9months/boyxboy, mpreg/

Part 44

  Темин се опита да се разсее за малко от мислите си за Джонг и как по дяволите е той. И единственото нещо, което успя да спечели поне част от вниманието му, бе книга. Беше я взел преди няколко месеца, когато още беше бременен, с цел да се отдели от ежедневието, като се зарови във фантастичния свят на книгата. Обичаше фантастики, може би затова и предпочиташе тях, пред някои романтичен роман. Не че можеше да отрече, че дори той мечтае за онези сладки сцени в романтиките, които ти разтапяха сърцето, но..той трябваше да бъде реалист и да не се впуска в безсмислени мечти.
Той...Джонг... Те заедно нямаха нито един романтичен миг, дори натискането в кухнята не се броеше за такъв. Беше просто едно необмислено впускане в нуждата да се имат плътски, което Джонг прекрати дори преди да е започнало. И това не можеше да не остави Темин разочарован и нежелан. Все още не можеше да разбере причината поради, която Джонг спря тогава. Дали наистина бе заради вече не привлекателното му тяло или може би защото онази пропаст между тях, все още бе прекалено голяма, за да я прескочи?
Тайна, нали...
Темин отмести поглед отново върху книгата, когато крушката на нощната лампа просветна, след което спря изцяло. Той въздъхна и бавно остави книгата в малкото пространство между него и спящото тяло на Кибум. Отви се от дебелата, пухкава завивка и стъпи с босите си стъпала на паркета. Студа веднага накара кожата по ръцете му да настръхне и той сви леко раменете си, в опит да се изпъне. Беше се схванал от полу-легналата стойка, която бе заел преди час. Изправи се и бавно закрачи към вратата, само за да светне лампата от ключа в ляво от нея. В стаята се разпъна жълтеникавата светлина от лампиона и той присви леко очи на по-силното лъчение. Беше привикнал толкова добре към светлината на нощната лампа. Знаеше, че в горния рафт на шкафа има няколко резерви опаковки с крушки. Просто щеше да я смени и щеше да продължи да чете книгата си, без да се налага да напряга очите си на силната светлина или да събужда Кибум. Той отвори лакирания в черно, шкаф и заровичка с ръка навътре. Без да иска докосна лявата, ранена ръка и изстена, присвивайки очи. От както преди два дни бе изкълчил китката си, бе някак свикнал да живее само с една активна ръка и беше до толкова забравил за болката, до мига, в който не я докосна. Беше все така гадно усещането, но той знаеше, че скоро ще се оправи. Просто трябваше. Не знаеше кога Джонг ще се върне от Пусан, но знаеше, че ако иска наистина да продължи живота си така както трябва, то трябва да се премести при него, заедно със Сю. Но как можеше да го стори с една активна ръка? Кибум му бе все още сърдит заради взетото решение. Щеше да бъде неуместно да помоли за помощ, нали?
Темин въздъхна и докосна с пръстите си една от кутийките. Измъкна я и затвори обратно шкафа. Успя да се върне без произшествия до спалнята. Седна и бавно отвори кутията, измъквайки крушката с доста дискомфорт. Живота не бе устроен за хора с една ръка. Беше осъзнал това още преди два дни. Когато успя да отмъкне крушката от опаковката й, той я остави до себе си и се протегна като обхвана крушката в нощната лампа. В мига, в който пръстите му се докоснаха до гладката повърхност, кожата му залепна сякаш с лепило и Темин извика изненадано. Опари се. Измъкна пръстите си и се вгледа в ръката си.
Няколко секунди по-късно Кибум се размърда и седна в спалнята, изненадан от неочаквания вик.
Сю също се разплака. Темин забрави за ръката си и се изправи като се надвеси над кошарата и докосна коремчето на бебчето. Ужасното чувство от току що опареното, не беше достатъчно за Темин, за да загърби плачещата си рожба. Той преглътна дискомфорта и изшътка, опитвайки се да я успокои.
- Няма нищо принцесо. Всичко е наред. Вече си голяма, за да плачеш. Не се засрамвай така.
Малкото момиченце, гледаше към говорещия си баща и бавно по бавно спря да плаче. Дали бе заради лекия масаж, който правеше Темин върху коремчето й или заради нещата, които й наговори-Темин не знаеше, но и нямаше значение, защото важното бе, че тя спря да плаче.
- Точно така. Ето това е голямото ми момиче./Темин се наведе и целуна внимателно челото й, изправяйки се/
- Какво се случи?/последва логичния въпрос на Кибум, което леко изненада Темин/
- Съжалявам, събудих те.
- Нарани ли се? Ръката ли.?
- Не...опарих се. Глупаво е...дори не мога да разсъждавам, естествено, че крушката ще е гореща.
Темин продължи да бърбори разсеяно. Кибум въздъхна. Отви се от завивката и се изправи. Домашните му чехли издаваха звук при всяка една негова крачка. Когато се приближи до Темин обхвана раменете му и това го накара да млъкне.
- Успокои се. Ще ти мине до сутринта. Седни, ей сега идвам.
Темин остана прав, дори когато Кибум излезе от стаята. Почувства се доста глупаво. Продължаваше да създава грижи на чернокосия, дори след като роди. Не можеше да не се срамува от това. От малък мразеше да бъде център на внимание или да създава проблеми. Но ето че сега Кибум не спираше да се грижи за него и колкото и мило и страхотно да бе, Темин знаеше, че не е правилно.
Преди да се усети Кибум се бе върнал в стаята. Той погледна някак притеснено Темин. Знаеха и без да говорят, че това между тях...каквото и да бе..вече бе погребано. Преди дори да бе започнало. Кибум се приближи и застана с лице към това на Темин. Накриви главата си на една страна и изкриви устните си в права, безизразна черта. Сините очи бяха толкова уморени-реши той, щом се вгледа в тях.
- Какво има? Какво не е наред?
Темин извъртя главата си настрана. Искаше му се да плаче, за да измъкне най-сетне от себе си онази болка, която го раздираше. Самотата, несигурността, желанието, съжалението.
Колко емоции можеше да побере и да продължава да храни в себе си, един човек?
Защо бе толкова сложно да сложи край на някоя от тях?
Колкото и да се стараеше. Колкото и време да минаваше. Те не намаляваха, а напротив-растяха. Ставаха толкова големи, непреодолими.
- Б-боли ме/излъга нагло той и Кибум отвори устните си, за да изкрещи, че това е една скапана лъжа. Но не го стори. Както и не спря Темин когато се върна при Джонг..когато се връщаше постоянно. За каквото и да е. /
- Седни на спалнята/заповяда разочаровано и Темин изпълни, сякаш бе дете/
Кибум клекна в краката му и обхвана ръката му, слагайки я да лежи върху коляното на русокосия с дланта на горе.Измъкна тубичка крем от кутийка и изстиска малко количество върху пръстите си. Бавно започна да втрива крема в наранената кожа на Темин. Русокосия прехапа долната си устна. Не искаше да издава болката си.
Кибум продължи процедурата бавно, сякаш чертаеше върху бяло платно и рисуваше шедьовър.
Пръстите му бяха толкова нежни и добри-реши Темин, вгледан в съсредоточеното лице на Кибум. Когато Кибум прекъсна със задачата си, той измъкна една бяла медицинска ръкавица и я постави внимателно върху ръката на Темин.
Повдигна глава нагоре и засече очите си с тези на Темин. Русокосия въздъхна и неочаквано за Кибум протегна ръце и обгърна врата му. Болката беше пренебрегната, защото точно в момента, Темин имаше нужда..желаеше да прегърне Кибум, както никога до сега. Той въздъхна и сгуши носа си в ушната мида на Кибум.
Не говореха, а и не бе нужно. Кибум разбираше. Темин също. Кибум премига, за да задържи сълзите си и обви гърба на русокосия, стискайки го между дланите си.
- Ще ми липсваш Кий/прошепна Темин/
Тежестта в гласът му бе достатъчна на Кибум, за да разбере.
Кибум въздъхна.
Беше време, нали?
Време да го пусне да отлети?
Кибум кимна и целуна русата коса.
- Ти на мен дори повече.

*

Черната вратовръзка около врата му сякаш го задушаваше. Цял ден бе като въже за самоубийство и макар да му се искаше да я разкъса многократно, Джонгхюн не го направи. Едва когато се оказа сам в старата си детска стая, той го стори. Издърпа я яростно от врата си и я метна настрана. Беше се подпрял на дебелия, дълъг парапет пред единствения прозорец в стаята и гледаше как една след друга колите, паркирани пред дома му си отиват. Не помръдна и не отдели очи докато и последната не се скри зад завоя. Сега, останал пуст предният двор изглеждаше толкова самотен. Както бе самотен и той. Очите му отдавна бяха пресъхнали, а червените торбички под тях не можеха да говорят за нищо друго освен мъка и болка. Днес не беше пролял и една сълза. Дори когато последен видя лицето на майка си, обвита в бял сатен и милион бели карамфили. Дори когато безизразно наблюдаваше как я спускат във вечния й дом. Джонг имаше чувството, че вече нищо не може да го накара да заплаче.
Беше тихо, смразяващо тихо. Стаята му бе все така непокътната, същата дори след последното му посещение тук. Онези два дни, в който бе споделил на майка си, че ще става баща. А тя баба. Беше толкова хубаво да усети прегръдката й и подкрепата й. Сега раменете му бяха студени, гърдите празни. Сякаш бе необитаван остров. Сякаш изобщо не съществуваше.
Дори багажа му не бе напълно разопакован.
Което бе наистина добре. Днес трябваше да си отиде. Днес трябваше да се върне в празния си апартамент, надявайки се, че когато отвори вратата, той няма да е вече такъв.
Боже, как трябваше да разбере чувствата и нуждата си само да зърне Темин.
Не помнеше себе си толкова слаб.
А на вън заваля.
Джонгхюн затвори за миг очи. Сега тя бе на по-хубаво място, нали? Сигурно тя плачеше така. Сигурно тя тъжеше така за сина си.
От клепачите му се отрониха пресни сълзи и той разбра, че колкото и да се опитва да спре и пренебрегне болката си-това нямаше как да стане.
Клепачите му се отвориха и той вдигна глава нагоре към небето. Ако наистина тя плачеше така за него, неговите сълзи не бяха нищо, нали?
Чувстваше се жалък..дори сега се чувстваше жалък. Може би защото не бе до нея когато тя имаше нужда, може би защото години наред избягваше да се чува и вижда с нея..с баща си. Може би Бог така го наказваше.
Джонгхюн въздъхна и се отблъсна от прозореца, откопчавайки куфара си. Измъкна си дънки и тъмно синя тениска. Преоблече се набързо, натъпквайки костюма си на топка обратно. Закопча ципа. Облече черното си кожено горнище и вдигна качулката, скривайки черната коса. Подметна презрамките на куфара над рамото си и се обърна. Тялото му спря за миг.
Огледа се добре.
Това не бе неговото място. Той не бе за тук. Не трябваше да се връща отново, нали? Защо да го прави.? Сега майка му не бе тук, за да намира смисъл в това. Джонгхюн изтри мокрите си клепачи и си пое дъх, отваряйки вратата и излизайки в коридора. Слезе по вътрешните, дървени стълби, когато груб,но и нежен глас го спря. Типично мъжки.
- Тръгваш ли си?
- Нямам повече работа тук.
Възрастния мъж се изправи от стола, на който стоеше седнал и остави голяма снимка в рамка на масата. Образа на съпругата му, облечена в булчинска рокля, сякаш крещеше да не го прави, но той беше толкова емоционално съсипан.
Стисна куфара на сина си и го дръпна рязко, при което изненадания Джонг го пусна. Баща му го хвърли грубо в средата на трапезарията.
- Погреба майка си. Доволен ли си? Видя я как потъва в пръстта, сега можеш да си отидеш спокоен и доволен, нали така Джонгхюн.
- Какво говориш? /изкрещя лудо Джонгхюн/
- Ти неблагодарен глупак такъв.
- Не знаеш какво говориш. Луд старец. Тръгвам си/Джонгхюн влезе в трапезарията и се наведе като вдигна куфара си./
Когато се обърна го посрещна круше, което се заби право в челюстта му. От устните му се стече тънка струйка червена кръв. Той докосна устната си и впери погледа си в червената следа по пръстите си. Не можеше да повярва. Защо бе всичко това?
Баща му стоеше съсипан пред очите му. Пълна развалена, разпадаща се все повече и повече. Сякаш бе желе, което се разтапя бавно на стайна температура. Джонгхюн въздъхна и стисна ръката си в юмрук, снимайки я долу. Зъбите му изскърцаха, но той не стори нищо.
- Не си отивай/изплака баща му и стисна черното горнище отпред/ - Не ме оставяй и ти. Недей. Не го прави. Как да успя да се справя с болката сам?
Джонгхюн стисна още повече зъбите си. Не можеше да каже, че всичко което чувства към баща си е съжаление и ярост. Баща му отпусна хватката си над горнището му и се обърна безпомощно като бавно се върна до масата и придърпа снимката, притискайки я към гърдите си.
- Но не мога да те спра, нали? Ти пак ще си отидеш, а аз ще остана сам самичък в този голям дом. Пуст, студен и празен.
- Не искай това от мен./отвърна тихо Джонгхюн/ - Не мога..
- Знам. Знам, че е така. Когато майка ти си отиде, си отиде и последния шанс ти да се върнеш тук. Не мога дори да мечтая да те видя с куфарите пред входната вратичка. Но знаеш ли. Когато обичаш няма значение, дали е възможно или не.
Джонгхюн затвори очи.
Възцари се тишина, която крачките на възрастния мъж нарушиха. Той бавно се отправи към стълбището.
- Ключа е точно там където го помниш. Ако някога ти потрябва.
Бавно се качи горе, оставяйки Джонгхюн в празната трапезария. Стенния часовник издаваше грозен звук, който изведнъж спря и Джонгхюн отвори очи.
А на вън продължи все така да вали.!