9months/boyxboy, mpreg/

Part 43

Тежката стомана сякаш се огъваше, докато ръката на Темин се стоварваше върху гладката й повърхност. Нямаше ключ.
Защо за Бога не запази поне едно копие?
Сега нямаше да се чувства толкова безпомощен и обезсърчен. 
Но въпреки това, ударите му така и не утихнаха. Съседското дете се направи, че е забравило да изхвърли боклука, само за да провери какво става, а майка му го прибра, сякаш срещу детето не стоеше Темин, а някой побъркан, без никакъв самоконтрол.
И може би наистина изглеждаше така. Нямаше си на представа. И не искаше да знае. Искаше да знае само дали Джонг си е у дома, как е и защо по дяволите не му отваря. Бузите му бяха подпухнали от сълзите на безсилие, които така и не спираха да капят от брадичката му, правейки малки улеи от водопади, леещи се със солените си води. Темин не издържа и рязко натисна дръжката, при което тежката врата се откъсна от касата и се отвори. За миг дишането му спря, само за да поеме контрола над тялото си и да отвори изцяло вратата, влизайки бързо вътре. Извика, а насреща му го посрещна само и единствено тишината. Вратата на хола, който бе точно срещу входната врата, бе затворена. На Темин не му отне много време, за да затвори тежката врата със звук и да притича с обувките си, отваряйки вътрешната врата на хола. Джонгхюн стоеше седнал на дивана, ръцете му бяха паднали от двете страни на тялото му, в лявата си длан стискаше кенче бира, а ръкавите на блузата му бяха навити грубо. Темин си пое дъх и бавно се приближи. Не искаше да рискува с нищо. Не знаеше колко наранен е Джонг и как щеше момчето да приеме присъствието му. Темин облиза устните си. В помещението се носеше аромата на застоял въздух и Темин се опита старателно да не му обръща внимание. Съзнанието му трябваше да се концентрира само в това, как да подходи с Джонгхюн. 
А погледа му бе толкова празен. Темин не го беше виждал такъв никога. Краката му направиха още една крачка и той си направи място между фотьойла и масата, избутвайки леко меката мебел, за да мине по-навътре. Джонгхюн механично вдигна кенчето бира към устата си, когато ръката на Темин се протегна и улови кенчето, отмъквайки го от ръката на Джонгхюн. Очите на чернокосия се вдигнаха. Сякаш буреносен облак беше надвиснал над тялото му, пращайки светкавици от студ по лицето на Темин. Темин премига срещу лицето на Джонгхюн, който изкриви устните си.
Господи, не. Той затай дъха си.
Не тази усмивка.. Не тези маниери.
Нима съдбата отново се шегуваше с него? Защо го връща към болните места? За да го ръчка и слага сол, само за да ги раздразни повече.?
Темин поклати глава, когато Джонгхюн измъкна друго кенче под масата и го отвори, то издавайки съскащ звук. Темин се протегна механично, за да дръпне напитката от ръката на чернокосия, когато Джонгхюн улови китката му силно. Изкриви я и Темин присви очи. Избута я, изсъсквайки студено.
- Махни си ръцете от нещата ми.
Не можеше да е истина. Не можеше Джонг да му го причинява отново.
Не можеше да се върне към старото си аз...тогава всичкия този цирк от преди месец, щеше да е напразен.
Темин поклати глава. Молба, която не бе изказана с думи. Молба, която остана не приета.
Джонгхюн отби голяма глътка.
- Защо? Защо го правиш? Това ли е начина да претъпиш болката си? Джонг.........погледни ме.
Джонгхюн отпи отново. Погледа му бе като празно снежно поне. Белите нюанси, бяха като мъгла, която криеше емоциите му толкова добре. Темин сне глава. Силите в сърцето му го предаваха. Знаеше, че трябва да се бори за това, което искаше, но Джонг правеше нещата толкова трудни сега.
Но някъде дълбоко в себе си, Темин знаеше..просто чакаше, Джонгхюн отново да покаже това си лице.
Като лице на заем, сменяше ролите си когато си поискаше, а той просто трябваше да се примирява, защото...хей...кой бе И Темин? Защо да не погълне още няколко литра болка, защо само не още малко?Не можеше да заболи повече от това, нали?
Темин се приближи още малко и пръстите му се заровиха в меките черни коси, бавно и несигурно придърпвайки главата на чернокосия към корема си.
Противно на държанието му и на всичко което мислеше, че Темин познава в Джонгхюн, другия не се отдръпна. Бузата му се допря до плоския стомах, докато лявата му ръка стискаше с все сила кенчето. Темин затвори очи, ред сълзи избивайки през гъстите черни мигли. Търкулнаха се като скална маза по скулите му и намериха „смъртта си" някъде из черните коси на Джонгхюн. Темин отвори устни, гърдите му поеха въздух така сякаш се бореше за него, за да живее. Хриплив звук се изплъзна от гърлото му, предвестник на тихи едва чути хлипания, когато очите му съзряха бялата, празна, употребявана мини спринцовка. Гърдите му се повдигнаха рязко и тялото му се стегна. Той рязко повдигна лицето на Джонгхюн към своето, стискайки го между меките си длани. Беше предобил лице на полудял. 
- Не...кажи ми, че не си го сторил. Кажи ми, че не си се друсал отново. Кажи ми го.
Но Джонг мълчеше. Просто мълчеше и гледаше Темин с празните си очи.
- Кажи ми, Джонгхюн. Кажи ми кретен такъв. Кажи ми/започна да вика, неспособен да овладее емоциите си/
Джонгхюн изръмжа и рязко избута Темин назад, далеч от себе си. Темин за миг загуби равновесие и се стовари назад върху мекия фотьойл. Ръката му трагично бе затисната под тежестта на тялото му и острата болка от изкълчването й го сряза, сякаш нож се забиваше в плата му много кратно. По лицето му се изписаха чертите на неописуемата болка. Зъбите му се стиснаха, спирайки вика от болка, който си прокрадваше път навън през гърлото му. Лицето на Джонгхюн остана неразгадано, дори след това.
За кой път подред се унижаваше?
За кой път подред потъпкваше себе си, за да направи друг щастлив?
Темин не можеше дори да реши, кое би го направил по-щастлив. Той да се усмихва или Джонг ?
Затова той приложи цялата сила и цялата си воля в това да се направи, че болката, която изпитва не съществува. Тялото му бавно се изправи от фотьойла и той отново застана на два крака. Лявата му ръка, стоеше неподвижна надолу по тялото му. Темин се опитваше да не я мести прекалено много, защото всяко движение или докосване му причиняваше болка. Той тихо и без излишни думи си проправи път върху краката на Джонгхюн, отпускайки тежестта си върху бедрата му. Ръцете му се повдигнаха, сълзите от очите му не спирайки да капят. Дори не можеше да прецени дали тези сълзи са от болката в ръката му или от болката в сърцето и душата му. Обви едва ръцете си около главата и врата на Джонгхюн, притискайки лицето му към гърдите си и заваряйки устните си в косите. Издиша тежко и прегриза устна, когато болката в изкривяването на китката стана непоносимо голяма. Очите му се затвориха и той издиша едва. 
Смесица от хрип и гърлен стон напусна устните му. 
- Моля те.Умолявам те. Ако не заради мен, то заради Сю. Спри с това. Спри да се друсаш всеки път, когато нещата станат тежки. Аз съм до теб Джонг. Винаги съм бил до теб. 
Раменете на Джонгхюн паднаха бързо надолу и ръката му изпусна кенчето, като то се стовари с глух звук върху мокета.
- Знам, че боли Джонг. Знам, че я обичаше страшно много. Знам какво е да чувстваш липсата толкова осезаема. Знам и затова и мен ме боли. Боли ме, защото теб те боли. 
- Т-темин/изхлипа Джонгхюн и стисна гърба му/
- Поплачи си Джонгхюн./Устните на Темин поставиха тежка целувка по тила на чернокосия/ 
- Т-темин/името му продължи да се разстила от устните на Джонг, като лепкава каша, караща те да се задушаваш/
- Тук съм скъпи. Вече съм тук. Обичам те толкова неописуемо много. Няма да те оставя никога/Темин стисна с все сила врата на Джонгхюн, опитвайки се да не прилага натиск с лявата си китка/
Болката така и не изчезна. Сякаш бе зашита за тях и ги съпровождаше във всяка една стъпка от живота им.
Бяха минали точно два часа от както Темин беше дошъл в дома на Джонгхюн. Стоеше и го наблюдаваше, докато Джонгхюн се беше унесъл в някакъв неспокоен сън. Беше почти три след обяд и Темин знаеше, че Сю всеки момент ще се събуди и ще бъде гладна, жадна, най-вероятно и за преобличане. Той се отдели внимателно от пода, на който беше застанал на колене. Болката в капачките му беше толкова остра. Беше свикнал да стои така свит и тялото му имаше нужда от време, за да се успокои от новата реакция на крайниците му. Излезе тихо от хола и затвори вратата, за да не събуди Джонгхюн. Изкара телефона от джоба си и набра Кибум.
Дългото време, в което очакваше той да вдигне телефона беше почти като агония. Притесняваше се да не би забавянето му да е причинено от Сю. Темин се надяваше тя да е добре въпреки, че точно в ръцете на Кибум можеше да се чувства спокойна. След още няколко секунди телефона издаде странен звук и отсреща се чу гласа на Кибум.
- Извинявай, че се забавих. Трябваше да оставя Сю в кошарата.
- Будна ли е? Сигурно е гладна. Кий, налага се да постоя още малко. Знам, че те карам да се грижиш за Сю и не заслужавам да отнемам от личното ти време, но може ли да я пресушиш и да я нахраниш. Обещавам, ще ти се реванширам.
- Какво говориш? Що за въпрос ми задаваш.?/Темин прехапа устна/ - Разбира се, че ще се погрижа за Сю. Не се тревожи за нищо. 
- Благодаря ти.
- Ще ми кажеш ли какво става?
- Майката на Джонг почина тази сутрин/От другата страна на линията се чу тишина. Една голяма тишина/ - И ...Кий../в гласът на Темин, Кибум усети болка, която се надяваше повече да не присъства/ - Заварих Джонгхюн в толкова лошо състояние. Отново беше друсан и пиеше и... страх ме е. Страх ме е че може отново да започне да се друса. Аз така и...така и не разбрах през какво е преминал, за да спре с това..чувствам се ужасно.
- Ти не си виновен за нищо Темин/милите думи на Кибум бяха всичко от което имаше нужда Темин, за да отпусне разтревожените си рамене/ -Няма да си виновен за нищо, което той прави. Бих ти казал да не стоиш близо до него, но знам, че нямам това право.
Темин не отговори нищо на това. Сцените от голите тела на Кий и Мино отново изникнаха за един кратък миг в мозъка му и той знаеше, че трябва да поговори с него щом се върне. Не искаше да стои в неведение и да се прави, че нищо не знае. Нямаше да е редно.
- Трябва да затварям/устните му изшептяха, сякаш нямаше какво повече да си кажат/
- Добре. Ще те чакам да се прибереш.
Темин отдели телефона от ухото си и затвори. Постоя така няколко секунди взимайки си бавно въздух. Мислеше за толкова много неща. И макар да се опитваше да се концентрира само върху Джонг, той не можеше. Сякаш беше застанал в някакъв неописуем триъгълник от чувства, от който няма измъкване.
Прибра телефона си и се обърна, като тихо отвори вратата. Джонгхюн все още лежеше в неспокойната си поза, мърдайки клепачи запалено. Темин не знаеше какво сънува, но знаеше, че не е нищо хубаво. Приближи се тихо до мястото, на което стоеше сега и протегна ръка като бавно с върха на пръстите си докосна лицето на Джонгхюн. Беше толкова студен. Изправи се и се огледа за одеяло, с което да го завие, когато китката му бе уловена от ръката на Джонгхюн. Темин стреснато погледна надолу и видя Джонгхюн, който го гледаше остро. Пое си дъх и отвори устни да каже нещо, но от устните му не излезе нищо освен въздух. Джонгхюн бавно се изправи държейки все още китката на Темин. 
Ако можеше щеше да заплаче..наистина щеше, но тръпките на безразличие по лицето му бяха толкова натрапчиви. Той бавно отпусна ръката на Темин и се изправи без да казва нищо. Заобиколи го и напусна хола. Темин не почака много преди да го последва.
Намери го в спалнята. Върху леглото лежеше малък сак, а Джонгхюн разпалено отваряше и затваряше шкаф след шкаф. Темин бавно влезе в стаята, наблюдавайки как Джонгхюн събира дрехите си. През главата на Темин преминаха толкова много мисли. 
- Какво правиш?/попита, но отговор не получи. Той се протегна рязко, за да улови ръцете на Джонгхюн, когато се опита да приложи натиск лявата му китка изпука и той почти извика от ужас. Беше толкова обзет от Джонг и чувствата му, че беше игнорирал ранената си китка. Темин бързо отдръпна лявата си ръка, преди да беше показал каква болка всъщност изпитва. Щеше..наистина щеше да се погрижи за себе си по-късно. Сега трябваше да се погрижи изцяло за Джонг./
След като Джонгхюн не му обърна внимание Темин отново попита.
- Джонгхюн, къде ще ходиш? Ще ми отговориш ли.?
- Няма значение за теб.
- Какви ги говориш. Защо отново се държиш така?
Темин протегна дясната си ръка, за да го докосне, но Джонг я избута.
Темин остана поразен. Стояха и се гледаха лудо един в друг, сякаш просто очакваха мига, в който можеха да захвърлят задръжките и да се нахвърлят един на друг, но въпреки това никой не правеше първата крачка. Темин първи отклони поглед. 
- Знам, че се чувстваш ужасно.
- Нищо не знаеш/засече го грубо Джонг/ - Нищичко не знаеш.
Темин прехапа устната си. Искаше толкова много да се развика на Джонг. Той нямаше правото да му говори така, когато знаеше, че родителите на Темин бяха загинали заедно в катастрофа и го бяха оставили сираче на крехка възраст. От очите на Темин се спуснаха сълзи. Колко още щеше да плаче заради Джонгхюн и грубостите му.? Джонгхюн изръмжа и се обърна като продължи да събира багажа си. Грубо закопча ципа и облече якето си. Порови в джобовете си, откри портфейла си и копие ключове. Хвана рязко ръката на Темин, като той изсъска. За миг Джонгхюн го погледна в лицето, сякаш разкрил тайната на Темин, но русокосия остана спокоен. Разгъна пръстите на Темин и остави връзка ключове. Темин го погледна изненадано.
- Заминавам за погребението. Когато се върна искам ти и Сю да сте тук. Ако те открия в дома на Кибум.... /Джонгхюн не довърши, стискайки зъбите си. Стисна пръстите на Темин, затваряйки ключовете в прегръдката им/
След това заобиколи Темин и излезе толкова бързо, че преди Темин да осмисли случилото се и да се отърси от шока на болката, Джонгхюн вече беше извън апартамента. 
Той. Му. Беше. Оставил. Ключове. 
Той. Искаше. Темин. Да. Бъде. Тук.
Със Сю. Искаше да са отново заедно.
Действаше грубо и не осъзнаваше, колко грозно може да изглежда от страни, но само Темин го познаваше достатъчно, за да разбере, че под тази грубост Джонгхюн беше мек и добър. И тези ключове бяха доказателството. 
Джонгхюн просто му се доверяваше.
И за един кратък миг някъде под слоя сълзи, усмивка изгря като слънчице.

Около шест вечерта Темин отключи апартамента на Кибум и влезе тихо. Посрещна го меката топлина и тишина. Той едва съблече якето си. Ръката му бе превързана. Имаше време да се отбие до болницата, преди да се беше подула неприятно. Сега наистина се тревожеше как щеше да се справи с тази ръка и със Сю.
В хола беше тъмно, единствено нощната лампа до масата осветяваше помещението. Темин се отправи директно към спалнята, където завари Кибум заспал, а Сю гледаше към тавана, тиха като мишле. Ровеше леко с краката си и сякаш разбрала, че Кий спи, не вдигаше шум. Темин се приближи и й се усмихна, погалвайки с дясната си длан лицето й.
- Защо не спиш принцесо?
- Темин?/Темин се обърна рязко към леглото, точно когато Кибум се размърда и изправи/ - Здравей
- Здравей.
- Какво по дяволите ти е на ръката?/Кибум се изправи рязко и разтревожено погледна към бинтованата ръка./
- Просто лека я изкълчих.
- Как?../Темин не отвърна нищо на това, което беше напълно достатъчно за Кибум./
Той стисна зъби и очите му се изостриха. Веждите му се намръщиха. Ако Сю не беше в стаята може би щеше да бъде по-агресивен, но сега тя беше послушна и Кибум не искаше да я плаши/ - Той го направи нали?
Темин отново не отвърна нищо.
- До кога ще посрещаш ударите му с покана, Темин? До кога ще загърбваш себе си, за да защитаваш него?
- Не беше нарочно. Той не искаше, Кий.
- Няма значение, Темин/повиши леко глас Кибум, при което Сю издаде притеснителен звук/ - Това няма значение/повтори по-тихо/ - Той те е наранил, прави го отново и отново. Той не заслужава нищо от това, което му даваш.
- Може би си прави, но.. обичам го толкова силно, че съм готов да пренебрегна себе си. Не можеш да ме разбереш, Кий.
Кибум поклати глава и въздъхна. Нямаше смисъл. Знаеше, че няма смисъл да говори за това с Темин, защото той винаги щеше да намира оправдание за всичко, което Джонгхюн му причинява. Затова просто реши, че е крайно време на смени темата.
- Сю си хапна добре след обяд. Ще отида да й стопля млякото. Почти седем е и е време да яде. 
- Недей, ти направи достатъчно. Ще се погрижа.
- С тази ръка? Не мисля. Просто стой с нея..аз ще се погрижа.
Темин нямаше сили да благодари в момента. Той кимна и когато остана сам в стаята, безсилен да вдигне дъщеря си, той просто седна до нея и се вгледа. Това наистина го успокояваше. Тя го успокояваше. А в момента имаше нужда само от спокойствие..нищо друго. 
На сутринта щеше да мисли за Кий, за думите на Джонг преди да тръгне, за себе си..може би. 
Не знаеше...
Чувстваше се изтощен. Емоционално и физически.
Като буреносен облак, характера на Джонг се променяше и го оставяше празен и опустошен. Това ли щеше да бъде бъдещето им заедно?
Един ден щастливи, на втория ядосани.... 

**

Наистина мислех да кача след 3 дни, но желанието на един четател не трябва да се пренебрегва хд. Следващата глава ще кача в петък.