9months/boyxboy, mpreg/

Part 16

  Месец по-късно Темин все още не можеше да свикне с пребиваването на Джой в апартамента на Джонг...в неговата стая....в неговото легло.
Колкото и да опитваше да не си представя какво правят те зад затворената врата и четирите стени,умът му винаги го караше да се страхува и ядосва и ревнува..адски да ревнува.
Повтаряше си многократно, че това не е редно, че не може да се държи така, когато Джонг явно харесва това момиче. Че не е той човека, който ще му забрани или спре да се държи мило с нея, а не с него. Понякога си представяше как той е обекта на усмивките. Как неговото лице пламва под допира на дланта на Джонг. И винаги когато реалността го връщаше на земята с гръм и трясък, той изказваше своята мъка под формата на мълчание и плач. Там където никой нямаше да го види, там където никой нямаше да го съди-под завивките, в мекото легло, в малката, тъмна стая, в чуждия апартамент, на грешното място.
В началото беше зле. Джой не спираше да се държи мило с Джонг, да му говори сладко и влюбено, а Джонг правеше неща, който Темин не би решил, че неговата особа би сторила. Прегръщаше я, шепнеше й, докосваше коремът й дори. Това беше прекалено. Беше едно, когато Джонг го игнорираше и малтретираше емоционално, но сега бе съвсем друго, когато виждаше тази болезнена гледка, това болезнено щастие изписано върху лицето на момичето.
Сякаш и без това сринатия му живот, се срина още повече. Сякаш бездната нямаше край. А Темин продължаваше да пада и пада, и пада и..така без край.
Чувстваше се уморен..прекалено уморен, за да си признае, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Джонг, душата му, тялото му, сърцето му вече принадлежаха на друга .. И за Темин не остана друго освен да се опита някак си да се примери. И точно там бе проблема... Той не можеше да се примери..
Беше края на април месец и Темин беше обещал на Кибум, че този път ще го придружи на месечния преглед. С напредването на месеците ставаше все по-трудно за Темин. Тялото му се уморяваше по-бързо, коремчето му видимо стърчеше напред в тениските му и му натежаваше. За товар, който не бе имал до сега, за Темин бе толкова неестествено и странно и бе изключително неопитен, дори изплашен. Имаше само два месеца до раждането на малкото същество, чийто пол така и не искаше да разбере. Бе убеден, че каквото и да е, той щеше да го обича адски много.
В малките моменти от ежедневието, в който оставаше сам, на тихо, поддал се на мислите си, Темин мислено се връщаше назад в живота си, назад в тези 7 месеца. В отчаянието, страха и неизвестността. Там където бе и неговото лице, по-изплашено от всякога. Тогава, когато осъзна, че носи дете в себе си. Тогава, когато живота му се промени толкова рязко. В това време той просто не проумяваше. Не знаеше и не си представяше себе си като баща и майка. Не си се представяше и сега, но разликата бе осезаема. Възприемането, гордостта, радостта...сега това можеше да се чете в очите му, когато галеше коремчето си. Страха така и не си отиде, но Темин осъзна едно. Щом живота бе решил да го дари с нечии нов живот, значи е имало защо. Значи това е била съдбата му, значи съществуването му не бе безпричинно.
Контракциите още присъстваха в живота му, но д-р Ву успя да успокой русокосия, като му каза, че това е напълно нормално и, че явно неговата бременност ще се развива така. Темин почти бе свикнал на болката, но бе все така неприятно.
Когато Кибум паркира на малкия паркинг пред болницата, той откопча колана си и слезе от колата, за да помогне на Темин да се изправи. Русокосия отказа помощта мило, все пак сам изправяйки се и щом усети ръката на Кибум в своята се почувства по-сигурен. Никога нямаше да се почувства спокоен и сигурен при преглед при д-р Ву. Не защото той не бе професионалист, а защото бе някак стресиращо... Темин всеки път очакваше някоя лоша новина...
Щом минаха през рецепцията и се качиха на асансьора, за да достигнат заветния етаж, вече стояха пред кабинета на д-р Ву и се гледаха така сякаш си говореха без думи. Кибум се усмихна и кимна към вратата, проследявайки след това как изящните устни на Темин се свиват, за да си поемат въздух. Той стисна ръката на момчето до себе си и почука, веднага чувайки отговор от вътрешна страна. Щом отвори вратата и влезе в светлото помещение, Темин се поклони.
- Добре дошли/усмихна се д-р Ву и се изправи учтиво, сочейки столът пред себе си/
Темин до толкова бе свикнал на подредбата при всеки преглед, че бе убеден, че след това следва ултразвука и заключителни думи/
Той се настани на стола в ляво, докато Кибум на този в дясно.
- Вас виждам за първи път/констатира д-ра, намествайки очилата си/ - Роднина ли сте?
- Не, това е мой много добър приятел/отвърна засрамен Темин/
„Приятел", Кибум се подсмихна леко тъжно, вперил погледа си в този на Темин.
Разбира се че приятел.... Не можеше и да става дума за нещо друго.
Приятел, с когото се гушка и целува... адски близък приятел.
- Радвам се, че не идвате сам Темин-ши. Добре е да имате подкрепа. Г-н Ким явно е отново на работа/Темин кимна леко, не отделяйки погледа си от поставката за химикали пред себе си/
- Добре, нека започнем. Как вървят нещата с контракциите?
- Ами напоследък ги усещам по-рядко. Но все още ги има.
- Говорихме за това, така че не се безпокоите. Пиете ли редовно хапчетата, който ви препирах?
- Разбира се.
- Добре. Да видим/д-р Ву измъкна една червена папка от най-долния рафт на бюрото си и я разгърна, в нея се намираха няколко листа формат А4/ - Преди два дни сте навлезли в седмия месец. Иска ми се да ви разясня какво точно става с вашето дете на този етап, но за целта нека направим ултразвука.
- Добре. Щом се налага сега/Темин се изправи и съблече жилетката си, като я постави на столът, на който стоеше до сега. Той бавно седна върху леглото, плахо пращайки поглед към Кибум/
Чернокосото момче не можа да прикрие лекото си притеснение и огромното си любопитство, затова се изправи и внимателно се приближи до Темин.
- Нали може?/Кибум попита предпазливо, но след като получи едно одобрително кимане от страна на д-ра, си отдъхна/
Темин повдигна внимателно блузата си, като гладния, бял корем излезе на показ. Така легнал си личеше дори повече-реши Кибум, когато се загледа в изпъкналото пъпче за дълго.
Скоро познатото студено, слузесто докосване на течността, накара кожата на Темин да настръхне, след което последва внимателното галене на уреда. Д-р Ву намести очилата си, не отделяйки поглед от малкото екранче. Кибум се почувства наистина замаен от новата информация, затова той потърси рамото на Темин за опора. Оказа се, че вместо той да успокоява Темин, Темин успокои него, докосвайки ръката му мило.
- Добре..всичко е наред Темин-ши..може да се отпуснете/Темин въздъхна и раменете му изведнъж паднаха спокойно надолу върху леглото/ - Не бива да се напрягате..особено в идните два месеца. От този месец нататък ви забранявам всички тежки физически дейности.
- Всички? Няма ли да мога да готвя?
- Ще можеше, но нека не е съпроводено с вдигане на тежко
- Ще се погрижа за това/намеси се Кибум, пращайки лека усмивка на изчервеното личице на Темин/
- Хубаво, е че има кой да се грижи за вас, защото честно казано вие сте най-инатливия ми пациент/Д-р Ву се засмя и Темин беше изненадан и изумен от нежните струни на смеха му/
Почувства се някак не на място в групата на загрижилите се за него и затова отказа да положи своето мнение по въпроса. Освен това Кибум нямаше вечно да бъде покрай него, за да го спира от какви ли не физични дейности.
И едва когато си го помисли, Темин осъзна, че жестоко се лъжеше. Кибум беше навсякъде..буквално навсякъде..понякога дори се задушаваше.. той беше прекалено внимателен и някак вманиачен към русокосия.
Не че имаше нещо, просто Темин все още не можеше да свикне с това. Живота му изпълнен с трудности, с които се справяше сам, сега бе намерил Кибум, който правеше всичко, за да може Темин да се чувства добре.
- Ще обърна екрана, за да може да видите и вие/д-р Ву завъртя екрана на ултразвука към главата на Темин, за да може русокосия да види бъдещето си дете/
Русокосия премига няколко пъти изумен от значителното нарастване на плода. Вече ясно можеше да различи главата и крайниците му. Образа бе толкова ясен..нещо в Темин се надигна и той почувства очите си влажни. Емоционалната половина от душата и мозъка му беше погъделичкана и в момента Темин не смяташе за нужно да крие сълзите си. Беше щастлив... беше адски щастлив.
- Спокойно/успокои го Кибум, стискайки рамото му/
- Съжалявам..просто..толкова е красиво.
- Темин-ши трябва да се успокоите. С напредването на бременността, плода ви се е развил напълно и всяка емоция, която чувствате вие, чувства и то./
- Как така?
- Плода има вече развити вътрешности, тялото му е напълно завършено, мозъка му функционира и то се движи във вас, напълно усещайки всяко ваше влияние. Например, когато му говорите, или когато докосвате корема си-то усеща. Когато сте ядосан или се радвате или сте самотен-то усеща. Всичко, което минава през вас, минава и през неговото телце. Последните два месеца от бременността ви са най-тежки. Не се напрягайте и избягвайки емоционалните състояния..най-вече стреса.
- Искате да кажете, че то ме чува..?
- Когато сте спокоен и сте на тихо място, да...то ви чува и усеща милувката ви..
- Това е забележително..аз..никога не съм му говорил. Но...не трябваше ли вече да е показало признаци на движение? Четох, че бебетата ритат и по този начин показват един вид емоциите си..
- Мислех, че вече сте усещали ритане.
- Не съм/отвърна притеснен Темин.. Д-р Ву го успокои и му подаде кърпа за да се почисти, след което му помогна да се изправи /
- Не се тревожете, при всяка бременност е различно.. Има бременности, в които бебето така и не проритва. Това е нормално.
- Щом вие го казвате се чувствам по-спокоен.
Д-р Ву препоръча на Темин да приема много течности и да се разкарва редовно, напомняйки му още веднъж, че няма да е от полза на детето ако той изпитва стрес.
На път за апартамента на Джонг, Темин не можеше да скрие тревогата си за това. Живота с Джонг не бе никак спокоен... Ако това повлияеше по някакъв начин на плода, той щеше да се чувства виновен през целия си живот.
Може би ако поговореше с Джонг и стигнеха до консенсус, нещата щяха да се пооправят. Но да накараш Джонг да приеме друга позиция освен своята, бе просто невъзможно.
- Добре ли си?/Кибум погледна за малко Темин, получавайки едно просто кимане/ - Ако искаш да споделиш нещо?
- Няма смисъл, Кий... всичко е решено. Или с Джонг трябва да се разберем или трябва да свикна с мисълта, че по този начин навреждам на бебето. Но това ще е толкова безотговорно. В средата на Джонг се чувствам психически унищожен..разбираш ли ме? Толкова е трудно.
Кибум прехапа долната си устна, спирайки на светофар. На червеното квадратче над тях се отброяваха 50 секунди престои и Кибум сметна това за прекрасна възможност, за да сподели с Темин мислите си.
- Знаеш ли, от както разбрах за бременността ти си мисля за нещо. Не бих ти го споделил, но щом стана на въпрос.
- Какво има?
- Знам, че ти е трудно, и че все още обичаш Джонг/Темин стисна здраво колана пред гърдите си, не отвръщайки нищо на това/ - Знам, и че не можеш да свикнеш с новината, че аз изпитвам същото към теб.. Знам, че не можеше да ми дадеш това, което аз искам, но съм толкова отчаян и толкова зависим от твоето присъствие. Бих ти предложил след раждането на бебето да се преместиш при мен, заедно с него. Ще направя всичко възможно, то да не е лишено от нищо.
- Кий/Темин остана потресен... не знаеше какво да отговори на това/ - Какво говориш?
- Знам, че е лудост, но имам чувството, че това дете...то... трябва да живее в свят където има баща, който го обича. А Джонгхюн няма да му осигури това. Не искам да ми отговаряш веднага..помисли си, имаш два месеца до операцията. Ще чакам отговора ти, дори той да е отрицателен.
- Не знам какво да ти кажа в момента.
- Няма нужда Темин. Не искам отговора ти сега..помисли си, става ли?
- Да...добре/Темин кимна отвеяно, не отронвайки и думичка повече по пътя/
Сякаш някой беше застроил обстановката около тях с гъска каша и беше застопорил събитията до едно положение.
Темин в момента се намираше в много сбъркана ситуация.

*

Късно вечерта вратата на апартамента се отвори рязко и при удара й в стената, Темин отвори стреснато очи. Беше заспал и за първи път от няколко дни, сънуваше, а не бълнуваше.
Тежките стъпки продължиха навътре, а с тях и данданията.
Ръката на Джонгхюн се подпря на стената и той стисна очи, чувствайки главата си замаяна. Достигна до вратата на стаята си и я отвори, светвайки веднага осветлението. Джой спеше в неговото легло, под неговите завивки и за миг това му се стори толкова нереално.
Болката в лявата му скула и пътечката кръв, която прииждаше от устната му, го оставиха лишен от всякакви други емоции в момента и той седна тежко в края на спалнята. Джой се разсъни и потърка очи, опипвайки мястото на леглото до себе си.
- Джонг../тя повдигна глава и се огледа, попадайки на широкия гръб на чернокосия/ - Джонг, сега ли си идваш?
- Да.. /бе единственото което отвърна той, докосвайки с пръсти раната на скулата си. Болката беше толкова дразнеща, че дори кръвта в устата му не можеше да го разсее/
- Минава четири сутринта. Къде беше?/Джой се изправи в седнало помещение, след което на колене и бавно се приближи до Джонг, поставяйки ръката си върху рамото му./
В края на лицето му видя червения цвят на кръвта и моментално се разсъни, извъртайки лицето му към себе си
- Господи/извика втрещена, след което се изправи/ - Какво ти се е случило.? Какво си направил?
- Защо викаш за Бога? Нищо ми няма/понякога Джонг се чувстваше като женен. Понякога се чудеше защо изобщо трябваше да се съгласява с Оню и тъпите му планове.От както Джой живееш с него, той не се чувстваше себе си, а малкото дни, в които тя се прибираше в дома си при родителите си, му се струваха като дългоочаквана ваканция/
- Ти си луд. Ще донеса нещо за да те почистя. Къде ти е аптечката.?
- Няма такава
- Как е възможно да нямаш аптечка? Господи. Стой тук, ще отида до денонощната аптека. Не се докосвай.
Джой моментално си облече домашните дрехи и грабна пари от портмонето си, напускайки апартамента припряно. Тишината заля цялото пространство около Джонг и той изпита блаженството й. Прииска му се да се тръшне върху леглото си и да затвори очи, по възможност да не се събуди седмица напред. Чувстваше се уморен, объркан и адски пребит.
Бе достатъчно наивен, за да не прецени силите си и си изяде боя, получавайки в замяна някаква нижава сума пари. Имаше чувството, че пропилява живота си в незаконни боеве, отколкото в това да се друса всекидневно.
Раната върху скулата му отново защипа и той се опита да прикрие болката, сякаш бе „целунал" железен стълб, челно.
Джонг подпря главата си на длани и безтегловно я остави да се отпусне върху тях, наслаждавайки се на спокойствието и опитвайки се да успокой болката си.
- Джонг/тих, меден глас си проправи път до ушите му, надолу по гръбнака, карайки го да се извие като спирала/
Когато чернокосия си повдигна главата, на прага на вратата стоеше Темин в широка тъмно синя тениска, с голи бедра и чорапи, почти до коленете. Изглеждаше така сякаш бе излязъл от детско филмче и Джонг не можа да скрие пред себе си, че тялото му бе изкушаващо.
През изминалия месец не беше на себе си. Рядко засичаше Темин, а когато това се случваше винаги изпитваше онова чувство на вина и собственост, и ярост.. Не знаеше как да контролира тялото и психиката си около него. Отначало реши, че е зареди дрогата, но след няколко поредни срещи, в които бе чист се убеди, че не е така.
- Може ли?/попита плахо Темин, в ръцете си държейки малка кутийка/
- Ако кажа „не", какво? Сякаш би ме послушал?
- Прав си, не бих./съгласи се Темин и страхливо се приближи, клякайки на пода пред Джонг/
От това разстояние, Джонг успя да забележи малка бенка върху челото на Темин...толкова малка, почти незабележима.
Темин измъкна малко памуче, след това шишенце с бяла облицовка и го отвори, напоявайки памукът. Той погледна Джонг за кратко, след което смутено измести поглед.
- Ще щипе/.предупреди, докосвайки памучето до скулата на чернокосия/
Джонг изскимтя гърлено, устните му заемайки формата на права линия. Въпреки болката и ужасното режещо чувство на нередност, Джонг не успя да отмести погледа си от лицето на Темин. С жалост установи, че намира прилики и разлики от първия ден ,в който се настани тук. Това говореше само за едно нещо и Джонг всячески се опита да не се съгласи с вътрешното си АЗ.
Защото щеше да е жалко да се поддаде на тези си мисли.
Темин смени памука, когато той се напои с кръвта на Джонг и взе нов, отново напоявайки го със спирт. Приближи внимателно памучето до долната устна на Джонг, установявайки че ще му бъде трудно ако не го докосне.
Именно от това се опасяваше Темин. Опита се да избута страха и рационалността като докосна брадичката на Джонг и с палец издърпа долната устна за да си направи място за памука. Джонг издаде въздишка, когато раната попи спирта. Очите му се затвориха за миг, миг, който бе достатъчен на Темин, за да го погледна.
Когато Джоонг отвори очи и засече тези на Темин, остана безмълвен. Искаше му се..трябваше да го изгони, да го отблъсне от себе си, но просто не можеше.
А бе толкова лесно..просто две думи, с който да прекрати всичко това.
Темин преглътна и отмести памучето, отдръпвайки ръката си от брадичката на Джонг. Действие, което остави празна следа по кожата на чернокосия.
Той изкара две лепенки, бавно поставяйки едната, а след това и другата върху скулата на Джонг.
- Трябва ли да питам как се сдоби с тези рани?
- Дори да попиташ няма да ти отговоря.
- Не съм се и съмнявал.. Ти никога не би споделил каквото и да е с мен.
- Радвам се че си наясно с това/добави Джонг, опитвайки се да не забелязва разочарованието по лицето на Темин/
- Днес бях на лекар. Бебето се развива добре...реших и датата на операцията.
- Добре/добави само Джонг/
- Да...добре/каза разочаровано Темин, затваряйки кутийката/ - Не докосвай раните, за да не се инфектират и сменяй редовно лепенките. Ще се оправиш скоро.
Джонгхюн преглътна буцата в гърлото си, очите му проследявайки нескопосаното изправяне на Темин. Не можеше да повярва, че щеше да стори това, но може би трябваше да го стори след това, което Темин стори за него. Не беше от типа хора, които се отблагодаряват, и точно в това бе проблема..защото сега точно това правеше.
Джонгхюн се изправи и обви лакътя на Темин, издърпвайки го нагоре, при което русокосия остана безмълвен от неочаквания жест на любезност. Разстоянието между тях си остана непроменено от порядъка на педя, две и Темин се почувства в опасност. Очите му безсрамно не се отделиха от тези на Джонг и когато другото момче се наклони напред, опасността стана прекалено голяма, чупейки барометъра на Темин.
А тялото му не помръдна. Сладки тръпчици на дългоочаквана целувка го изпълниха и очите му се притвориха, молейки устните на Джонг да дарят неговите поне с частица нежност, каквато той не бе очаквал до сега.
Когато дъха му погали брадичката му и стомаха му се обърна от вълнение вратата се хлопна и Джой извика притеснена. Темин рязко се отдръпна стискайки бялата кутийка пред себе си и бузите му се обагриха в червено. Джой заобиколи русокосото момче, улавяйки лицето на Джонг в шепи.
- Слава Богу, Темин се е погрижил за теб. Благодаря ти Мини/ Темин се усмихна и кимна, не поглеждайки към двойката пред себе си. Пожела лека нощ и напусна стаята, зад гърба си оставяйки две черни очи, които го наблюдаваха дори, когато Джой се опита да огледа Джонг /