9months/boyxboy, mpreg/

Part 23

  След обяд на следващия ден, Джонгхюн потърси Оню. Реши, че има истинска нужда от някого, с когото да поговори. Някой, който му е истински приятел. А този някой, бе само и единствено Оню. Не си бяха говорили от няколко дни и сега Джонг наистина се чувстваше като чужд. Бе реагирал доста спонтанно на решението на Оню да промени живота си, бе реагирал така както би реагирал не приятел, а той не бе такъв. Той познаваше Оню от достатъчно дълго време, за да го нарече част от неговото собствено семейство. Сега, когато стоеше пред вратата на апартамента на Оню се чувстваше наистина странно. Може би трябваше да му се извини...за всичко..казано и сторено. Може би това бе правилния подход, с който щяха да се сдобрят.
Той отново почука. Не се чу никакъв шум и когато бе решил, че Оню наистина го няма, той се обърна да си върви. Сигурно Оню не си бе у дома..или просто го игнорираше нарочно.
Може би бе така..Джонг дори нямаше да се изненада ако това бе главната причина да не му отвори. Скандала им наистина не бе от онези обикновени спречквания, които рано или късно се оказват просто глупост и се прощават.
- Джонгхюн. Чакай/чу глас зад себе си, държейки ръката си все още във въздуха, за да може да натисне копчето на асансьора/
Оню излезе от апартамента, бос, по нощница и с разрошена коса. Той притича до приятеля си и се спря на няколко крачки.
Двамата се гледаха в очите. Джонг не можеше да продължи дълго да го прави. Усещаше, че всеки момент ще се свлече в краката му от срам. Не трябваше да идва. Не трябваше да се появява във съвършения и вече нов живот на Оню.
Той му носеше само нещастие, беди...само проблеми. А Оню бе наистина добър приятел. Той просто трябваше да се отдели от него, за да може живота му да не се обърка отново.
Джонгхюн натисна копчето на асансьора и въздъхна, проговаряйки, макар очите му да не поглеждаха Оню.
- Извинявай. Не трябваше да идвам.
- Защо всъщност дойде?/зададе въпроса си Оню, игнорирайки слабия тон на Джонг/- Кажи ми истината Джонг. Защо дойде?
- Просто дойдох, ок?Казах, че бе грешка. Сега ще си вървя.
Чу се звука от пристигането на асансьора и Джонг почувства как сърцето му ще гръмне от нетърпение да се скрие в металната кутия..далеч от изпитателния поглед на Оню.
- Идиот нещастен. Никъде няма да ходиш/Оню сграбчи блузата на Джонг и го блъсна в стената срещу асансьора. Другия си пое дъх от неочакваното действие. Той погледна към ядосаното лице на Оню и затай дъх, когато другия затегна хватката си./ - Не дойде чак до тук, за да си тръгнеш просто така.
Джонгхюн отпусна тялото си и когато захвата на ръката на Оню отслабна, той след това пусна блузата на чернокосия, Джонгхюн се свлече по стената и падна на задните си части върху студения под. Той захлипа, оставяйки Оню тотално шашнат. Другия не помръдна от мястото си дори, когато Джонг сграбчи крака му и заплака с глас.
- Съжалявам, Оню. Толкова съжалявам. Такъв съм боклук. Не исках да се караме..не исках дори да те ударя. Знаеш, че си най-добрия ми приятел.
Оню премига няколко пъти срещу тила на другия, осмисляйки гледката пред себе си.
Той. Виждаше.Джонг.Да.Плаче.
Това не бе нещо, което се виждаше често.
Оню преглътна и клекна пред Джонг, като стисна рамото му силно, сякаш по този начин се опитваше да всее сила в другия.
- Яя.. какво е това. ? Ти не плачеш глупак такъв. Стегни се и се изправи. Нека пийнем по кафе./Джонгхюн изтри сълзите си и се усмихна, кимайки./
Можеше да не бяха използвани точните думи, но Джонг вече знаеше, че другия не му се сърди, и че нещата между тях щяха да се оправят. Оню не бе човек, който би зарязал приятел..независимо от ситуацията. Двете момчета влязоха в апартамента на Съни и Оню, като чернокосия се огледа за момичето.
Оказа се, че тя не е тук и това някак го предразположи. Не искаше да изглежда като развалина пред нея..Съни си имаше собствено мнение за Джонг, както Джонг си имаше свое мнение за нея. Не бяха първи приятели, сигурно и нямаше да станат.
Според нея, Джонг бе главния виновник за състоянието на Оню.
Точно в момента, Джонг дори нямаше да се опита да опровергае тези мисли.
Той се настани на дивана в хола, когато Оню изчезна само за няколко минути. Джонг се огледа.
Плазмата бе спряна, но DVD-то все още вървеше, вероятно те бяха гледали филм миналата вечер.
Джонг наистина не можеше да проумее това. Да бъдеш с някого за толкова дълго време, да прекарваш вечерите, дните си с този човек, да мислиш, обичаш, гледаш само към този човек. Да бъдеш единствен за някого и някой да бъде единствен за теб.
Той не бе човек, който може да направи това..нито да свикне с това.
Всичко това му бе толкова непознато и странно.
Може би именно това бе променило до толкова Оню.
Скоро Оню се върна в хола с две чаши кафе. Той седна на малката табуретка срещу дивана и подаде чашата на Джонг.
- Без захар, както го пиеш.
- От толкова отдавна не сме пили кафе заедно, но ти помниш тази подробност/засмя се Джонг, вгледан в течността. Образа му не бе точно ясен, но бе достатъчно, за да забележи тъмните кръгове под очите си. Изглеждаше дори по-ужасно от колкото, когато бе дрогиран. Като заговорихме за дрога.../
- Изглеждаш наистина зле. Какво си взел?
- Нищо/поклати глава Джонг/ - Не съм се друсал от няколко дни. Чувствам се празен.
- Какво има?/Оню постави чашата си на масата и кръстоса ръце пред гърдите си/
Джогнхюн последва примера му и остави чашата, облягайки се назад. Не знаеше от къде да започне. От това, което се случи с Темин или от това, което се случи с Джой. И двете не му даваха мира. Дори това, че Джой му обеща да се изнесе след раждането не го успокояваше.
- Трудно ми е Оню. /прошепна той/ - Трудно ми е да ти кажа какво става, защото дори аз не знам какво се случва с мен. Ударих Темин, почти правих секс с Джой на този етап от бременността й..а дори не можах да се възбудя като хората.. Какво е това, което се случва с мен.? Можеш ли ти да отговориш на въпросите ми? Можеш ли ти да ме накараш да успокоя съвестта си?
- Джонг...мислил си за това което ти казах? За помощта и спирането на дрогата.
- Ако го сторя...това няма да съм аз.
- Това което си сега...също не си ти. Познаваме се от малки..не се опитвай да ме залъгваш/Оню се изправи и се приближи до малката секция, върху която бе поставен телевизора. Бръкна зад малката рамка от ляво и измъкна две стари и пожълтели снимки./ - Помниш ли това?/Той подаде едната на Джонг и другия отвори уста/
- Това е...дървото пред дома на родителите ми.
- И това/Оню подаде другата снимка/
- И това пред твоя дом.
Оню кимна, сядайки отново на табуретката.
- Помниш ли, че като деца често се качвахме на дърветата и си говорихме със знаци, защото бяхме достатъчно далеч един от друг, за да не се чуем.? Какво е по-различното сега? Това, че вече сме големи и трябва да улегнем или това, че ти все още не можеш да разбереш знаците и да ме чуеш?
- Какво намекваш?
- Казвам, че е време този път да ме чуеш и да ме послушаш. Промени живота си, позволи ми да ти помогна. Като за начало обади се най-накрая на майка си.
- Не искам да говоря с тях. Отново ще се скараме.
Оню въздъхна.
- Не исках да ти го казвам сега, но.... Преди два дни говорих с майка. Каза ми, че.. майка ти не се чувства добре... доста често ходила до болницата и пиела доста лекарства.. Тя наистина тъгува за теб.
Джонгхюн разшири очите си. Той отвори уста да каже нещо, но единственото, което успя да каже бе безличен стон. Майка му не бе добре... това можеше ли да означава, че той бе причината за нейното състояние?
Той подпря главата си с ръка и изпусна снимката, като тя падна на пода без звук.
Времето, което бе загубил в странене от родителите си, го бе превърнал в тотално отделен човек. Сега, когато разбираше за състоянието на майка си, той наистина се почувства ужасно.
За първи път от години насам му се прииска да се обади на майка си и да й разкаже как прекарва дните си.
Но тогава какво.? Какво щеше да й каже.?
Това, че очаква две деца от двама различни човека или това, че се друса постоянно.?
Че работи като нелегален боксьор и, че прекарва живота си в баровете, където получаваше евтин алкохол и пакетчета от райския прах.?
Колко ли горда би била тя от това.?
Очите му се напълниха отново със сълзи и преди да се усети, той отново хлипаше.
Оню преглътна.... Не бе виждал приятеля си да плаче от толкова време, че сега му се струваше, че пред него стои съвсем различен човек. Той не искаше Джонг да разбира за майка си по този начин, но как тогава Оню би успял да му покаже колко време бе изгубил в това да съсипва своя живот, вместо да го споделя с родителите си.

*
На вън времето бе наистина горещо и Темин нямаше търпение най-накрая да се скрие от парещото слънце. Бе почти привечер, но горещите лъчи все още успяваха да те накарат да желаеш един студен душ. Русокосия отключи вратата на апартамента, като се огледа набързо.
Той се бе възползвал от това, че Кий го остави сам, за да изпълни няколко поръчки в сладкарницата. Тогава Темин реши, че това ще бъде перфектното време да дойде, за да си вземе дрехи. Кибум нямаше да бъде щастлив от тази постъпка на Темин, но на русокосия наистина му се искаше да прескочи частта с убеждаването и дългия скучен разговор, в който обещава, че нищо няма да се случи и, че ще се върне бързо.
Раната върху скулата му все още не бе зараснала и той все още носеше лепенка върху нея.
Жалкото на всичко това бе, че всяка сутрин в огледалото Темин си припомняше болката от неочаквания удар.
Сега когато бе отново в дома на Джонг се почувства дори по-неприятно. Той влезе в стаята си, за да си вземе дрехи. Бе взел със себе си едно малко куфарче, където щеше да побере достатъчно неща, за да прекара седмицата при Кибум.
Точно в тези последни дни от бременността си, той искаше да бъде в спокойна и уютна атмосфера. Далеч от кавгите и проблемите с Джонг.
Темин успя да събере дори няколко чифта бельо, макар да нямаше особено място вече в куфарчето. Когато бе готов, той го взе и излезе от стаята си, оставяйки го на пода до вратата. Обърна се и тръгна бавно към кухнята.
Не знаеше дали Джой все пак не бе тук. Искаше просто да я поздрави, но когато влезе в малката кухня и я намери празна, той разбра, че апартамента всъщност е наистина празен.
Нямаше нужда да прекарва повече време тук. Не искаше да остава дори за секунда. Чувстваше се така сякаш щеше да се задуши. Темин се обърна и се върна до стаята си като бавно и малко трудно се наведе и вдигна куфарчето.
Започваше наистина да му става все по-трудно и трудно. Той взе ключовете си, които лежаха върху етажерката. Готов да си тръгне и опитвайки се да обуе обувките си, той не забеляза как вратата се отваря и в апартамента влиза Джонг.
Русокосия изстена, когато петата му успя да влезе в гуменките и се усмихна, стискайки куфарчето. Повдигна глава и сякаш света спря да се върти. Джонгхюн стоеше на няколко сантиметра от него. Изглеждаше доста уморен и определено не в разцвета на силите си. Темин се опита да не обръща внимание на очите, които го гледаха толкова проницателно. Той се опита да заобиколи Джонгхюн, но другия не му позволи, което принуди Темин да погледне Джонг отново в очите.
Странното бе, че те дори не си проговориха.
Сякаш нямаха какво да си кажат или сякаш не искаха.
Джонгхюн повдигна бавно ръката си и преди Темин да реагира, кой я постави върху ранената буза, палеца му правейки леко движение по лепенката.
Очите на Темин се затвориха и от клепачите му се спуснаха сълзи. Джонгхюн не можеше да гледа. Болеше го, а дори не знаеше защо.
Защото той бе причината за тази рана...Или защото Темин се отдалечаваше все повече и повече от него. ?
Мократа капка сълза попи около лепенката и палеца на Джонгхюн. Той отвори уста, за да си поеме дъх и издиша.
Горещия въздух се докосна до челото на Темин и той стреснато се отдръпна назад.
Какво правеше? Не трябваше да се държи така с Джонг. Не трябваше да му показва какво влияние всъщност има чернокосия върху него.
Така бе по-трудно.
Темин премига няколко пъти, изтривайки сълзите си и бързо се шмугна между тялото на Джонг и стената, като затръшна вратата на апартамента след себе си.
В асансьора си позволи да отпусне мъката и сълзите му отново да намокрят бузите му.
Не можеше да разбере какво се опитваше да постигне Джонг с всичко това.
Дали се опитваше да му каже нещо, без думи.?
Или просто се опитваше да го накара да страда.?
Вече озовал се в таксито, той не можа да не изпита чувството, че току що бе изпуснал единствения си шанс да каже на Джонг какво чувства.

А обратно в апартамента, Джонг все още не бе променил позицията си. Дори, когато телефона в джоба му из вибрира. Дори, когато чу как получава смс. Не помръдна, а се остави на чувствата и сетивата си, които строго му помагаха все още да усеща мекотата, която притежаваше лицето на Темин. Мокротата от солените му и бистри сълзи. Болката по изражението, която нямаше как да бъде пренебрегната.
Не можеше още да разбере какво се случваше с него, но това което правеше..това което чувстваше..всичко това..никак не бе познато. Сякаш бе паднал в дупка на времето, което го е променил до толкова, че в момента бе непознат за самия себе си.
Тишината на апартамента му напомни какво бе преди да срещне Темин. Какво бе самота. И това...не му хареса. За първи път през живота му, той не хареса самотата. Нито тишината. Нито апартамента си. Безлично празен. Сякаш бе една голяма, каменна кутия, а той малка кукла на конци. Почувства се притиснат. Управляван. Не себе си.
Телефона в джоба му отново из вибрира и той вкара бавно ръката си, за да го измъкне и да погледне двете пропуснати обаждания и единия смс от Джой.
Не искаше да говори с нея в момента.
Искаше да стори само едно единствено нещо, което не му даваше мира през целия път от апартамента на Оню, до дома му.
Той трябваше да се обади. Трябваше да ги чуе. Макар съзнанието му да му нашепваше, че това ще му докара само болка, той просто трябваше да го стори.
Сякаш ако не го стореше...щеше да направи непоправима грешка.
Но когато седна на големия диван и осъзна ситуацията, той се огледа.
Дома му мязаше на онези места, където можеше спокойно да прекараш последните си дни живот и никой нямаше да те открие.
Толкова самотен, че ако някой ден решеше да се самоубие вероятно трупа му щеше да бъде открит след дни.
Не така си представяше края на и без това скапания си живот.
Не помнеше от кога не бе набирал тези цифри. Времето, в което постоянно присъстваха за бързо набиране бе отминало преди цели 10 години. Сега се почувства някак странно.
Когато натисна бутона и сигнала даде свободно, той загуби дар слово. Какво трябваше да каже.? Как се очакваше че щеше да реагират? Дали изобщо си бяха у дома.?
И когато бе загубил цялата си увереност и бе решил, че това наистина бе грешка, от другата страна се чу тих и измъчен глас.
- Да?
Очите му се затвориха и той стисна телефона, усещайки как ръката му трепери.
- Майко..аз съм