9months/boyxboy, mpreg/

Part 22

  Темин затвори бавно очите си, сълзите избивайки от клепачите му и падайки грациозно по скулите му. Той сви вежди, когато щипането в лявата се усили и когато Кибум натисна леко бузата му, за да сложи лепенката. Той хвана брадичката на русокосия и огледа поражението, което бе оставило онова чудовище. Когато Темин отвори очите си, единственото което виждаше в очите на Кибум бе разочарование, гняв и обида. Чернокосия сви устните си в права линийка, която бе толкова позната на Темин.
Кибум бе ядосан. Много ядосан.
Чернокосия прибра всички неща в малката бяла кутийка с кръст върху нея и я затвори, избутвайки я настрана и повдигайки чаша вода. В лявата си длан държеше бяло, гладко хапче. Темин без да пита, без да проявява претенции го вдигна и го постави бавно между устните си. След това вдигна чашата вода.
Ръката му трепереше. И това не остана незабелязано от Кибум.
- Господи ще го убия/издиша той разгневено в мига в който Темин свали чашата. Побърза и я остави на масата/
- Няма нищо. Ще ми мине.
Кибум погледна Темин не вярващо. Той отдръпна ръцете си от тези на русокосия и Темин не можа да прикрие изненада си.
- До кога ще продължава това Темин? До кога ще го защитаваш и ще казваш че всичко е наред? Не е наред. Това е лудост. Той те бие..за Бога, той те бие.
Темин сведе глава, а Кибум изръмжа и се изправи. Започна да прави нерви кръгове в стаята и да издишва раздразнено.
- Той е болен. Той е за лудница. Не може просто така да удря бременен човек. Разбираш ли това? Ти носиш неговото дете, не може той да се отнася така с това. Пълен малоумник. Пълна откачалка.
Темин започна да си играе с пръстите си върху скута си. От очите му не спираха да капят сълзи, които бавно падаха върху коленете му и попиваха в сивите дънки.
Докато Кибум продължаваше да нервничи и да обикаля, Темин си припомняше многократно удара. Всяка сцена, дълга около три секунди. Замахването, удара, болката, унижението. Сърцето му се късаше, не защото пострада лицето му, а защото Джонг си позволи да го удари. А удара дори не бе предназначен за него.
Той щеше да нарани Кибум. Темин бе длъжен да го спре.
Темин не можеше да осъзнае как този човек би се грижел за едно дете. Как би му го поверил без да се налага да се тревожи постоянно. На Джонгхюн не можеше да му има доверие. Не можеше и да става на дума за това. С нищо той не успя да предразположи и убеди Темин, че ще бъде стабилен в отглеждането на детето.
Ами времето в което той щеше да бъде сам с малкото същество?
Темин не можеше да не се тревожи през всяка една секунда дали детето му е добре. Дали Джонг се грижи за него. Дали не е изпуснал пак нервите си и не го е наранил.
Бе плашещо. Джонг не можеше да се контролира. Как Темин искаше такъв човек да бъде до него.?
Бе необяснимо. По законите на Мърфи..никога не поемаме по правилния път, винаги тичаме по грешния и винаги се нараняваме.
Такъв бе и случая на Темин...той знаеше, че ще сгреши, че ще боли но Бог му бе свидетел, че сърцето му щеше да се пръсне от липсата на Джонгхюн.
- Не мога да повярвам. Не трябваше да позволявам това да се случва, а ти не трябваше да заставаш пред мен. Погледни какво ти причини.
Темин затвори за миг, нов ред сълзи си пропълзяха през миглите му и последваха вече очертаната пътечка от предходните сълзи.
- И въпреки това няма да спреш да искаш да си с него нали? Темин. Чуваш ли ме изобщо?
Темин се изправи и погледна ядосано Кибум. Чернокосия за първи път виждаше подобен поглед. За първи път ставаше свидетел на това изражение.. Темин никога не го гледаше така..абсолютно никога.
- Ти никога няма да ме разбереш, нали?
Кибум премига няколко пъти, напълно объркан.
- Никога няма да спреш да се опитваш да ме отделиш от него, но Кибум. Знаеш много добре, че го обичам. Обичам го до болка. Не мога да спра да се връщам при него. Разбираш ли?
- Мислиш, че не разбирам ли? Аз изпитвам това чувство всеки божи ден. Всяка секунда, в която живея, мечтая очите ти да ме погледнат по този начин, по които ти гледаш него. С този огън, с този блян, с тази надежда и обич, но ти не го правиш.
- Ти обеща, че ще спреш
- Да, но не мога. Защо Темин? Защо?/Кибум улови раменете на Темин в силна хватка и го разтресе леко/ - Защо ми го причиняваш?/Кибум изхлипа и от очите му се стекоха сълзи. Темин си пое накъсано дъх. Той се откопчи от ръцете на Кибум и го подмина, заключвайки се в банята/
Кибум не можа да ударжи фронта и седна тежко на дивана, напълно объркан.
Бе загубил самообладание и бе излял всичкия си гняв върху Темин. А той бе толкова емоционален в момента. Всеки момент можеше да роди. Колко безотговорно бе постъпил само. Кибум постави ръка върху челото си и сведе глава, усещайки главоболието. Проклинаше онова копеле. Онова нищожество, което срути тънката стена, която бе успял да застрои около сърцето си, за да не позволи на емоциите да надделеят.
Тридесет минути по-късно вратата на банята се отвори и Кибум стана ряско, обръщайки се към малкия коридор. Темин закрачи бавно към него и се подпря с ръка на стената. Опитваше се да избягва очния контакт с Кибум. Не искаше да водят какъвто и да е разговор, затова просто и бързо каза.
- Ще спя в гостната/Кибум отвори уста да възрази, но Темин му обърна гръб, отправяйки се към спалнята на Кибум за да си вземе завивки и възглавница./
Не отне много време на Кибум да го последва. Той влезе в тъмната спалня, виждайки как Темин вади едно олекотено одеяло и една възглавница. Той го сгъна прилежно и ги взе.
- Темин./русокосия не погледна Кибум, дори когато другия спомена името му/ - Остани тук. Аз ще спря в гостната.
- Не..аз ще спя там. Това е твоята стая./Темин възрази и заобиколи чернокосия, оставяйки го сам в голямото помещение./
Кибум не можеше да повярва. И за всичко бе виновен Джонгхюн. Той се засмя нервно и рязко бутна вратата на гардероба, като малкото огледало върху вратата се разби на парчета, които полепнаха по мокета. Той се обърна и тупна тежко на леглото. Отпусна тялото си назад и се загледа в тавана.
Или му се струваше или имаше нужда от очила. Защо бе толкова замъглен? И мокър?
Кибум отново плачеше.

--
Темин се затвори и предпазливо врътна ключа, заключвайки вратата на гостната. Той светна само нощната лампа от неговата страна и набързо си постели като внимателно легна. Запази стойката си непокътната, все още гледайки светнатата нощна лампа. Удареното място го болеше когато лежеше по този начин, но точно в момента тази болка бе единственото оправдание за напиращите сълзи, които отново заеха очите му.
Никога не си бе мислил, че би могъл да изпита ярост към Кибум.
Но когато той започна да говори така, сякаш познава Джонг перфектно, тогава когато започна да го обижда и да говори неща, за които дори не знае дали са истина. Тогава Темин осъзна, че би оневинил Джонг дори ако посмее да го убие.
Бе толкова лудо хлътнал по чернокосото момче, че дори мозъка му си правеше игрички с него.
Действаше го като затворник и Темин най-безпристрастно се оставяше да бъде уловен.
Не можеше да го мрази. Той бе всичко за него. Той и бебето.. Никога през живота си не бе изпитвал същото. Никога след смъртта на родители си.
Сега за първи път се чувстваше значим. Значим защото щеше да вдъхне живот на едно ново същество. Значим защото знаеше, че сърцето му вече принадлежи на някого.
Бе по-силно от него.
Никога не мислеше, че ще се държи глупаво зареди любов. Сега му се струваше невъзможно да не се държи така.
--
Въртенето на Темин през цялата нощ не спря. Не спираше да мисли, да връща лентата назад и да съжалява за всичко случило се с Кибум през изминалата нощ. От друга страна болките в долната част на корема му отново се върнаха и не спираха да го будят, дори когато започваше да се унася. Не отдели голямо внимание на това, решил че може би са поредните контракции. И в действителност бе така. Бе нормално да изпитва тези болки, имайки предвид че бяха неотлъчна част от 9-те месеца бременност. Но сега..когато времето в което трябваше най-накрая да срещне за първи път ангелчето в себе си, го оставяше малко притеснен. Болката не бе голяма, но не бе и малка.
Спането отпадна като фактор. А съвестта не спря да го яде.
Не бе постъпил добре с Кибум. Изобщо.
Чернокосия се държеше добре с него, помагаше му, грижеше се за него, а той какво стори. Просто му се разсърди и се затвори тук. Толкова близо но и далеч от чернокосия.
Темин погледна към часовника на нощното шкафче. Бе почти три сутринта. Съня не го ловеше, а когато се опитваше да го стори, контракциите го връщаха отново сред будните.
И това се повтаряше почти 4 часа.
Накрая Темин просто се изправи и стана, като отключи вратата и излезе в светлия и топъл коридор. Стаята на Кибум бе малко по-надолу и от тук Темин можеше да види, че вратата е отворена, но в стаята бе непрогледен мрак.
Той тръгна към познатото помещение и открехна вратата като светлината от коридора му хвърли достатъчна светлина за да стигне до леглото и да се мушне в свободната част. Кибум стоеше с гръб към него и той го прегърна, поставяйки глава върху гърба му.
Кибум почти моментално се размърда.
- Темин?
- Събалявам/издиша Темин и стегна хватката си, оповестявайки желанието си Кибум да остане в същата поза/ - Постъпих детински. Беше прав. За всичко. Аз съм толкова невнимателен. Няма да се справя без теб.
- Не говори така. И аз попрекалих. Извинявай
Темин се усмихна и потърка носа си в правия гръб, аромата от праха на Кибум го направи толкова спокоен.
- Не мога да заспя без теб/издиша Тевмин и Кибум се усмихва, хващайки ръцете му/
- Аз също.
- Лъжец/засмя се Темин напълно наясно с истината/
Кибум се засмя и бавно се обърна с лице към Темин, макар русокосия да възрази. Той улови лицето на Темин в шепите си и постави малка целувка върху челото му.
- Обещавам повече да не избухвам така, но когато те виждам да страдаш побеснявам.
- Знам това. Благодаря ти/Темин се сгуши в гърдите на Кибум и затвори очи/
Желания сън го застигна почти веднага. Имаше чувството че само в прегръдката на Кибум можеше да заспи като бебе.
*
Джомгхюн затвори вратата на апартамента след себе си. По ръката му все още имаше остатъци от кръвта на Темин.
За Бога. Той подпря главата си на стената и издиша, затваряйки очи.
Не можеше да повярва че го удари. Не можеше да повярва че Темин защити Кибум. Просото така. Просто така застана пред него и пое удара.
Може би той наистина го обича. Може би Темин наистина бе намерил човека за себе си.
Не бе от значение. Нали.? Защо да бе? Те нямаха нищо общо? Освен бебето, но това бе просто една формалност. Нали така?
- Така трябва да е.
Джонгхюн преглътна, прошепвайки. Отдели се от стената. Не можеше да се каже, че не бе все още в шок. Нито че не бе все още объркан. Дори малко наранен.
Когато влезе в спалнята и завари Джой, той седна в края на леглото и игнорира въпросите й. игнорира я дори когато тя го заобиколи и размаха ръка пред лицето му. Игнорира го дори когато видя окървавената му рука и изпадна в шок. Дори когато я повдигна и извика уплашено. От очите й се стекоха капки сълзи и Джонг премига няколко пъти, опитвайки се да излезе от транса си. Джой изтича в банята, вадейки малката кутийка, която тя бе донесла. Джонг нямаше такива неща. Бе убеден в това. Тя застана пред него и отново го попита.
- Джонгхюн какво се е случило? Къде пострада.?/Джонгхюн се отвърна нищо, а продължи да я гледа блуждаейки в пространството/
Джой издиша и грабна ръката му, поднасяйки намокрено памуче, за да изчисти раната.
Само, че...оказа се че такава няма. Ръката му не бе наранена. Тогава... Тя повдигна лицето си към това на Джонг .
- Джонгхюн. На кого е тази кръв?/Джонгхюн замига продължително, преди да я погледне../ - Джонг...на кого е кръвта?/повтори по-уверено тя и Джонгхюн отвори уста бавно./
- На Темин/издиша изморено, а Джой ахна. Тя пусна ръката му, която падна сякаш безжизнена върху коляното му/
- На Темини?/Тя се изправи напълно права. Изражението й бе изплашено...по-скоро ужасено/ - Какво си сторил? Кажи ми веднага защо има негова кръв по ръката ти.
Джонгхюн повдигна бавно главата си, поглеждайки Джой. Няколко секунди не каза нищо и когато Джой загуби търпение, той отвърна.
- Защото го ударих.
- Ти луд ли си?/извика тя и повдигна ръце невярващо/ - Как така си го ударил? Как си могъл? Той е бременен, не помисли ли?
Джонгхюн не отвърна нищо. Дори не се опита да се защити. Той постави ръце пред лицето си и сведе глава. Джой не можеше да повярва на случващото се. Тя въздъхна и постави ръка върху гърдите си. Сърцето й щеше да избухне от притеснение. Дали Темин бе добре? Колко всъщност бе пострадал? Защо Джонг го е ударил?
- Джонг? Как се случи.? Разкажи ми.
- Не е твоя работа.
- Напротив. Темин ми е приятел.
- Темин не може да ти е приятел, Джой. Откажи се от тази глупава идея..вие никога повече няма да се видите/Джой разшири очите си../
- Чуваш ли се какво говориш?
Джонгхюн се засмя истерично и поклати глава. Не искаше да провежда този разговор. Не искаше изобщо да говори с Джой. Нямаше никакво желание.
Той не спираше да мисли за това дали Темин е добре. Дали онзи идиот се бе погрижил за раната му. Дали го мрази... въпреки че едва ли не бе изпитвал същото чувство преди това.
Че с какво Джонг бе заслужил за да не е така?
С абсолютно нищо..
И сега..при тази ситуация. При тази объркана ситуация Джонг осъзна колко грешно решение бе взел, като послуша Оню. Не трябваше да се забърква с Джой. Не трябваше да я въвлича в това. Изобщо не трябваше да започва този фарс. Ако бе спрял още в началото сега нямаше да се случи това. Темин нямаше да пострада, а той нямаше да се чувства шибано виновен.
Раменете на Джонгнюн се разтресоха и в първия момент Джой реши, че той плаче, но не убедена че това е невъзможно. Не познаваше Джонг толкова добре, но за времето в което бе с него успя да разбере, че сълзите които той пролива се заплащат скъпо и са рядкост.
Тя трябваше да се досети от самото начало. Всъщност тя разбра това от самото начало.
Но вероятно.... Надеждата да греши бе по-силна, но сега виждайки всичко това. Не можеше да продължи да се заблуждава. Тя не обичаше Джонг така както Темин го обичаше.. Знаеше това.
Джой се приближи бавно и седна в страни на леглото до Джонгхюн. Тя постави ръка върху гърба му и той отдели лицето си от дланите, поглеждайки я. Джой му се усмихна и въздъхна
- Аз....ще се изнеса Джонг. Веднага щом родя ще се изнеса./Джонгхюн повдигна вежди изненадано/ - Не се опитвай да ме заблуждаваш. /Джой се усмихна/ - Отначало реших, че вашата връзка ще спре щом аз и детето вече заехме част от живота ти, но не мога да продължавам да залъгвам себе си и да мисля, че това би било преодоляно.
Джонгхюн все още не можеше да разбере нищо от това което казваше Джой.
- Ти обичаш Темин./Джонгхюн отвори уста да възрази, но Джой го спря/ - Не се и опитвай. Просто го знам. Виждам го..в теб, в него.. Обичате се до полуда, но се наранявате многократно. Накрая оставяте само руини, които трудно можете да почистите. Но въпреки това се връщате един към друг... И да искам не мога да имам това с теб. Не и когато Темин вече го има с теб.
Джонгхюн остана поразен.
- Знаех го още в самото начало, но бе болезнено да знам, че не аз съм тази която обичаш. Но познай..и ти не си притежателя на сърцето ми. Всичко това../Тя обви коремчето си/ - Е плод на една неприлична нощ...но не съжалявам, мисля че ще съм добра майка.
- Джой, какво говориш?
- Казвам истината Джонг. Колко време още ще ти отнеме да я осъзнаеш и ти.?
Джой направи миловидна физиономия и протегна ръцете си, прегръщайки раменете на Джонг.
- Знам че е трудно, но той няма вечно да ти прощава...
Така Джонгхюн остана в прегръдката й, неспособен да каже каквото и да е.
Мозъка му бе каша...абсолютна каша.. Как можеше страничен човек да бе по-наясно с чувствата му, отколкото той самия. ?