9months/boyxboy, mpreg/

Part 45

  С отключването на вратата, се отключиха и всички чувства, които изпитваше, щом се прибереше в апартамента си. Спомените, един след друг като дървена кула, се редуваха и го задавяха. Посрещна го тишината, съботата и тъмнината.
Ръката му отхлаби силата си и малкия сак тупка силно на пода.
И после отново тишина.
Клепачите му паднаха на долу. Очакваше го. Просто някъде в себе си знаеше, че Темин няма да се върне. Защо да го прави?
Защото му каза, че го обича? Или защото беше добър човек, с добро сърце, с чувство за жал?
Съжалението ли щеше да бъде главната причина, той да се върне при Джонг.?
Живота му продължаваше да се превръща в гъста, безвкусна каша. Но той си бе виновен, нали? Той и никой друг. Темин имаше право. Имаше правото да не се върне.
Джонгхюн закрачи бавно навътре в празния си апартамент, отвън се чуваха тежките капки, които падаха сякаш опитващи се да пробият земята и да я наводнят, да изтрият болката от света. Ненужните хора като него. Щеше да е прекрасно края му да бъде толкова лесен.
Но през целия си живот не бе получавал нещо лесно, защо и смъртта да бъде такава.
Беше прекарал няколко часово пътуване с влак до Сеул. Устната му още трепереше в левия ъгъл. Беше се образувала лека червенина. Белег, който болеше повече емоционално отколкото физически. Заслужаваше си го нали? Дори баща му знаеше как да се държи с отрепка като него.
Джонгхюн падна тежко на леглото си и покри лицето си с ръце. Как попадна в тази пропаст?
Имаше чувството, че колкото и дълго въже да му спущаха, той все не го достигаше.
Затъвайки все повече, той не намираше изход. Опита се всячески да измисли нещо, с което да продължи живота си. Нещо, което щеше да го разсейва от мисли за Темин, Сю и майка му. Дори мислите за баща му, които дълго време забраняваше да достигат до сърцето му, сега заобикаляха препятствията и се врязваха като остриета. Дали заради смъртта на майка си или заради болката, която видя в очите на баща си, Джонг не бе убеден, но чувстваше, че връщането му тук бе огромна грешка. В крайна сметка, какво трябваше да стори.? Нямаше работа, нямаше и пари. Последните ги похарчи за билет до Сеул. Беше толкова жалък.
А искаше да отгледа Сю. Как по дяволите щеше да го стори?. Какво по дяволите си мислеше през цялото време?
Джонгхюн изсъска и се изправи стискайки ръце в юмруци. Капките дъжд се забиваха яростно в стъклото и той впери поглед навън през него. Сивия ден, бе нещо, което Джонг наистина обичаше. Чаша чай, топло легло...нищо друго не му звучеше толкова добре, колкото това, но той все още не намираше покой.
Някъде измежду джобовете си откри и телефона си. Отвори контактите и намери номер не набиран отдавна. Спря се за миг...опита се да намери по-правилно решение, но не успя.
След няколко секунди се престраши и натисна зелената слушалка, допирайки телефона до ухото си.
- Да.
- Имам нужда от пари/отвърна направо и жената се засмя/
- И защо да ти помагам Джонгхюн? Не беше ли ти този, който напусна просто така?/Джонгхюн стисна юмрук и го заби в мекото легло/
- Ще сторя всичко...просто ми помогни.
Няколко мига не се чу отговор, сякаш жената размишляваше над предложението
- Е... и без това тук е скучно без теб. Ела след тридесет минути. В четири ще имаме интересни гости.
Джонгхюн затвори. Върна телефона в джоба си и се изправи.
Постъпваше правилно.. Нямаше друг избор. И той го знаеше прекалено добре.
Бързо се изправи и дръпна най-долния рафт на нощното шкафче. Измъкна калъф за очила и го отвори. От вътрешността измъкна малка спринцовка и бяло шише с течност.Взе нужното количество и оголи ръката си. Положи внимателно иглата върху синята вена, която сякаш крещеше от ужас срещу лицето му. Той въздъхна.... колебанието си проправи път между мислите му и той за миг отмести само с няколко сантиметра иглата.
Трябваше... просто трябваше..така щеше да бъде най-добре. Така трябваше. Той отдели поглед, за да се съсредоточи, когато зениците му се забиха в червената кошара в ъгъла. Той затаи дъх. Гледаше празното пространство в нея и сякаш буца зае мястото в гърлото му.
Сю му влизаше под кожата. Искаше толкова много да бъде тук.. да я види и да разбере, че всичко ще бъде наред. Просто да я вижда и да знае, че има за какво да живее, за какво да се бори. Но тя не бе тук..нито Темин.
Джонгхюн се изправи и се приближи до кошарата, държейки все още спринцовката. Ръката му се прокара по меката дантела в краищата на кошарата. Няколко малки играчки си почиваха в единия й ъгъл, а по средата имаше сгънато одеялце и малка много ниска възглавничка. Джонгхюн преглътна. До ушите му се върна шума от капките дъжд. Не трябваше да се разсейва. Той се обърна с гръб към кошарата и отново откри вената, забивайки иглата болезнено.
Сякаш причинявайки си сам болка, опрощаваше греховете си. Но не бе така. Иначе...колко хубаво би било това.
Течността се разпръсна в тялото му и той пусна спринцовката, която тупка на земята без шум.
Грабна якето си и един много празен човек, напусна един много празен апартамент.

Джонгхюн удари с ръка върху голяма желязна порта на склад. Малко след това вратата се плъзна на дясно и от вътрешността излезе едър чернокож мъж. Американец. Джонг не харесваше много този човек, защото беше до толкова свикнал с корейското в себе си, че се превръщаше в един истински кореец. Не че беше расист и не харесваше другите раси или нещо такова, но си държеше на корейската жилка. Освен това чернокожия беше досаден и нагъл и... страшно шибано копеле.
- Я кой реши да се върне!
- Дръпни се/излая Джонгхюн и високият мъж се засмя/
- Полека Джонгхюн. Тя те чака в кабинета си/Той се отмести, прокарвайки поглед по тялото на Джонгхюн, когато другия мина покрай него. Хвърли му бегъл поглед и продължи напред, заобикаляйки два ринга. На единия се водеше изглежда оспорван двубой, докато другия биваше почистван от остатъците кръв. Той не обърна внимание на подмятанията и погледите. Беше тук за пари, за нищо друго. Приятели? Че можеше ли да има такива в дупка като тази. Имаше чувството, че единствения човек, на който нямаше да покаже среден пръст в момента бе треньора му. Черната врата в дъното както винаги биваше охранявана от две мускулести момчета. Г-жа Каной искаше да знае, че е в безопасност. Той застана пред тях, поглеждайки единия, след това другия. Те само се отместиха леко и Джонгхюн натисна дръжката отваряйки вратата. Г-жа Каной стоеше на малкото си, елегантно бюро и държеше телефона си, разговаряйки с някого. Почти се усмихваше, цяло чудо-реши Джонгхюн. За годините, в които работеше за тази жена, не я беше виждал да се усмихва нито един път. Той застана пред нея, ясно намеквайки за присъствието си и нуждата да разговарят. Тъпия й разговор по телефона можеше да почака, нали?
- Да миличка, ще ти звънна по-късно. До чуване. /Тя остави телефона си и изви глава на дясно. Усмивката й се скри и лицето й зае изцяло делови вид. Нищо ново/
- Радвам се че ме потърси.
- Както казах..имам нужда от пари.
- Въпроса, Джонг е..колко точно ти трябват?/Джонгхюн стисна челюстта си. Какво щеше да се случи ако я убиеше и си излезеше не заподозрян?/
- Всеки вон е ценен. Няма определена сума/Г-жа Кайно кимна, но Джонг я прекъсна/ - Но колкото повече спечеля, толкова по-добре, ако е възможно.
- Оо..възпитание ли долавям?/Тя се засмя. Истински истеричен смях на жена без личен живот./
Той щеше да повърне.
- След десет минути, на втори ринг. Нека противника ти бъде изненада/Смигна му и той почти се стърпя да не извърти очи/
Джонг напусна кабинета почти ядосан..може би нервен. Не се беше боксирал от доста време и беше леко разколебан в способностите си. Но......не трябваше да забравя, че не го прави за себе си.

*
Кибум паркира колата си точно пред входа на блока и се обърна към Темин. В очите му русокосия можеше да види всичко, което другия скри от него. Раздялата нямаше да е лесна, но това, че напускаше дома му не означаваше, че напуска и приятелството им. Темин откопча колана си и се пресегна прегръщайки другия през раменете. Постояха няколко секунди, може би цяла минута вкопчени един в друг.
- Кажи ми, че ще си добре/помоли Темин и Кибум кимна леко/
- Обещай ми, че ако нещо се случи веднага ще ми се обадиш.
- Кий.
- Нямам доверие на този човек/прекъсна го рязко чернокосия и се отдели от прегръдката на Темин/ - Ако можех бих те спрял, но знам, че нямам това право.
Темин сведе глава. В купето се носеше леката мелодия на r&b песен, която не беше слушал до сега, а зад седалката му лекото гукане на бебчето в кошчето, му даваше спокойствие, което не мислеше, че ще получи някога. Не можеше да признае нито пред себе си, нито пред Кибум, че връщането му в този апартамент, няма да бъде съпроводено от нови страдания, но само опита и живота щеше да покаже това. Единственото, което го караше да го стори бе любовта, която изпиташе към Джонг, колкото и лош да беше той. Темин прехапа устната си и стисна ръката на Кибум.
- Искам да ти кажа нещо, много отдавна./Кибум се вгледа в притесненото лице. Мисълта, че Темин е крил нещо важно от него го остави странно разочарован/ - Знам за теб и Мино.
Тялото на Кибум се стегна и той издърпа рязко ръката си, стискайки волана, почти унищожително. Как по дяволите се беше случило това? Защо не бе забелязал до сега?
Може би защото не бе толкова близък с Темин, какво преди? Или защото беше толкова вкопчен в случилото се с Мино.?
- Как разбра?
- Видях ви/Лицето на Кибум изпадна в червенина. Преди да беше допуснал Кибум да се отдръпне повече, Темин продължи/ - Не е нищо особено. Не съм дете, за да разбера какво се е случило. Поддали сте се на страстта.
- Не е това/Отряза го рязко Кибум и Темин се вгледа в лицето му/ - Съжалявам. Просто аз..толкова съм объркан. Не трябваше да го правим така рязко, но.....странно е..не мога да го обясня. Полудявам покрай него и..аз....не съм се чувствал никога така. Дори с теб. Сякаш това с теб бе повече любов и приятелство, докато с него е...страст..жива, истинска и изяждаща страст.
Темин се усмихна леко и се пресегна към дръжката на колата.
- Каквото и да е било, ясно е че и двамата сте го желали. Не се чувствайте виновни за това. Сега ще ми помогнеш ли с багажа.?
Кибум кимна. Странно бе как изведнъж сякаш някаква тежест падна от плещите му, след думите на Темин. Той излезе от колата и отвори багажника. Докато Темин взимаше кошчето от задната седалка, той смъкна куфара му и сгъваемата количка за Сю. Постави ги върху тротоара и затвори багажника. Заключи колата и отново вдигна нещата.
Колко интересно-помисли си Темин. Беше си тръгнал от тук само с един куфар и се прибираше отново с един. Не броеше този на Сю. Това беше различно.
Кибум му помогна с входната врата и двамата се качиха на асансьора. Когато се оказаха на нужния етаж, Темин измъкна ключовете от джоба си и отключи. Посрещна го студената и плътна тъмнина. Кибум подуши въздуха. Беше застоял и не беше особено приятен. Темин остави Сю върху спалнята на Джонг и се върна, за да поеме багажа от Кибум. Другия застана на входа, сякаш невидима преграда му пречеше да продължи. Темин го погледна и без думи разбра всичката тази ситуация. Усмихна се и се приближи, прегръщайки Кибум силно.
- Ще ми липсват закуските ти/пошегува се и Кий се засмя/
- А на мен събужданията ти
Двамата не се отделиха един от друг доста дълго време. Когато Кибум осъзна, че времето им заедно приключи се отдели от Темин.
- Ще се видим скоро, нали?
- Да...обещавам ти. Ще ти звънна.
Кибум кимна. Постоя още няколко мига, сякаш не можеше да се отлепи от мястото си. Но се налагаше. Колкото и да го прикриваше, не изгаряше от желание да се срещне с Джонг. Той се обърна и дръпна вратата на асансьора. Помаха и се пъхна, натискайки копчето за партера.
Когато се озова долу, студа го облада. Самата мисъл, че и в апартамента му щеше да го посрещне същия студ и самота оставяше горчива нотка в гърлото му.
Качи се в колата си и я запали. Парното затопли почти веднага пространството, но странния студ не го напускаше. Малко по-късно той осъзна, че всичко това е по-скоро емоционално, от колкото физически.
И колкото и да се опитваше да не си го признае, имаше само един човек, който можеше да върне огъня в тялото му.
Мино.
Той потегли и се отправи на единственото място, на която можеше да го намери толкова късно. Домът му. Беше в другия край на града. Беше ходил само два пъти в този квартал, но го познаваше достатъчно добре, за да се справи. Намери къщата почти веднага. Единична, едноетажна постройка с две спални и хол, съединен с кухня. Беше влизал само веднъж преди година, когато му се наложи да открие спешно Мино, заради здравния му картон. Сега паркирал пред сградата, краката му сякаш отказваха да слезе. Виждаше светлината, идваща от една от стаите. Една стена и врата го делеше от прегръдката на момчето. Но..страх ли бе или нещо друго...? Не знаеше, но имаше нещо.
Прекара тридесет минути, легнал на седалката и вперил поглед в сградата. На няколко пъти сянката на Мино мина покрай покрития с завеси прозорец. Кибум си пое дъх. Тялото му изтръпна и студа стана неконтролируем. Той реши, че не може да чака повече, опитвайки се да си влее разум. Излезе от колата и я заключи. Изкачи външните стълби и вдигна ръка, но не почука. Свали я. Какво си мислеше, че прави? Да безпокои момчето толкова късно, в собствения му дом. Беше толкова смешно. Кибум се завъртя и слезе от стълбите, когато входната врата се отвори.
- О!/издаде единствено Мино./
Кибум спря и се обърна. Мино стоеше на входа, а в ръката си държеше черна торба. Боклук.
Боже как и той се чувстваше като такъв в момента.
- Кий, както правиш тук? Студено е.
- Аз, просто... Щях да почукам, но реших, че ще си зает и..
- Да бе, зает. От един час лежа на дивана и се тъпча с чипс. Добре, че боклука беше за изхвърляне, че да се размърдам.
Кибум искрено се засмя.
- Значи приемаш гости?
- Разбира се. Влизай, аз ей сега идвам.
Мино мина покрай него и до ноздрите на Кибум достигна аромата на одеколон. Беше толкова мъжествен, но и свеж и лек. Кибум отново изкачи стълбичките и влезе в коридора, събувайки прилично обувките си. Посрещна го топлото помещение. Хол, леко осветен и плазмен телевизор, на който даваха автомобилно предаване.
- Боже толкова е студено/изстена Мино и затвори вратата/ - Искаш ли нещо за пиене? Чай, кафе, ...алкохол?/очите му се впиха в тези на Кибум и чернокосия въздъхна, приближавайки се и надигайки се на пръсти. /Устните му докоснаха тези на Мино в небрежна целувка. След като се отдели от него, стъпи напълно на ходилото си и погледна в очите на Мино. Другия бе толкова изненадан, че първите няколко секунди не реагира. След това придърпа Кибум в прегръдката си и разби устните си в неговите с такава страст.
Аромата на одеколон бе по-силна, веднъж докоснал се до тялото на Мино.
Имаше чувството, че това бе смисъла на преминалия му ден. Не беше реално. Не трябваше да чувства всичко толкова правилно и силно.
Имаше чувството, че и тук щеше да сгреши. И тогава болката нямаше да бъде преглътната, защото..о боже мили, имаше чувства към Мино.
Все още не знаеше дали е наистина любов, но те бяха толкова силни.
И някъде там, скрит между четири стени, прегърнат от нежни, но и силни ръце-Кибум се почувства на мястото си.