9months/boyxboy, mpreg/

Part 26

  Звук от кафе автомати, гласове по мегафони, стъпки, разговори се въртяха около ушите и очите на Джонгхюн, но той не можеше да реагира все още къде се намира, защо е тук и какво да стори. Стоеше прав в един голям и бледо син салон, в който имаше две огромни меки диванчета. Малка стъклена маса и толкова много врати. В далечината можеше ясно да види големия плот на рецепцията. Десетината малки бели столове, разпръснати по вратите на стаите. Милионите хора, които сякаш прииждаха. Влизаха и излизаха, старите лица се заменяха с нови. И това в един безкраен кръг от движения. Той сведе глава, все още държейки в ръката си телефона на Джой и опитвайки се да събере сили, за да звънне на родителите й, както тя самата го бе помолила преди да я вкарат насила в една от стаите.
Не можеше да чуе нищо, дори да се опитваше. Не се чувстваше спокоен и това го изкара извън комфортната му зона. Нервен и несигурен в нищо, той все още не можеше да осмисли случващото се. По ръцете му още имаше кръв, а шока все още не бе преминал.
Времето, в което измъкна Джой от колата, и в което се озоваха някак сякаш магично в болницата бе като една голяма каша от действия, думи и прах.
Помнеше добре стълба, който се бе стоварил върху капака на колата. Кръвта по задната седалка и виковете на Джой, свързани само и единствено с едно нещо. Бебето.
Преди няколко месеца не би си и помислил, че би стоял тук и би треперил само при мисълта за това, че може да се случи нещо лошо на Джой и бебето. Чувстваше се някак виновен. Виновен за това, че не я спря тогава. Виновен за това, че я излъга защото ако не го беше сторил, тя нямаше да се намира на онова място в онова време и да претърпи този инцидент. Но макар да му се искаше той не можеше да върне времето назад, не можеше да стори нищо освен да постъпи правилно в този момент и да натисне едно избрано име, което стоеше и светеше на екрана на мобилния телефон.
„Мама".
Колко лесно бе само. Просто натискане на бутона и събитията, деня на една нищо неподозираща жена, щеше да бъде променен за един миг. Просто с едно натискане.
Какво друго можеше да стори. Обещанието му към Джой си бе обещание и той трябваше да го изпълни.
И го стори.
Позвъня.
Първия път не успя да се свърже, но само няколко мига след това телефона в ръцете му за вибрира. Беше тя. Майката на Джой.
Джонгхюн стисна телефона в ръката си и се обърна с гръб към операционните, вдигайки телефона до ухото си.
- Миличка, търсила си ме?
- Аз съм.. Джонгхюн./отсрещната страна се чу само един безлично „О"...да...родителите на Джой не бяха в голям възторг от личността на Джонг/
- Защо ти ми се обаждаш.? Какво има?
- Джой претърпя инцидент.
Следващите няколко секунди разговор бяха по-скоро като стара лента, никога не остаряваща и сякаш не омръзваща на съдбата. Последва ужаса, крясъците и думите, които му натякваха все така усърдно, че той е виновен за това.
След това връзката прекъсна. След няколко минути те щяха да са тук. Джонг бе убеден в това..но не бе убеден как щеше да се справи с емоционалните възрастни и с чувството, което и без това го изяждаше.
Джонгхюн прибра телефона в джоба на дънките си и се вгледа отново във вратата, през която бяха вкарали тялото на Джой. Това чакане меко казано го побъркваше. Не беше свикнал на такова напрежение.Не беше свикнал на такова емоционално натоварване. Съвестта, която мислеше, че е погребана за вечни времена, сега се бе събудила и го ругаеше без жал.
И това не бе най-лошото.
Той знаеше..усещаше, че сега нищо няма да е същото..не защото се случи това с Джой и всичко, което понесе Джонг за тези два-три дни..не... Той знаеше, че е защото онази половина от себе си, която криеше и пренебрегваше с всеки изминал ден ставаше все по-голяма част от него..отново.
И това го объркваше.
Чувстваше се като човек, който не се познава.
Сякаш бе в тялото на непознат, сякаш притежаваше чувствата на непознат.
За няколко месеца света му се бе преобърнал наопаки. За няколко месеца местенцето, което наричаше „убежище" се бе превърнало в незащитен пост, до който могат да се доближат абсолютно всички.
Опитвайки се да разбере себе си и да намери начин да спре този прилив на нещо ново, Джонг изгуби представа за времето. Преди да успее да осъзнае колко време бе прекарал, стоейки на едно място, гледайки в една точка, Джонг сега успя да различи двете прави фигури, които приближаваха все повече.
Възрастна, леко пълна жена, държаща нервно чантата си върху рамото си и висок, слаб мъж, който изглеждаше с военна осанка. Джонгхюн се загледа в тях, почти убеден, че това са родителите на Джой. Не знаеше ..не бе убеден, но погледа който жената не отделяше от неговия, почти го убеди в това. Когато те се приближиха, тя почти веднага зададе въпроса си.
- Джонгхюн?
Джонгхюн само кимна и тя вдигна ръка, стоварвайки плесницата си върху лицето му. Джонгхюн изкриви лицето си на дясно, за няколко мига, след това поглеждайки отново в разтревожените очи на жената.
- Знаех си че с теб, тя само ще страда. Знаех си че ще се стигне до тук.
- Г-жо, аз...
- Замълчи. Ти си виновен за всичко, каквото и да казваш...аз просто го знам.
- Ки Ми, успокой се... Къде е Джой?/мъжа зададе върпроса си към Джонг и той им обясни всичко случило се./
Майката на Джой седна изморено върху дивана зад тях и заплака, вадейки от чантата си носна кърпичка. Мъжа й седна до нея, разтривайки раменете й нежно и говорейки й успокоително.
В сърцето на тази гледка и случилото се преди миг, Джонг осъзна едно..
Той нямаше място тук.
В перфектния живот на Джой, с перфектните й родители.
Един не перфектен, по-скоро дефектен човек като него не можеше да продължава да проваля живота й.
Сега вече бе напълно сигурен. Не трябваше да се съгласява с Оню. Но колкото и да искаше да обвини друг за своите решения и постъпки, Джонг нямаше правото да го прави.
Вината..както винаги бе изцяло негова. Разликата сега бе, че той осъзнаваше това.
Няколко минути прекарани в компанията на майката и бащата на Джой и Джонг вече наистина се чувстваше нежелан. Скоро от операционната излезе една от сестрите и свали маската си, като се приближи.
- Семейството на Джой?
- Да..ние сме/майката на Джой избута Джонг от пътя си, пращайки го в дъното на разговора и заемайки челната позиция, разтревожена/
- Дъщеря ви е добре. Има лек кръвоизлив, но важното е че ще се оправи без да има каквито и да е увреждания.
- Господи...това е страхотно./майката на Джой стисна лакътя на съпруга си и му се усмихна/
Джонгхюн премълча въпроса си за миг, надявайки се че разговора все пак ще бъде наклонен към бебето, но това така и не се случи. Родителите й дори не си направиха труда да попитат.. И Джонг осъзна. Те не искаха това дете..толкова колкото и той...
Поглеждайки всичко това отстрани той не можеше да намери по-отвратителна постъпка от тази. Устните му се изкривиха в презрителна усмивка за няколко секунди. След това той събра цялата си увереност и попита
- А бебето?/родителите на Джой го погледнаха, както и сестрата, която повдигна вежда/
- А вие сте?/Няколко мига Джонг се поколеба/
- Бащата/отвърна несигурно и сестрата кимна/
- За жалост съпругата ви трябваше да претърпи спешно секцио. Плода е все още в непълното си развитие и ще се наложи да го наблюдаваме. Не мога да ви кажа нищо повече.
- Как така неразвито.?
- За това ще говорите с д-р Ки Су. Тя ще ви обясни всичко, което аз не мога да ви кажа. Съжалявам.
Сестрата се поклони и се отдалечи. Когато тримата останаха отново насаме майката на Джой не стърпя думите си и избълва на един дъх.
- Това опит за състрадание ли трябваше да бъде?
- Какво?
- Не се опитвай да ме заблудиш. Ти не искаш това бебе. Никога не си го искал. Защо изведнъж се прояви интерес към него.?
- Какво?/Джонгхюн се засмя и погледна към бащата на Джой, който отмести поглед/ - Не сте ли прекалено улегнала, за да си играете с лицемерието?/майката на Джой разшири очите си/ - А това което вие сторихте.? Дори не попитахте за нея. Дори не се интересувате от вашата внучка. Дори не намекнахте с нищо, че искате да знаете как е детето. Попитахте само и единствено за Джой. Това какво трябва да значи.?
- Не си мисли, че можеш да ми държиш морален урок Джонгхюн. Не и ти.
Джонгхюн стисна ръцете си в юмруци и задържа набора от цветущи изрази в себе си. Не бе нито мястото, нито времето да излива пълната мощ на гнева си. Събраха достатъчно публика с този малък „разговор".
Джонгхюн ги заобиколи ядно и се спусна надолу по коридора, излизайки навън.
Новия и чист въздух го удари в ноздрите и той вдиша и издиша няколко пъти. На вън вече бе почти сутрин и той дори не усети умората от това да стои прав и буден цяла нощ.
Чувстваше се раздразнен. Наистина раздразнен от поведението на родителите на Джой.
Изненадан от това, че дори не попитаха за бебето.
Джонг си спомни думите на Джой.
Че след раждането, ще се върне при родителите си и те ще се грижат за малката. Сега виждайки отношението им, той не бе сигурен дали те биха били така добри в отглеждането на малкото момиченце, както го уверяваше Джой.
Ако се вслушаше в своето "аз"...онова "аз", което живееше в него от 10 години, той нямаше да изпита и грам угризение, нито щеше да се тревожи за нещо, което не би трябвало да го интересува. Но сега..гласът на онова "аз"..сякаш се претъпяваше от другото "аз", което стоеше затворено години наред. И онази пареща и остра несигурност, онзи страх и невяра в всичко, което можеше да предостави Джой на дъщеря му. Това не го оставяше намира.
А той не бе такъв. Не трябваше да е такъв, защото Джонг знаеше, че върнели се към старото си "аз", ще го боли.
Спомените, раните отново ще се отворят и тогава..тогава може би нямаха да може да бъдат затворени.
*
Връщайки се в операционното, Джонг забеляза как вратите се отварят и от тях напускат няколко сестри и двама доктора. Веднага след тях се появи и подвижното легло върху, което лежеше Джой. Върху главата й имаше бинт с малко кърваво петно в ляво от челото й. Дясната й ръка бе също бинтована, а тялото й.... различно.
Липсата на онзи щръкнал корем, дори не се стори нормална на Джонг.
Родителите й почти веднага се вкопчиха в леглото и придружиха сестрите до единичната стая, в която щяха да я настанят.
Останал назад, Джонгхюн ги следваше неотлъчно. Когато се оказа пред стаята, той спря.
Не се чувстваше готов или по-скоро не изгаряше от желание да остане насаме в една стая с онези хора. Джонгхюн се огледа и видя два стола в ляво от стаята. Най-безпристрастно той се настани на един от тях и просто зачака.
Все някога те трябваше да си тръгнат.
Все някога.
Скоро съня го настигна и той подпря глава на стената, затваряйки клепачи.
..
Когато се събуди бе почти след обяд. Бе спал почти 5 часа. Врата му бе схванат, тялото го болеше, чувстваше дъха си смъртоносен, клепачите тежки и болезнени.
Джонгхюн потърка очите си и премляска, изправяйки се.
Бавно отвори вратата и подаде главата си, посрещнат само и единствено от една осветена и празна стая.
Той влезе и затвори след себе си. При затварянето на вратата, Джой обърна рязко главата си към Джонгхюн и почти веднага се разплака.
Джонгхюн беше леко изплашен. Не мислеше, че тя ще бъде будна толкова рано, но това бе добре.. Поне така мислеше Джонг.
Той се приближи и издърпа един от столовете, сядайки до леглото й.
- Джонгхюн../изхлипа Джой и стисна завивката пред гърдите си/ - Къде е бебето ми? Къде е тя Джонг? Не я усещам в себе си/Джонгхюн премига няколко пъти, докато осмисли казаното от Джой. Когато успя да събере парчетата пъзел, той разбра... тя все още не знаеше/
- Джой..ти...оперираха те и се наложи да я изкарат по спешност. Ще се оправи..сигурен съм.
- Лъжеш ме..лъжеш ме, глупак такъв/Джой заплака и отдели завивката от себе си/
- Какво правиш?/Джонгхюн се изправи, когато забеляза как Джой се опитва да прекара краката си към ръба на леглото/ - Не можеш да станеш сега. Току що те оперираха.
- Искам да я видя. Да се уверя, че е добре.
- Джой, не може /Джонгхюн стисна раменете й и леко я разтърси, когато тя се опита да го отблъсне/ - Чуй ме. Не можеш да се движиш сега. Лекарите се грижат за нея..успокой се.
- Как може да си толкова спокоен, когато тя е някъде там и се бори за живота си??/Джой погледа укорително Джонг и той сви вежди ядосано/
- Мислиш, че на мен ми харесва ли? Какво искаш да сторя. ? Какво мога аз да сторя.? Просто легни и стой мирна. За бога......писна ми от всичко това/той пусна рязко раменете й и се завъртя, отивайки до прозореца. Постави ръка на лицето си, усещайки как скритите емоции и всичко, което му се струпа за тези 24 часа се излива в думи. /
Няколко минути Джонгхюн и Джой не си проговориха.
Момичето се бе върнало отново на мястото си, тихо послушала Джонг.
Макар да се чувстваше още отпаднала и объркана, макар да се страхуваше тя знаеше, че за Джонг това е също толкова стресиращо, колкото за нея.
Болката в главата й не бе от онези, които можеха да подминат с едно мигване на окото. Сякаш дрелка продупчваше черепа й и си играеше с малките възълчета под черупката му за забавление.
- Извинявай/чу тих шепот и погледна към Джонгхюн, който бавно се обърна/ - Не трябваше да избухвам така.
- Какво става с теб?/Джой зададе най-неподходящия въпрос на Джонгхюн. Обяснение-нямаше, идея-също...добре де може би имаше, но не бе за предпочитане да се уповава на нея/
Той повдигна рамене и отвори устни за да каже все нещо, когато вратата на стаята се отвори и през нея влезе висока, чернокоса жена. Тя носеше бяла престилка и по името на бача й, Джонг успя да разбере, че това бе д-р Ки Су.
- Да видим как си, мила/д-рката изглеждаше свястна. Поне такова първо впечатление направи с влизането си/
Тя погледна зениците на Джой. След това й зададе няколко въпроса, за да се убеди, че не е претъпяла някаква загуба на памет от удара по главата.
- Добре. Сега да поговорим, сигурна съм, че искате да знаете какво се случва.. Джой имаше няколко натъртвания и изкривена китка. При удара си получила травма на черепа, която се оказа, че ще заздравее лесно и няма да имаш никакви увреждания.
- Това е добре/съгласи се Джой/
- Но нещата с детето ти не са толкова добри. /Джой напрегна тялото си. Погледа й се промени за секунди/ - За съжаление се наложи да ти направим секцио едва в 7-мия месец. Това не е добре за бебето. Не е доразвито и има нужда от помощ, за да се храни, диша и доразвие. Но..
- Какво? Какво ?/Джой стисна завивките си/
- Налага се да й прилеем кръв. Тялото й е много слабо и това ще й помогне, за да се развие напълно.
- Господи. Тя...наистина е зле нали?/д-р Ки Су единствено кимна и Джой не стърпя сълзите си/
Заплака не стараейки се да сдържа гласът си. Тя постави ръка върху устните си и стисна очи.
Джонг не знаеше как да реагира. Не можеше да прецени кого да утешава. Джой или може би..себе си.
Човека, който се държеше и правеше всичко възможно за да огради съществото си с дебела и непробиваема стена, сега изпитваше болка. Болка от това, че онова малко същество страда по този начин.
А всъщност с какво децата бяха виновни за грешките на родителите си?
Джонгхюн поклати глава...
- Аз ще бъда донор/обяви изведнъж, напълно наясно, че той може да го стори/ - Аз съм бащата, аз ще мога да бъда донор нали?
- Господине първо трябва да изследваме кръвта ви, както и кръвната ви група, за да сме сигурни, че плода е приел вашата кръвна група. Но за всеки случай ще вземем проба и от съпругата ви, за да сме сигурни, че ако вие не можеше да станете донор, то тя би могла.
- Да..направете го..веднага/Джой запретна ръкава на ръката си и погледна умолително д-р Ки Су/
Няколко минути по-късно пробите бяха взети и сега им оставаше само да чакат. И да се надяват че кръвта на един от двамата ще бъде подходящата за да спаси детето им.