9months/boyxboy, mpreg/

Part 33

  В апартамента се чу звука от позвъняването на вратата. Джонгхюн не можа да се вземе в ръце няколко секунди, докато не осъзна, че звука всъщност е от неговия собствен звънец. Той се изправи бързо от леглото си, с някаква малка, но поне някаква надежда, че това може да е Темин. С отварянето на вратата всяка частица надежда бе смазана сякаш с булдозер и той само сне глава, правейки място на Оню, за да влезе. Джинки събу обувките си и въздъхна, оглеждайки се.
- От кога не си проветрявал тук?
- Има ли значение? И без това само аз живея тук/Оню направи физиономия, щом Джонг го подмина и покани в хола, който тънеше в мрак. Джинки остави малка торба, в която се откриха четири кенчета бира. Джонгхюн издърпа щорите, за да влезе някакъв вид светлина и седна в фотьойла, подпирайки главата си на облегалката му. Не трябваше много време на Оню, за да разбере, че Джонг бе в критично състояние. Искаше да действа внимателно, за да не се стигне пак до спор и грозно разделяне./
Затова Оню направи единственото правилно нещо в момента. Вкара ръка в торбата и измъкна едно кенче, подавайки го на Джонгхюн. Чернокосия измери бирената кутийка с очи и бавно я взе. След миг се чу свистенето от отварянето.
Една глътка, след това втора..след това трета и така в една дълга, безспирна поредица, докато кенчето не тупна в краката му, а той не се оригна както правеше винаги.
Оню остави своето все още пълно кенче на масата и въздъхна, подбирайки правилните думи.
Но погледнато от тази ситуация...каквито и думи да използваше едва ли Джонг щеше да ги приеме правилно.
Беше нестабилен и честно казано..колкото и години да бе прекарал в приятелство с Джонг, колкото и пъти да го беше виждал друсан до припадък, сега бе някак много по-ралично и леко плашещо.
Другия не бе пиян, не бе друсан, но състоянието му не бе никак цветущо.
Потънали в грозна и дълбока тишина, Оню не издържа и изръмжа.
- Ще ми кажеш ли какво става с теб?
Джонг само се усмихна леко и повдигна рамене безпристрастно.
- Не виждаш ли.? Живея си живота...сам.
- Не Джонг..кажи ми истината./Джонгхюн погледна към Оню. В очите му не се четеше нищо. Сякаш черна пелерина ги бе покрила, за да може Джонг да не бъде уязвим в никаква ситуация. / - Виж аз...наистина съжалявам за Джой и бебето. Но....живота си е живот и ти трябва да се вземеш в ръце.
- Кой ти каза, че съм в това състояние заради Джой?!/Оню впери неразбиращия си поглед в лицето на Джонг.... имаше чувството, че маската се бе строшила на парчета/ - Да....чувствам се виновен за случилото се с нея..чувствам се и виновен, че бях такъв глупак, за да не разбера по-рано, че бебето не е мое...чувствам се глупак и защото не мога да се взема в ръце.
- Джонг не говори така.
- Но е истина/извика Джонг и погледна Оню, напълно поддал се под обсега на очите му/ - Виновен съм за всичко, ок? За Джой, за живота си...за Темин. Виновен съм най-вечер за това какво сторих с Темин. Той....той не заслужава нищо от това. Каквото и да направих, колкото и да го отблъсквах, той пак беше там. Беше там, когато се прибрах пребит и проми раните ми, беше там когато припаднах, беше там дори след като почти не го... не го изнасилих/очите на Джонг се напълниха със сълзи и той постави ръка върху тях, за да ги прикрие от Оню...но дори така не можеше да прикрие истината/
Този Джонг, който виждаше сега, Оню...този Джонг бе онзи Джонг, с който играеше на дървото в Пусан. Беше онзи, непроменения, неговия истински приятел-Джонг.
Оню протегна ръка и я постави върху рамото на приятеля си, при което Джонгхюн отдели изненадан ръката си от очите и го погледна преглъщайки.
- Не се обвинявай Джонг. Станалото, станало. Въпроса е какво ще правиш от тук нататък?
- Няма какво да направя Оню. Джой ще замине за Америка след 2 дни, а Темин....той е при Кибум....там му е добре...защо да го карам да се връща и най-вече защо той да се съгласява.? Сега има идеалната среда, за да отгледа бебето. Тук нямам нищо, от което той има нужда.
- Нямаш сега...но никога не е късно да промениш това./Оню се усмихна на чернокосия/
Ръката му се плъзна по гърба в нежно погалване, което беше достатъчно за Джонг, за да го отпусне и да се вземе в ръце. Другото момче изтри сълзите си и си пое дъх, протягайки ръка за ново кенче, когато Оню улови китката му. Очите им се срещнаха и Джонг разбра.......
Ако трябваше да положи някакво начало, то това да спре да пие щеше да бъде все някакво такова. Пръстите му се отпуснаха и се свиха към дланта, което бе ясен знак за Оню да го пусне. Другия прибра ръката си отново върху бедрото си и кимна с глава, без думи изразявайки това, което бе приел да стори. Не трябваше да обяснява много, за да може Оню да разбере намеците му.
Тридесет минути по-късно Оню помагаше на Джонг да направи подредбата в хола по съвсем различен начин. Разместиха повечето мебели, оставяйки непокътнат само телевизора и стойката върху която стоеше той, както и голямата секция, тъй като бе прекалено тежка за двамата. Джонгхюн постла малко, меко одеалце върху облегалката на любимия си фотьойла сякаш маркирайки го за себе си. Оню стоеше на колене на пода, събирайки празни шишета от безалкохолно и кенчета бира, които Джонг бе скатал на етажа под масата. Торбата се напълни, а Оню се изправи разтривайки схванатите си колене. Джонгхюн наистина трябваше да се потруди много ако искаше да промени живота си и начина, по който го водеше. Но Оню бе сигурен, че с малки стъпки приятеля му щеше да успее да се справи. А и той винаги щеше да бъде до него, за да му помага с каквото може. Джинки остави пълната торба с боклуци до вратата. Щеше да я хвърли щом си тръгне. С Джонг тупнаха изморени върху дивана и се огледаха. Беше толкова по-различно. Джонгхюн не вярваш,е че с една преподредба цялото помещение ще получи нов изглед, ново лице, много по-светло и приветливо.
- Благодаря за помощта Оню/отвърна малко сковано, тъй като все още не бе сигурен как точно да благодари за помощта/
- Естествено, нали сме приятели. /Оню се усмихна и потупа приятеля си по рамото/ - Освен това, когато имам нужда от помощ, за да сглобя бебешкото кошче ще ми трябва мъжка такава. Чувствай се притиснат от обстоятелствата.
Джонгхюн се засмя, само няколко секунди преди да погледне втрещено към Оню.
- Чакай..какво се опитваш да ми кажеш? Да не би...
- Ще ставам татко, Джонг. Съни е бременна.
Джонгхюн премига няколко пъти, напълно изненадан и неподготвен. Как трябваше да постъпи сега?. Да честити или да си замълчи, но гледайки в лъщящите очи на приятеля си, той виждаше, че Оню бе наистина щастлив от това. Преглътна гордостта , която и без това бе започнала да се изпарява и се усмихна, прегръщайки Оню
- Честито Оню. Ти ще бъдеш наистина добър баща.
Джинки не можеше да свикне още с новото в Джонг, но си признаваше, че вече го харесва такъв какъвто е. Сега в сърцето на Оню не се таеше само притеснение към чернокосия, напротив..сега усещаше онази сигурност и онова спокойствие, което би трябвало да присъства докато го наблюдава. Знаеше, че Джонг ще постигне нещо голямо....сега остана само времето да го накара да стане още по-добър или пък ако не..то поне да го превърне в разбран и здравомислещ.
Един час по-късно Джонгхюн изпрати Оню до входната врата на апартамента и заключи след него, като се подпря на вратата. Трябваше да е сигурен, че всичко което прави си струва...но някъде в сърцето му, онова чувство, че усилията му ще бъдат напразни не го оставяше намира.
Тревогата, несигурността малко по-малко го обхващаха в прегръдката си и Джонгхюн осъзна едно..не трябваше повече да им се поддава. Стореше ли го, това означаваше, че се връща към тъмната част от живота си.
Трябваше да се старае много, но знаеше че накрая усилията му ще бъдат приети с добро. В единия или в другия смисъл.
Дори без да иска усмивката се изви върху устните му, а очите му се затвориха. Едно гъделичкащо чувство в гърдите му го накара да се задъха и той разбра.
Чувството на липса го удряше по-мощно от всякога.
Щом повдигна глава и погледна към стаята на Темин, усети болката, която се опитваше да спре. Болката, която бе точното нещо, от което имаше нужда Джонг в момента, за да разбере колко силно желае промяната.
Не можеше да повярва, че това се случва с него, но вярваше, че ако можеше да върне времето назад не би променил нищо..... освен държанието си към Темин и малката Сю.
Защото ако бе осъзнал грешката си по-рано сега може би щеше да държи в прегръдката си русокосото момче, докато наблюдава как бебето заспива в кошарата.
Кой беше този размечтан идиот?
Някои познава ли го?
Защото той определено не се познаваше!
В далечината се чу звук и малко по-късно Джонгхюн разпозна този звук като мелодията на телефона му. Не помнеше добре къде го беше оставил, или по-скоро къде го беше скатал докато разместваше с Оню, но звука се усилваше все повече и повече, когато се приближаваше към хола и по-точно към секцията срещу дивана. Намери мобилния поставен на средния рафт, светещ в неоново синьо. Джонгхюн го вдигна и погледна екрана. Смесица от радост, нетърпение и малко притеснение изплуваха в душата му, карайки стомаха му да се преобърне.
- Мамо?/Гласът му излезе по-писклив от колкото всъщност трябваше и Джонгхюн дискретно прочисти гърлото си/ - Какво има?
- Здравей миличък, обаждам се защото имам една молба към теб.
- Какво има? Татко ли е сторил нещо? Какво става, ти добре ли си?/от отсрещната страна се чу само лек кикот и тиха кашлица/
- Добре съм, спокойно. Хах...кога синът ми стана толкова добър?/Джонгхюн се усмихна, притискайки телефона до ухото си, сякаш се опитваше да чуе гласът на майка си колкото се може по-добре, по-истински/ - Обаждам се защото говорих с баща ти и ние решихме да отскочим до Сеул след ден.
- Какво?/изражението на Джонг се промени за част от секундата и той побърза да попита/- Защо?
- Нима не мога да видя синът си когато си пожелая? Просто много искаме да видим внучето си/Джонгхюн почти можеше да усети усмивката на майка си, която продължи да говори/ - Не издържаме вече от любопитство, а и съм й купила толкова много играчки и дрешки
- Мамо/Джонгхюн издиша и раменете му се наведоха, сякаш очакваше да бъде смъмрен за някоя пакост. Как можеше да каже на майка си, че Темин вече не живее в неговия апартамент, че той няма дори достъп до Сю колкото би трябвало да има, и че отношенията между него и русокосия не са много добри в момента.? Майка му беше толкова положително настроена и нетърпелива. За нея това бе толкова важно, а Джонг не искаше да я разочарова..Не повече./ - Виж....работата е там, че..
- Не ми казвай, че си прекалено зает....ако е така то тогава може да прекараме деня само с Темин и Сю, но наистина бих се обидила ако ти не си до нас.
Джонгхюн въздъхна и кимна, сякаш майка му щеше да го види.
Може би дължеше на майка си, поне това. Независимо как щеше да успее да убеди Темин на малоумната идея, която току що му бе хрумнала.
- Добре. Съгласен съм. Но моля те обади ми се когато пристигнете.
- Разбира се миличък. Нямам търпение. Обичам те и до скоро.
- До скоро
И така се сложи край на разговора. Джонгхюн остави телефона и затвори за миг очи. Глупав ли бе или гениален?
Беше прекалено спорно, за да реши сам.
Колкото вечерта настъпи и Джонгхюн събра необходимите хъс и сигурност, той натисна зелената слушалка на телефона и зачака докато от другата страна не се чу мелодичен глас.
Нотите на едно просто „Да" накараха кожата му да се разложи в фотьойла.
- Темин, Джонг е/тишината от другата страна на връзката принуди Джонг да отдели телефона от ухото си, само за да види дали разговора все още продължава/ - Говори с мен..
- Защо ми звъниш.?/Джонгхюн прегриза устна. Точно в момента всичко това му се струваше прекалено зле измислено/
- Наистина нямаше да те потърся ако не беше спешно.
Темин сне главата си и преглътна. Не точно тези думи очакваше да чуе. Ръката му притисна телефона до ухото му и той изпита някакъв безкраен страх от средващите думи.
- Имам молба към теб. Моля те изслушай ме./След кратко мълчание, Темин просто отвърна/
- Добре.
Джонгхюн се усмихна и си пое въздух. Знаеше, че Темин няма да се съгласи с това, което искаше да сторят, но за да бъде майка му щастлива, Джонг трябваше да се постарае.
- Майка ми, ми се обади днес. Иска утре да види Сю. И на мен ми хрумна идеята, че може би ще е добре ако не й казваме, че живееш отделно.
- Какво говориш?Това да не е шега?
- Какво намекваш с това, че може да е шега?
- Джонг не мога да лъжа родителите ти за нещо толкова сериозно.
- Темин, важно е. Виж...майка ми е болна и аз наистина не искам да я разочаровам. /Темин прехапа устната си. Джонгхюн знаеше как да го приклещи в стената/ - Всичко ще продължи не повече от два, три часа. Ще видят Сю, ще й се порадват и след това ще си тръгнат. ТОгава всичко ще бъде по старому.
Джогхюн не предполагаше, че тези думи можеха да бъдат толкова болезнени. Дълго време Темин не каза нищо и това допълнително изкарваше Джонг извън контрол. Той въздъхна и подпря челото си с ръка.
- Просто ми отговори с Да или Не. Ако е Не, то...
- Добре..Добре Джонг. Но само този път. Не използвай дъщеря ми за малките си лъжи. Другия път няма да ти го позволя.
- Дъщеря НИ, Темин..тя е толкова моя, колкото и твоя.
- Резултатите ще определят това. Забрави ли, че ти бе този, който не бе сигурен с правата си?
Удар под кръста. Когато искаше, Темин можеше да го смаже.
След това връзката прекъсна.
Джонгхюн сне бавно телефона от ухото си и в следващия момент го тръшна върху дивана. Какво трябваше да значи това? Защо Темин се държеше така, защо бе толкова студен към него?
Това ли хората наричат Карма?