре, но не можеше и да излъже същността си като каже, че не се задушава от прекалената близост. Вечер заспиваше в прегръдката му, сутрин се будеше в абсолютно същата поза и леката скованост в лявото рамо. Кибум обичаше да спи наляво.
Очите му премигаха още няколко пъти, опитвайки се да се разсъни възможно най-бързо, когато вратата на спалнята се отвори. Темин сънливо отбеляза фигурата пред себе си, която се настани съвсем небрежно в края на леглото, на нивото на очите му.
- Хей, сънливко/Темин премига още два пъти, след което повдигна погледа си и срещна лицето на Кибум, което бе осветено от ярката слънчева светлина на изгрева./- Добро утро.
- Добро утро/прошепна Темин, усещайки се повече уморен от колкото отпочинал/
- Как си?
- Добре. Мисля.
- Помниш ли нещо от последните няколко часа?/Темин сви неразбиращо вежди и поклати глава отрицателно. Кибум видимо напрегнато си пое дъх и се усмихна/
- Имаше кошмар. Но успях да те успокоя..
- Кошмар?/Темин седна в леглото, напълно объркан/ - Какъв кошмар?
Кибум отмести за миг погледа си, устните му криввайки в натажала усмивка. Той поклати глава, протестирайки да каже, но Темин остана непоколебим.
- Джонгхюн/издиша тежко едно единствено име, способно да накара тялото на Темин да се скове/
Кибум не каза нищо повече, може би бяха минали само две минути, но му се струваха като цяла вечност. Не искаше да казва нищо повече, изчаквайки реакцията на русокосия. Не бе най-приятното нещо да слуша как Темин се тресе и вика само едно единствено име. А трябваше да бъде неговото име.
- Съжалявам, Кий/прошепна Темин, стискайки дланта му в своята/
- Няма нищо..не мога да кажа, че съм свикнал, просто е малко по-не болезнено от колкото бе в началото.
Темин се напрегна и изблъска всички странични мисли, отдавайки се само на момента и на нуждата да успокои някак чернокосото момче пред себе си. Той се приближи, стъпвайки с колена по мекия матрак, дупето му падайки свободно едва тогава когато доближи максимално тялото си до това на Кибум и обви ръцете си около раменете му.
Положи брадичка върху дясното и затвори очи.
Не бяха нужни думи, за да се разберат и за първи път Кибум бе радостен от този факт. Той положи ръката си върху тази на Темин, която лежеше обвила го върху гърдите му. Стисна я и я целуна леко. В този момент, в този случай, Темин не можеше да му даде нищо друго освен близост.

Час по-късно те влязоха в сладкарницата, ставайки свидетели на нещо изумително.
- А ето го. Това е той..казах ви че ще го открием тук/жена на средна възраст с вързана коса на кок се приближи и протегна ръце, в които държеше малка кошничка. Усмихна се и се обърна към приятелките си, които сториха същото/
- Моля те направи ни още от твоите трюфели/Темин отвори уста да каже нещо, но не успя. Лицето на жената му се стори познато и след кратък размисъл той се сети. Това бе жената от улицата, на която даде да опита един от трюфелите/
Радостта в сърцето му не закъсня и той кимна към всички жени, усмихвайки се. Кибум се приближи, с поглед питайки какво става. Темин стисна ръката му и прошепна преди да се скрие в малката кухня.
- Ще спася тази сладкарница.
Кибум остана загледан след него, поразен от удивителния хъс и моменталната смяна на настроението на русокосия. Той се усмихна и въздъхна, разрошвайки косата си. Трябваше да свиква с внезапните промени в настроенията му... не можеше да бъде по-нормално от това.
Кибум заобиколи касата и проведе кратък разговор с Минхо, установявайки, че бе едва началото на деня, а вече имаха стабилен оборот. В момента Кибум можеше да мисли само за това, как да се отплати на русокосия. Ако не беше Темин едва ли щеше да успее с наема на помещението.. но сега светлината в тунела стана по-силна и вярата в Кибум се върна с пълна сила. Той потупа Минхо по рамото и измъкна престилката си из под малкия рафт под касата.
Темин щеше да има нужда от помощ.
Когато влезе в топлата кухня, видя русокоското да бърза и да вади какви ли не неща. Той се опита да вдигне тежка тенджера пълна с прясно мляко, и когато не успя Кибум се приближи възможно най-бързо.
- Остави на мен/Темин му се усмихна и кимна, отдалечавайки се за да не пречи повече/
Кибум сне тежкия предмет и го остави на масата на която Темин вече бе наредил шоколада и другите му необходими съставки за трюфелите. Той запретна ръкави и се усмихна, включвайки котлона на максимална скорост и взимайки черпак, за да си вземе малко от млякото. Когато усети ръката на Кибум върху своята, очите му се повдигнаха изненадани и блузите му пламнаха моментално. Той премига няколко пъти.
- Остави на мен/кимна умолително Кибум и Темин, бавно отмъкна ръката си от тази на Кибум. Топлината бе загубена почти веднага/
- Добре... благодаря.
- Аз благодаря/Темин го погледа въпросително, но въпреки това се върна към темперирането на шоколада/ - Значи си направил всичко това без мое знание?/попита с усмивка на уста, Кибум/
- Ами..да./отвърна предпазливо Темин, той погледна за малко към усмихнатото момче и се изчерви отново/ - Длъжник съм ти.
- Хей. Не, не си./Кибум остави настрана всичко и се приближи до Темин, обхващайки лицето му в шепите си./ - Благодаря ти. /Темин кимна бавно, след което притвори очи, когато Кибум се приближи към лицето му. Той постави бавна целувка върху челото на русокосия и помилва бузата му, преди да се отдели от прекрасната кожа/
Лицето на Темин не можеше да изрази нищо друго в момента освен пълното доверие, което имаше към Кибум. Той наистина знаеше как да го накара да се почувства добре в тялото си и го правеше с такава лекота, че дори не се усещаше. Кибум се върна към работата си, опитвайки се да не забелязва все още отнесената физиономия на русокоското до себе си. Сърцето му беше по-благодарно от всякога за този малък,ценен миг в който успя да покаже отново чувствата си, макар по не традиционен начин.
Можеше да се закълне че познава Темин отдавна, и в същото време не го познаваше изобщо. Чертите на лицето му бяха толкова внимателни, толкова необятни. Познати, в същото време непознати.
Кибум наистина се надяваше и нямаше да спре да се надява някой ден Темин да изпита чувство по-силно от приятелството, което имаше в този момент. Всяка малка крачка бе важна и Кибум й отдаваше такова значение. Щеше да почака, но не бе сигурен до кога.
*
Малко след 7 вечерта Кибум реши да изпрати Темин до домът му. Не му харесваше мисълта, че той се връща при онзи човек. Не и когато не можеше да го наблюдава, не можеше да е сигурен в случващото се зад стените на този апартамент. По този начин не само се чувстваше безпомощен, но и някак непотребен. Темин с нищо не показваше, че се притеснява с приближаването на жилището, но Кибум можеше да познае тези замислени и тъжни очи. Беше си обещал, че ще направи всичко възможно, за да ги изтрие от лицето на Темин, но за сега бе неспособен да го стори. Вървяха в пълно мълчание от както бяха тръгнали от сладкарницата. Кибум предостави задължението на Мино да затвори, след като мине 8 часа. Искаше да бъде максимално дълго с Темин. Ръката му стискаше тази на другото момче, а раменете им се триеха едно в друго, предавайки си чувството на сигурност и присъствие. Темин въздъхна възможно по-тихо, повдигайки глава нагоре, за да потърси луната, но тя дори не се виждаше. Заради прекалено ярките светлини на Сеул, небето бе по-тъмно и от прясно сварено кафе. А Темин така обичаше да гледа луната..поне за малко. Тя бе толкова успокояваща. Когато усети пръстите на Кибум да галят глантта му, той се усмихна и го погледна за кратко, преди да увие другата си ръка около лакътя на Кибум и да се притисне до него, като същинско дете. Кибум не мога да скрие удоволствието, което заля тялото му от прекалената близост. Сърцето му, спящо, сега се пробуди и задумка по стените на гръдния кош-силно..адски силно.
- Искаш ли утре сутринта да те посрещна?
- Няма нужда/отказа почти веднага Темин, и това не можа да не разочарова Кибум/
- Щом искаш/.Темин нацупи устните си мило и стисна лакътя на чернокосия толкова силно, че успя да привлече вниманието му/
- Не е нужно да се тревожиш толкова.. Всичко ще е наред, обещавам.
- Ти-да, но онзи..онзи... Как да бъда спокоен, когато си в една стая с него. Не мога да бъда сигурен, че няма да ти направи нещо. На теб и на малкото същество в корема ти.
Темин не можа да скрие притеснението си. Погледнато от очите на Кибум, той бе напълно прав. Джонг не бе нито сериозен, нито внимателен, нито съобразителен. Напротив беше груб, инатлив и дързък. Темин нямаше как да бъде сигурен какво би сторил Джонг, но реалността бе една-той сам потърси помощта му. Той сам се настани в чужд апартамент, сам поиска да бъде с Джонг. Сам отиде в кошера на пчелите и сега му оставаше само да чака и да се опита да изгази онази искра в сърцето си, която грееше, светеше, за Джонг.
В началото Темин наистина се уплаши. Да се влюби в мъжа, който го ранява по-силно от всичко друго на света. Ума ли си бе загубил?
- Дори не можеш да ми отговориш/Кибум отпусна ръцете на Темин, обръщайки го с лице към себе си и хващайки ръцете му в своите. Повдигна ги и ги целуна внимателно и нежно. Темин затвори очи. Защо..защо живота решаваше да събуди чувства в сърцето му, горящи за Джонг, а не за Кибум? Какво толкова имаше Джонг, което Кибум нямаше?
Цял живот Темин се нараняваше и никога не намираше решение. Никога не се стремеше да стои далеч от неприятностите, а напротив. Сякаш сам скачаше в ямата и потъваше надълбоко, докато дъха му не изчезне напълно.
Цял живот ли щеше да живее, за да се самонаранява?
- Не е това. Просто не мога да ти дам сигурния отговор, който ти искаш. Кий, аз ще бъда добре.. Ще видиш. Още утре сутринта. Просто потрай...само още малко.
Кибум не можа да стори нищо друго. Той просто кимна. Не пусна ръката на Темин, дори когато стигнаха високия блок на Джнгхюн. Не я пусна и когато Темин му каза, че е късно и трябва да се прибира. Той просто не я пусна. Нещо в сърцето му казваше, че пусне ли го ще направи най-голямата грешка в живота си.
Но това така и не успя да спре дланта му, да се отмъкне от тази на Темин, когато той я издърпа. За пореден път ..за пореден път в живота си, пускаше нещо което обича и най-вероятно щеше да загуби. Реалността не бе далеч.. а той не умееш да върви бавно..рано или късно щеше да достигне границата и да разбере колко се бе залъгвал. Колко невъзможно бе да накара Темин да избере него.
Най-трудно бе това, че той знаеше и дори не можеше да спре чувствата на русокосия към непознатия. А му се искаше да ги изтръгне с такава сила, че дори болката не би го накрала да съжалява.
- До утре Кий/Темин се усмихна и се наведе, дарявайки лека целувка по бузата на Кибум/
Той кимна безмълвно, не отделяйки очи от Темин, докато той самия не се загуби зад тежката желязна врата.
Когато остана сам, най-накрая успя да усети ужасния студ, който се удряше в тялото му. Той въздъхна и се обърна, когато някой се сблъска с него. Рамото му се изви, както и това на непознатия и когато успяха да овладеят ситуацията, Кибум се поклони
- Извинявам се.
- Аз също/добави непознатия, заобикаляйки чернокосия и влизайки в абсолютно същия вход на блока, в който по-рано влезе Темин/
На Кибум не му остана нищо друго, освен да се обърне и да се прибере в празния си апартамент.


*


Когато Темин отключи входната врата и влезе, в помещението ухаеше на нещо сготвено. Това бе просто невъзможно. Нито Джонг готвеше, нито можеше да мирише на нещо приготвено от Темин. Той бе липсвал цели две седмици. Темин бързо събу обувките си и все още с чантата си и якето, влезе в кухнята, оставайки потресен, когато завари онова непознато момиче. Тя подреждаше зеленчуци в две чинии и се усмихваше, напълно не забелязала присъствието на Темин. Едва когато се обърна, за да остави мръсната тава в мивката, се стресна и направи крачка назад, слагайки демонстративно ръка на гърдите си.
- Господи. Не знаех, че има някого/добави притеснена тя, което остана напълно незабелязано от Темин/
Единственото за което можеше да мисли сега Темин бе: Какво прави тя тук? Как така Джонг й е позволил? А той къде е? Дали са решили какво ще правят с бебето?
Момичето избърса ръцете си в хавлията до мивката и се приближи с широка усмивка, подавайки ръка.
- Нека се запознаем. Казвам се Джой. Приятно ми е, ти си Темин нали?/русокосия премига няколко пъти, напълно объркан и в безизходица. /
Възпитанието в него го побутна и той страхливо повдигна ръка, докосвайки пръстите си с тези на Джой.
- Джонг ми каза, че е възможно да се прибереш скоро. Ще вечеряш ли? Има за още две порции.
- Аз...не, благодаря.
- Но ял ли си? Когато си бременен е по-трудно.. Чудя се дали ще мога да нося високи токчета. Ти нямаш този проблем, ах блазе ти.. В кой месец си впрочем?/момичето не спираше да бълва и бълва, и бълва думи, въпроси, изречения, които не само объркваха, но и нараняваха някак Темин/
Значи всичко бе решено? Значи тя щеше да остане тук, както и той. И Джонг щеше да приеме нейното дете? Значи Джонг все пак бе взел решение.?
В живота си Темин никога не беше завиждал за нещо на някого. Но сега...сега имаше чувството, че ако има тераса в кухнята, би бил способен да метне новото момиче през нея и да реши проблемите си за миг. Тя бе тук от по-малко от месец и вече беше спечелила сърцето на Джонг..а той..той си оставаше натрапника. Очите му залютяха и когато Темин осъзна, че би могъл всеки момент да се разплаче, премести погледа си от този на Джой и го впери във вечерята, която бе сготвила.
- Изглежда вкусно/усмихна се някак изкуствено и повдигна ръка, сочейки коридора/ - Ще се прибера в стаята си. Утре съм на работа.
- Сигурен ли си? Няма ли да хапнеш поне нещо?.
- Не, благодаря.
Когато Темин се обърна, за да се върне по малкия коридор и да се скрие с тъмните сенки на стаята си, след първата крачка, тялото му спря да се движи. Джонгхюн стоеше в коридора, държеше бутилка минерална вода и не отместваше черния си, шоколадов поглед от този на Темин. Изражението му не можеше да се разгадае..дори да се опиташе, Темин нямаше силата да гледа повече това лице. Не и сега.
Първи разчупи обстановката, Джонг. Той заобиколи възможно по встрани Темин и остави бутилката вода на масата, напълно игнорирайки присъствието на Темин.
- Джонг, Темин каза, че няма да вечеря с нас. Моля те наракай го./Джонг остави вилицата си, повдигайки рамене безразлично/
- Щом не е гладен, няма смисъл да се пречка, нали така?
- Но, той е бременен и трябва да се храни. Днес бях на лекар и той ми каза куп причини поради, които трябва да се храним добре. Ако Темин не се храни, то..
- Той каза, че не е гладен затова нека ние вечеряме. Умирам от глад.
- Добре... щом така искаш/Джой се примири с желанието на Джонг.. Темин преглътна буцата в гърлото си и бавно тръгна към стаята си, стараейки се да не вдига много шум. Едва ли бе удобно да се мярка пред очите на двойката. Сега Джонг бе изцяло на Джой. Това бе първата мисъл, която влезе в главата на Темин, щом той се затвори в стаята си.
Мислеше да си вземе душ и да си легне да поспи, но желанието за всичко от това изпадна от плещите му и на негово място се настани истинския товар на „трето колело".
Отне му 4 месеца, за да убеди Джонг, че детето му се нуждае от баща, че има нужда и от някого, с когото да споделя и който да му помага. Отне му 4 месеца и дори не постигна минимална крачка в положителната посока. А Джой бе тук само две седмици и вече бе спечелила сърцето му.
От това болеше. Адски болеше и Темин не можеше да го крие. Клепачите му се наводниха и той се приближи безжизнено до леглото си. Падна върху меките завивки и захапа юргана, за да не позволи на гърлото му да го предаде.
Можеше да не говори, но сълзите по очите и страните му говореха достатъчно.


*


Малко след 12 вечерта Джонгхюн не можа да заспи. Беше му горещо, неудобно и адски некомфортно. В ляво от него Джой явно си спеше доста спокойно.
Всичко в него гореше да я блъсне и тя да изтупа на земята, а той да завладее собственото си легло както подобава, но плана, който имаше в главата си беше по-важен. За да се отърве от една грешка, трябваше да приветства друга.
Чернокоското погледна към часовника върху плазмения телевизор и забеляза, че минава 12:40. Беше на работа от 5, а дори не бе поспал миналия ден. Не можеше...от както се налагаше да търпи Джой всичко му идваше прекалено много.
Бебето това, бебето онова... Това не беше за него, за Бога.
Той беше съвсем друг, той трябваше да бъде съвсем друг.
Изминалите две седмици не можа да скрие от себе си, че липсата на Темин не водеше до удовлетворение..сякаш...сякаш апартамента бе дори по-празен.
Беше нелогично, беше и странно. И Джонг не можеше да приеме това.. Като да имаш домашен любимец, който да избяга и да останеш странно празен.
Това чувство трябваше да спре.
Джонгхюн загуби вяра в това, че тази вечер ще поспи и протегна ръка, заобикаляйки тялото на Джой и вдигайки мп3-та си от нощното шкафче. Постави тапите в ушите си и затвори очи..
Не беше убеден, че това би го приспало, но имаше нещо, което го караше да подскача, щом го слушаше. И той осъзнаваше, че това не е нищо нормално.
А в ушите му продължи да се повтаря едно и също.
„Туп-туп...туп-туп....туп-туп"