9months/boyxboy, mpreg/

Part 14

  Звъненето на вратата продължи толкова ожесточено, карайки Кибум да се събуди от съня си. Беше си легнал рано, прекалено изморен, за да държи очите си отворени. Беше натоварен ден в сладкарницата, а утре имаше голяма поръчка зареди която трябваше да бъде отпочинал. Звъненето бе придружено от няколко срамежливи почуквания и Кибум осъзна, че нещо сериозно се случва. Той завърза пухестия халат около тялото си, тъй като отдолу бе само по боксерки и обу домашните чехли, бързо отправяйки се към вратата. Завъртя ключа и отвори, като срещна чифт насълзени.
Русокосото момче не даде шанс на Кибум да проговори, залепяйки се в прегръдката му. Тялото му говореше за болка, сълзите също. Кибум не знаеше какво става, но не му трябваше причина, за да обвие ръцете си плътно около тялото на момчето и да започне да прави успокоителни кръгове по гърба му.
- Темин. Какво се е случило?/не получи отговор, а русокосия издиша до ухото му, а ръката му стисна блузата на Кий прекалено силно/
- Моля те кажи нещо/изшептя притеснен чернокосия и погали още веднъж гърба на русокосия/
- Съжалявам Кий. Съжалявам за това/Темин се отдели, триейки бързо сълзите си/ - Не трябваше да идвам. Не исках да те тревожа, но няма къде другаде да ида. Моля те не ме гони.
- За какво говориш. Разбира се че няма. Ела/Кибум придърпа момчето навътре, бутайки вратата и заключвайки след себе си/
Той пусна топлата длан, само за да отиде набързо в кухнята и да приготви билков чай, за да успокой момчето. Прати му притеснителен поглед, когато Темин седна на дивана, и зарови лице в ръцете си. Кибум сериозно започваше да се притеснява за русокоското. Не искаше никога да вижда тези сълзи повече.
Когато чая бе готов, той го сипа в дълбока, керамична чаша и я вдигна, сядайки до Темин и подавайки му я.
- Ето..изпий това, ще се почувстваш по-добре.
- Благодаря ти/издиша тихо Темин, свеждайки глава към напитката. В отражението на течността, той успя да види лицето си и безизразната белота го накара да съжалява за толкова много неща в момента. За това, че се прибра точно е него момент. За това, че чу разговора. За това, че дойде при Кибум. Защото това означаваше, че трябваше да му каже. Трябваше да му сподели всичко около живота си.
Прекалено много тежеше..а последния камък бе сложен преди тридесет минути, когато разбра за момичето. Тя чакаше дете. От Джонг. От същия Джонг, от който и той чакаше.
Какво по-лошо от това?. Защо Джонг бе толкова безотговорен.?
Темин помилва гладката повърхност на чашата, все още не отпил. Кибум постави ръката си върху гърба му и по тялото на Темин преминаха тръпки на топлина и леко спокойствие.
Защо си го причиняваше? Защо мислеше за Джонг, а не виждаше прекрасния човек до себе си.?
Кибум бе много повече от това, което някога щеше да бъде Джонг.
Той имаше сърцето, добротата и цялостта, която търсеше Темин в един човек. Той бе всичко това. Съвършеното момче.
Но Темин виждаше само него. Само Джонг..където и да беше, каквото и да правеше. Колкото и Джонгхюн да го отбягваше, отблъскваше, обиждаше, нараняваше, накърняваше. Темин мислеше само за него.
В началото предположи, че това е просто увлечение. Че хормоните от бременността бяха замъглили правилната му преценка,но когато видя спора, чу спора..всичко дойде на малкото си предназначено място и Темин разбра.
Той не беше просто привлечен от Джонг.
Той имаше чувства към Джонг.
Към същия този Джонг, който го пренебрегваше и нараняваше.Този мъж, който почти не го изнасили. Този мъж, който постъпи с него като парцал, а след това изчезна, оставяйки полуголото болезнено тяло върху леглото.
Към същото чудовище, което отказваше да приеме детето, което Темин носеше.
- Темин?/русокосия отмести погледа си, срещайки този на Кибум. В сините ириси се чешеше само и единствено притеснение/
- Съжалявам/прошепна русокосия, оставяйки чашата настрана и стискайки ръката на Кибум в своята/ - Съжалявам Кий. Не мога повече. Не искам да продължавам така.
Кибум затаи дъх. Страховете му бяха на път да се изпълнят. Темин щеше да го остави. Той щеше да го отблъсне.. Това бе прекалено много за него в момента.
- Опитах се да се убедя, че така ще е най-добре, но ти си толкова добър с мен. Съжалявам, че го крих от теб.
- Темин
- Не..моля те...изслушай ме. Ако ме спреш сега, аз ще загубя куража си./Кибум преглътна, не смеейки да се обади отново/ - Аз...не живея сам.
Кибум разшири очите си, усети как сърцето му забива лудо, ревността се стовари като купчина камъни върху плещите му.
- Живея с едно момче..той... той не е особено щастлив от този факт, защото не ме иска.
Кибум премига няколко пъти, опитвайки се да изслуша момчето спокойно. Темин си пое дъх и преглътна, отмествайки погледа си от този на Кибум. Не можеше да го гледа в очите.. не можеше или по-скоро не искаше да вижда болката, която щеше да му пречени.
От момента, в който разбра за чувствата на Кибум, Темин бе наясно, че тази малка истина щеше да го нарани адски много. Сега виждайки как той 'точи оръжието си", готов да го забие в сърцето на съседното момче, с няколко болезнени думи, мъката и силата на огорчението го накараха да заплаче отново.
- Казва се Джонгхюн. Той..ние... преди четири месеца прекарахме нощта заедно и..аз... той../Темин изхлипа, пускайки ръката на Кибум и покривайки очите си. Раменете му се разтресоха сконфузно/ - Забременях./едва допълни Темин/
Очите на Кибум се насълзиха и той не почака повече, дръпвайки момчето в прегръдката си. Темин отпусна тялото си, ръцете му падайки сякаш безжизнено върху скута му.
- Съжалявам/издиша Кибум във косите му, затваряйки очи/ - Аз...разбрах преди ден
Темин се отдели от Кибум, в очите му ясно бе изразена изненадата.
- Но не бях убеден. Исках ти да си този, от когото ще науча това. Щях да чакам вечно ако се налагаше...
- Как?
- Случайно те докоснах..там/Кибум посочи корема на Темин и русокосия инстинктивно постави ръка върху леко издулото се коремче/ - Не исках да те плаша. Исках да почакам теб.
Темин продължи да гледа Кибум, не знаейки какво точно да каже. Значи Кибум е знаел?
Той все още не можеше да повярва. До някъде разбираше защо Кибум не му бе казал, но от друга страна бе раздвоен от мислите си за това, как Темин би изглеждал в неговите очи като лъжец. Той съжали още няколко пъти, Кибум поклащайки глава и се приближи, поемайки тялото му в прегръдка. Пълна с любов, топлина и спокойствие-прегръдка.
Темин усети уюта й, усети утехата и небрежността.
Раменете му се отпуснаха и той си пое дълбоко дъх, така сякаш го бе загубил отдавна.
След няколко минути тишина, Кибум пожела да научи повече за това момче.
- Той е... различен. Той е груб и студен и прям и... всичко негативно в едно.Той не прие детето..каза, че никога няма да го приеме. Това ме натъжава. Искам детето ми да има баща, който да го обича, да го учи на толкова много неща. Да има бащинската опора. Но Джонгхюн...той е всичко друго, но не и сигурност.
- Тогава защо живееш там? Защо му позволяваш да се държи така с теб?
- Защото..защото...имам вярата, че някой ден..той ще промени решението си. Ще види синът или дъщеря си от плът и кръв и ще разбере, че това което притежава е безценно. Вярвам в това..дори след милионите пъти, в които ми е доказвал обратното.
- Темин/русокосия повдигна погледа си към този на Кибум. Бяха легнали на широкия диван, притиснати един към друг и Темин тъкмо се беше поуспокоил/ - Изпитваш ли нещо към него?/русокосия повдигна веждите си напълно объркан и изненадан от въпроса. Малките светлинки в зениците му, при споменаване на думата отговориха на Кибум вместо думи./
Той притисна главата на русокосия с гърдите си и си пое дъх, затваряйки очи.
Чувствата му щяха да си останат едностранни. Чернокосия осъзна това перфектно. И макар, че не той притежаваше някаква част от сърцето на Темин, неговото бе обладано от русокосия. Колкото и да иска да го накара, да му вика, да го принуди да го заобича, бе неспособен и това го остави ужасно незадоволен. Кибум пое аромата на русата вълнеста коса и прошепна.
- Разбрах. Всичко е наред.
- Съжалявам, Кий. Наистина съжалявам. Не съм го искал... просто се случи.
- Всичко е наред, Темин. Но това не може да ме накара да се откажа от теб. Ще ти помагам с каквото мога. Обещавам.
Темин стисна ръцете си около тялото на Кибум в неизказана благодарност.
Десет минути след това той разказа на Кибум причината поради, която е тук и Кибум го увери, че има неговата подкрепа във всяка една предприета крачка.


Темин прекара нощта при Кибум. Не бе наясно как щеше да се върне в апартамента на Джонг на следващата сутрин, но бе наясно с едно.
Не трябваше да показва чувствата си пред Джонгхюн.
Защото той щеше да ги потъпчи, както стори със самочувствието му.


..


Цяла вечер Темин не можа да спи, а с него и Кибум. Чернокосото момче се опита всячески да успокой натъжилото се момче. Искайки да не губят една вечер напразно, Кибум реши, че няма да е в излишък да поприказват за това какво смята да прави сега Темин.
Кибум многократно се опита да намекне идеята си за заедно съжителство, макар да се страхуваше, че така би могъл да изплаши Темин и да го отблъсне от себе си инстинктивно.
Но това не се случи. Темин дори не отрази намека, който доста старателно Кибум повтори няколко пъти. Мозъка му можеше да работи само в посока Джонгхюн и колкото и да се опитваше, да караше сърцето си да спре да бие така упорито за другото момче, то не го слушаше.
Имаше чувството, че скала е затиснала гърдите му. Не познаваше такова чувство, не можеше да го оприличи с никое друго. Бе различно, силно, пристрастяващо, болезнено, но и сладко.
В ранните часове на новия ден те най-накрая решиха да се разтъпчат и Кибум любезно помоли Темин да остане в леглото докато той направи закуска. Русокосия първоначално отказа, но след поредната лавина от думи бе склонен да се примири. Кибум можеше да бъде наистина убедителен понякога. Така Темин се оказа сам, в чуждо легло, в чужд апартамент, обвит от чужда завивка. Усещаше топлината, аромата на Кибум, но това не го удовлетворяваше. Знаеше, че Кибум е правилния човек, правилния избор, но сърцето му крещеше друго. И точно в момента Темин го мразеше зареди това си решение. Но макар да се опитваше и да искаше, той не бе способен да промени чувствата си.
Джонг бе човека избран от сърцето му. Той бе мъжа, който разтрисаше психиката и емоциите му. Било то в добрия или лошия смисъл на думите.
Съществото, което го караше да се чувства нещо и в същото време абсолютно нищо.
Темин издиша бавно събралия се дъх и затвори плътно очи, усещайки все още изгряващото слънце как се опитва да прободе пердето, наречено клепачи. Той намести главата си във възглавницата и се опита да поспи още малко, но това бе просто невъзможно.
Не спираше да мисли и мисли, и мисли, и мисли. За Джонг, за новото момиче, за това, че тя е бременна, за това, че тя носи неговия плод в себе си. Чувството за самота го заля, макар леглото, в което лежеше да бе повече от гостоприемно. Можеше да си представи бъдещето. Можеше да усети тръпките, ударите на болката върху кожата си. Емоционално сринатото му съзнание. Ужаса на това да дели този човек с друга.
Джонг не го заслужаваше. Ама изобщо не го заслужаваше, но любовта не питаше, нито предупреждаваше. Заравяше те като лавина и те оставяше без изход.
Точно както се бе случило и с Темин.


*


Джонгхюн се качи в такси, казвайки нервно адреса, до който искаше да стигне и отпускайки главата си назад. Имаше чувството, че камък бе затиснал мозъка му и горната част на тялото му ще се свлече. Болеше го лявото слепоочие, а съзнанието му бе разконцентрирано, раздразнен от липсата на дозата му.
Преди време можеше да се закълне, че си бе обещал да спре. Сега му се струваше невъзможно да го стори. Когато таксито спря, той се огледа и изкара пари от джоба на дънките си, оставяйки малък бакшиш по простата причина, че не можеше да чака за получаването на рестото си. Бързаше, беше нервен, беше изплашен. Да...той..Ким Джонгхюн беше изплашен.
За първи път от няколко години бе уплашен. Качи се на втория етаж и позвъни на апартамент номер 4, отвътре се чуха стъпки.
Когато вратата се отвори, ниско, слабо и току що разсънило се момиче направи грозна физиономия и се отмести, като със сънен глас провлачвайки едва.
- Джонгхюн е тук/от вътрешната част на апартамента се чу вик и Джонгхюн подмина момичето, не събувайки се. В хола, легнал на дивана само по боксерки стоеше Оню напълно размазан. На масата пред него имаше две шишета двулитрови бири и телевизора все още вървеше на някакво готварско предаване, от онези които даваха всяка сутрин в 6. Джонгхюн избута краката му и се настани.
- Имам проблем. Защо не вдигаше скапания телефон?/очите му прободоха тези на Джинки и той въздъхна, повдигайки рамене/
- Не беше ли ти този, който ми затвори последно.?
- Събуй си шибаните обувки. Килима е нов/сряза го ниското момиче и му метна домашни чехли. Погледа й бе укорителен и Джонгхюн примирено се събу, не искайки да спори с малкото зло/
- Я...това да не е брат ти?/Джонгхюн се засмя, вдигайки чехъла. Изохка когато получи ритник в ребрата и вдигна ръце примирено./ - Успокой се де.
Израза „Мъж под чехъл" не бе от любимите на Оню.
- Какво искаш? Толкова е рано..ти никога не ставаш толкова рано.
- Помниш ли онова момиче, с което си тръгнах от бара преди 4 месеца?
- Да...а ти помниш ли кога за последно беше чист?/Оню извъртя очи и вдигна ръце, удряйки челото си/ - Не помня какво вечерях вчера, човек.. как да помня какво си правил преди 4 месеца и с кого.?
- Добре де, схванах/Джонгхюн изръмжа и въздъхна/ - Та въпросното момиче дойде у дома вчера.. Каза, че е бременна.
- Какво?/Оню се изправи светкавично, няколко минути му бяха необходими за да избухне в смях и да получи юмрук в рамото/ - Ох, не..това е..не мога, Джонг. Ти си уникален. Къде още хвърли поколението си.? Забавачница ли ще отваряш?
- Не е смешно задник./Джонгхюн грабна едно от шишетата, а на дъното му бяха останали само три глътки бира. Повдигна го и ги изгълта сякаш, за да се успокой/ - Изобщо не ми е забавно. И сега какво. Темин е бременен, тя е бременна...за Бога дори не й помня името.
- Това е върха, сериозно. Ей..помисли от добрата страна, може да участваш в едно от онези предавания по TLC за „Семейство с многобройни членове" . /Оню избухна в смях и се сви, когато получи нов юмрук в корема/
- Не трябваше изобщо да идвам тук. Ако не ми беше единствения приятел бих те ступал.
Оню успокои смеха си, триейки въображаема сълза от окото си и поемайки си дъх. Той се изправи, сядайки на дивана и оправяйки разрошената си коса.
- Сега какво трябва да направя. Не искам тези проклети деца. Дори не искам приятелка, камо ли за семейство. Това е лудост. Може би..ако се прибра при родителите ми в Пусан, няма да се налага да съм отговорен към тях.
- Ти си идиот. Какво говорехме за съда и издръжка и присъда и скъсания ти задник?/Джонгхюн въздъхна и разроши ядно косата си/
- Тогава? Не мога да се грижа за още едно сополиво келеме.
- Е май ще ти се наложи. Виж Джонг. Направи се, че се интересуваш от момичето и нейното бебе. Може би така ще покажеш на Темин, че не ти пука за него и той ще се разкара. С един по-малко..е? Това е добре, нали?
Джонгхюн прегриза устната си, замисляйки се. В думите на Оню имаше нещо смислено. Бъди добър с единия, за да се разкара другия. Щеше да си улесни положението и нямаше да му се налага да дава от собствените си пари за две деца. С какво бе заслужил такъв живот.?
Нито беше убил някого, нито беше откраднал нещо.
Джонгхюн се тръшна безсилно върху облегалката на дивана и затвори очи.
- Или просто се примири със съдбата си и бъди добър баща./прошепна Оню, карайки веждите на Джонг да се свият ядно./
Добър баща? Че защо да бъде? Не искаше да се заковава на едно място с дете. Още по-малко със семейство, което щеше да се построи постепенно.
Той бе волна птица и такъв щеше да си остане.
Не зависимо дали с две или едно дете.
Та колко бащи имаше,които изоставят децата си.? Нямаше да е първия, нито последния.
Една капка повече в огромния океан. Кой щеше да забележи?