9months/boyxboy, mpreg/

Part 30

  Джонгхюн стоеше сам в коридора на болницата и държеше телефона си до ухото. Стискаше го с такава сила, а дори не усещаше всъщност да го прави.
- К-как така?/гласът на майка му потрепери и той преглътна, забил погледа си в пода/
- Джой претърпя катастрофа...нямаше какво да сторят/майката на Джонг изхлипа в телефонната слушалка и очите на Джонгхюн се напълниха със сълзи. Той стисна свободната си ръка в юмрук и вдигна поглед, поглеждайки към белия таван. В гърлото му беше заседнала буца, която по-скоро приличаше на прикритите чувства, които се опитваше да не издава на показ./ - Мамо...направиха й тестове. Бебето не е мое
Няколко секунди от другата страна на линията не се чу никакъв шум. Джонгхюн издиша сдържания въздух бавно.
- Това сигурно ли е?/отговори майка му и Джонгхюн кимна сякаш тя щеше да го види/
- Да...напълно.
- Съжалявам миличък.
Джонгхюн не знаеше какво да отговори. Да се радва, че бебето не е негово и да не приеме съжаленията или просто да приема факта, че макар да не желаеше нито едно от децата, сега изпитваше огромна болка при липсата им. Не помнеше от колко дни точно бе в тази болница, но знаеше, че се чувства изтощен. Физически и емоционално.
Искаше просто всичко това да не се беше случвало.
Да не беше срещал Джой, за да не се състоят всичките събития до този момент.
Джонгхюн притисна по-силно телефона до ухото си и сведе поглед отново към пода.
- И аз/отвърна след кратко мълчание. Пое си дъх и прехапа устна/ - И аз съжалявам мамо. Не само за това, което се случи с Джой. Не само за загубата на детето. Съжалявам и за това,че се крих толкова дълго от теб. Повярвай ми...съжалявам.
- Миличък./прошепна майка му. Дори разделени от такова разстояние Джонгхюн можеше да усети сякаш ръцете й да се обвиват около раменете му в прегръдка./ - Няма за какво да съжаляваш. Искам просто да направиш това, което е най-добре за този момента. Искам да помогнеш на Темин да свикне с новото в живота си. Ти си отговорен, знаеш това.
Джонгхюн затаи дъха си. Как можеше да стори това? Какво право изобщо имаше да го прави? Кибум бе до него..Джонгхюн бе убеден, че дори в най-уморените си дни, Кибум щеше да бъде там, щеше да е винаги готов и да знае какво точно да стори, за да помогне на Темин. Той не можеше да стори това.
Той дори не можеше да си сготви сам.
Как щеше да помага за отглеждането на едно дете.
И защо да го прави?
Какво толкова, че бе биологичния баща..? Но я чакай..той дори не беше сигурен в това.
Тогава защо сподели на майка си за Темин?
Джонгхюн вече дори не се разбираше.
Знаеше само, че сега иска да затвори телефона, за да прекъсне този разговор и да се върне при Джой. Тя сигурно го търсеше.
Последните два дни Джой не бе никак същата. Джонгхюн виждаше в очите й онзи упрек, който тя се стараеше да не показва видимо. И той знаеше..знаеше че някъде дълбоко в себе си, Джой го обвинява за случилото се.
Не можеше да носи толкова тежък товар. Не беше устроен да се справи в такава ситуация. Искаше да бяга..да бяга и никога да не се обръща. Да загърби Темин, Джой, живота си в този град, на това място.
Да започне нов и да се опита да не повтори тези грешки.
Но ако го стореше... Можеше ли да бъде сигурен, че спомените, вината няма да го преследват?
- Джонг, чуваш ли ме?
- Да...да мамо..чух всичко. Трябва да затварям/избълва на един дъх и скоро телефона отново се намираше в джоба на дънките му/
Джонгхюн подпря рамото си върху стъклото на един от огромните хладилници в супермаркета и се загледа напред, сякаш в нещо определено, но всъщност в нищо такова.
Вчерашните думи на Темин се завъртяха в главата му като вихрушка и Джонгхюн настръхна. Усещането бе нещо странно. Сякаш тялото му му подсказваше да не прави повече грешки от тук нататък, но Джонгхюн не можеше да разбере какво точно не трябва да стори.
Може би не трябваше да прибързва с желанието си за тест, но ако сега не разбереше дали всичко това е истина, той имаше чувството, че ще се побърка.
Опитваше се...последните два дни се опита поне малко да поспи но не успяваше.
Шефката му го търсеше постоянно и донякъде Джонгхюн вече бе сигурен, че е загубил работата си.
Все още не беше съобщил на Оню за случилото се. Просто Джонгхюн се страхуваше, че и той ще застане срещу него. Не искаше това да става.
Може би тогава наистина щеше да прекрачи границата на възможностите си и всичката болка щеше да излезе на бял свят.
- Извинете господине, може ли да се отдръпнете.
Малко момче гледаше нагоре в лицето на Джонгхюн и той известно време не помръдна, обработвайки информацията.
Малката ръка на момченцето стискаше дръжката на хладилната врата, върху която се намираше тялото на Джонгхюн.
Когато Джонгхюн разбра прекрасно въпроса, той рязко се отблъсна от вратата и тръгна към касата.
Покупките в кошничката не бяха много. Само няколко неща, които мислеше, че ще са необходими за Джой. Той плати набързо и напусна магазина, като вдигна качулката на горнището си и пресече улицата. Когато се озова отново в болницата, онова стягащо чувство го хвана отново и той вдиша набързо. Качи се по стълбите, вместо да взима асансьора и скоро се озова в коридора към стаята на Джой.
Торбичката в ръката му, издаваше лек звук в иначе тихото пространство.
Като цяло нямаше толкова много хора както обикновено и това наистина отпусна тялото на Джонгхюн. Винаги когато минаваше от тук сякаш усещаше погледите на околните върху себе си, знаещи какъв загубеняк е.
Джонгхюн бързо натисна дръжката на вратата и влезе, изненадан от присъствието на д-р Ки Су. Тя погледна набързо към новодошлия, след което отново сне поглед към оперирания корем на Джой. Направи няколко почиствания и сложи нова превръзка, сваляйки ръкавиците си.
- Благодаря ви/изшептя Джой, устните й бяха по-сухи отколкото трябваше да бъдат/
- След седмица ще махнем шевовете. За сега се пази от резки движения или вдигане на тежко.
Джой кимна и проследи д-р Ки Су докато не напусна стаята.
Останали сами, Джонгхюн и Джой отново не си казаха нищо. Джонгхюн не можеше все още да свикне с новото настроение на Джой.
Помнеше я енергична и доста досадна на моменти.
Сега беше по-скоро неловко.
Джонгхюн остави покупките на малката маса до стената и прочисти гърлото си.
Имаше нужда да говори..все някак да пречупи тази горчива тишина.
- Взех някои неща. Мисля, че ще са ти нужни.
Не получи отговор и когато се обърна, срещна погледа си с този на Джой. Тя го гледаше, но с нищо не показваше, че всъщност го чува.
- Джой. Знаеш ли, писна ми./Джонгхюн остави нещата, с които се занимаваше и се приближи до леглото, сядайки нагло до тялото на Джой. Взе ръката й в своята и я стисна/- Спри да мислиш за случилото се и се вземи в ръце. Умолявам те.
- Какво говориш?
- Искам си старата Джой. Макар сега...нас..нищо да не ни свързва, аз знам и вярвам, че един ден старата Джой отново ще ми се усмихне както преди. Ще каже нещо безсмислено, но достатъчно, за да ме ядоса и ще се направи на ударена, щом й натякна за нещо, което не е сторила. Старата Джой, която преобърна живота ми с присъствието си в дома ми..искам тази Джой.
Момичето отвори устните си съвсем леко, давайки надежди на Джонгхюн, че ще каже все нещо, но след като ги затвори, той отново въздъхна. Чертите на лицето му се изостриха и веждите му се свиха намусено.
- Добре..щом не искаш, тогава..
- Не аз съм човека, който преобърна живота ти Джонг. Това не съм аз, а Темин/думите, произнесени бавно и ясно сякаш се забиха като копия в сърцето на Джонгхюн/
Все още не можеше да спре порива на този мускул, всеки път когато името на русокосия бива споменавано. Опитваше се всякак да не мисли за това, какво може би чувства към него, не искаше и да спира да си противоречи, защото чувстваше, че стори ли го, ще потъне и никога няма да изплува.
- Винаги е било така. Още щом разбрах, че и той е бременен от теб. Дните, седмиците, месеците прекарани с двама ви. Не съм глупава Джонгхюн и повярвай...мога да видя нещо толкова ясно.
- Джой, не искам да говорим за това сега.
- Защо.? Защото знаеш, че съм права или защото си мислиш, че ме нараняваш? Джонгхюн аз не те обичам. Повярвай..не те обичам и в момента ти казвам, че е крайно време да се опомниш.
- Престани/отвърна малко по-грубо от колкото искаше, Джонг. Той оттласна ръката си от тази на Джой и стана, като закрачи нервно в стаята/ - Спрете да ми казвате какво е редно и какво не. Темин си има живот..живот, в който аз не трябва да съществувам. Има си и Сю...има си и Кибум. Има си всичко. Какъв съм аз, че да се бъркам в това? Не бях ли аз този, който го отблъсна.? Защо сега да се опитвам да го върна?
- Защото го обичаш глупак такъв. Това не е ли достатъчна причина?
Джонгхюн спря да се бушува и се вгледа в очите на Джой. Момичето въздъхна и зави гърдите си, като клепачите й натежаха.
- Казах ти го веднъж...ще ти го кажа само още веднъж. Той няма да ти прощава вечно.
След това Джой затвори клепачи и тялото й се отпусна в сън. Джонгхюн бързо излезе от стаята, като подпря главата си на вратата. Джой го побъркваше. Думите й го побъркваха. Тя не бе права..не можеше да е права.

*
Темин се усмихна, щом малката длан приложи сила около показалеца му и го затвори сякаш в клетка. Малкото момиченце в ръцете му го гледаше съсредоточено в лицето и Темин осъзна едно.
Имаше очите на Джонгхюн.
Големи, обли, черни. Толкова много приличаха на тези на Джонгхюн.
Бе още рано да разгадае на кого повече прилича, но в това бе сигурен.
Виждаше я, усещаше я, чуваше я, но гледайки в очите й виждаше и Джонгхюн.
И това някак го нараняваше.
Не искаше всеки път когато погледне лицето на дъщеря си, да си спомня за този човека, който му причини толкова болка, но и го дари с нещо също толкова ценно.
Дари го с чувството, което в момента прогаряше сърцето му. Сякаш беше забил огромна, дълга игла, изтласквайки отровата си право в чувствата му.
Дали го и с дъщеря.
И точно за това не съжаляваше..ни най-малко.
Сестрата спря уредите, които отчитаха внимателно състоянието на Темин и деликатно измъкна абоката.
Ръката на Темин бавно обви топката одеяла, като я подпря на гърдите си. Чу се тихо гукане и той се усмихна. Сю се прозя и отпусна хватката си над пръста на Темин.
- Май на някой му се спинка/отвърна сладникаво сестрата и Темин я погледна, като поклати глава/
- Мисля, че е така.
- Нека я взема, за да я подготвя и след малко отново ще ви я доведа.
Темин кимна, като постави ръце на леглото си и се изправи, щом Сю бе взета от ръцете му.
- Къде са й нещата?
- В гардероба. Малък лилав сак.
Сестрата кимна и отвори вратите, като взе сакът, който стоеше на дъното. Тя излезе и остави Темин сам. Сега когато не чуваше звука от уредите до главата си, в стаята бе още по тихо и спокойно.
Нямаше търпение да се махне от това място и да се върне у дома, където можеше да се грижи спокойно за малката Сю. Темин отви тялото си и бавно се изправи.
Чувстваше тялото си отпочинало и някак възстановено.
И много по-леко. Бе свикнал до толкова със стърчащия корем, че сега му бе толкова странно.
Той се добра до гардероба си и го отвори, изкарвайки една от закачалките, върху които имаше бяла тениска и черни джинси. Облече се набързо и върна закачалката, като се наведе и изкара черен сак. Започна да сгъва дрехите си, както и тези на Сю, който така и не бяха използвани. Скоро сака бе пълен и той дръпна ципа. Затвори вратата на гардероба и въздъхна. Седна отново на леглото, като се огледа. Не можеше да спре да мисли за думите на Джонгхюн от изминалата вечер. Чувстваше се наранен и доста объркан. Не разбираше, защо Джонгхюн е толкова недоверчив. Но след като премисляше всичко и се сещаше за разговора, който съвсем случайно дочу между Джонгхюн и Джой, Темин разбра. Джонг бе уплашен. Страхуваше се че и това може да бъде лъжа. Че Сю може би не е негово дете. Но Темин знаеше..той бе убеден и никой не можеше да го разубеди.
Това дете беше на Джонгхюн... На никого другиго. Дори Кибум нямаше такива права, каквито можеше да има Джонг, макар да не беше човек, който би могъл да се грижи за едно дете.
Темин въздъхна и постави ръце в скута си.
Скоро щеше да се отърве от спомените тук.. Щеше да ги загърби и да мисли само и единствено за дъщеричката си.
Сега тя беше центъра на целия му живот. Смисъла на съществуването му. Дори не можеше да си представи липсата й.
В едни малки мигове Темин наистина разсъждаваше върху това.
Ако Сю не се беше появила..Какво щеше да се случи с живота му?
Как щеше да продължи той?
Щеше ли отново да остане до Кий?
Ако изобщо не беше срещал Джонг...нищо от това нямаше да бъде такова каквото е сега.
Тогава къде щеше да бъде Темин?
Какво щеше да бъде мястото му в този живот? В този град? В това време?
- Я какво правиш?
Темин подскочи уплашено и постави ръка върху гърдите си. Усмихна се и повдигна рамене.
- Тъкмо си събрах багажа./Макар изпънатите устни, Кибум не повярва на тази маска. Не и този път. Той седна на леглото до Темин и обви раменете му с ръка/
- Какво има? Случило ли се е нещо докато ме нямаше?
- Не..всичко е наред..наистина.
Кибум въздъхна
- Нали не мислиш, че този път ще се хвана на тази усмивка. Темин. Може би те познавам само от няколко месеца, но добре познавам извивките на тези перфектни устни. Просто сподели с мен.. така ще ти олекне.
Темин бавно постави главата си върху рамото на Кибум и затвори очи. Устните му се притвориха сякаш готови да кажат все нещо, но единственото, което ги напусна бе въздишка. Няколко секунди постояха така, никой не обелил и дума. Кибум искаше да не прибързва. Да изчака другия, защото знаеше, че сега Темин е много уязвим.
Може би не знаеше всяка една мисъл, която се върти в умът на другия, но можеше да предположи и почти бе сигурен, че би могъл да е прав.
Темин просто се тревожеше за бъдещето. За Сю. За грижите й. За всичко, което сега се падаше на неговите плещи, защото скапаняка Джонгхюн нямаше да поеме отговорност.
- Кий./прошепна Темин и Кибум притисна пръстите си в рамото му/
- Слушам те миличък.
- Джонгхюн...той.../Кибум изви устните си в отвратена гримаса. Знаеше си че всичко е зареди онзи идиот/ - Той поиска тест за бащинство и днес...днес взеха днк от Сю.
Кибум издиша и поклати глава.
- Нима си мисли, че би могъл да го излъжеш за нещо такова?
- Не знам..може би е уплашен. Бебето, което Джой носи в себе си се оказа чуждо. Не е било на Джонг
- Какво?/Кибум разшири очите си./ - Наистина ли?
Темин само поклати глава. Той обви пръстите си около талията на Кибум и отпусна напълно главата си. Имаше чувството, че му се спи, но всъщност не можеше да заспи.
Часовника на стената тиктакаше досадно и в умът на Темин изплуваха вчерашните случки.
Беше обещал на Джой да я посети отново. Този път със Сю. Темин не бе убеден в това. Тя бе все още крехка и се опасяваше, че може би присъствието на Сю ще я разстрои.. Темин не можеше да си го позволи.
После се сещаше за разговора му с Джонг и болката отново се връщаше, режеща, тежка, горчива.
Няколко минути по-късно, прекарани в тишина, но приятна и вратата се отвори. Същата сестра влезе и се усмихна, като подаде Сю внимателно в ръцете на Темин.
- Документите за изписването ви са вече на рецепцията. Подпишете се преди да напуснете./Темин кимна и сестрата въздъхна, сякаш сетила се за нещо друго. Тя измъкна малко картонче от джоба си и го подаде на Темин/- За малко да забравя. Това е номера на една от дарителките ни. Тя ще ви предоставя кърма за малката.
Темин се почувства ужасно тъпо. Дори не беше мислил за това. Как можа да си позволи да бъде толкова безотговорен?. Той стисна картончето и благодари от сърце. Когато останаха сами в стаята, Кибум докосна ръчичката на Сю и погледна в лицето на Темин, което изглеждаше натъжено.
- Хей..какво има.? Тя вече е тук
- Как можах да забравя за това?./Темин погледна към Кибум/ - Дори не помислих как ще я храня. Такъв съм идиот.
Кибум въздъхна и издърпа картончето от ръцете на Темин, прибирайки го в джоба си.
- Спри да се обвиняваш за всичко и се усмихни. Прибираме се и Сю вече ще си е с нас.
Темин се усмихна и кимна. Кибум бе напълно прав. Сега Сю бе с тях и нищо друго нямаше значение.
На излизане Темин посети Джой. Беше сам, от което Джой остана разочарована, но Темин не можеше да рискува. Не искаше Джой да страда допълнително. След два дни и тя щеше да си бъде у дома и Темин се молеше болката й да намалее...поне малко.
Той целуна челото й и й помаха, преди да напусне стаята.
Отпред го чакаше Кибум с малката Сю. Щом я видя нещо в Темин се преобърна и той почувства нуждата да я стисне в прегръдката си.
Не искаше..никога ...абсолютно никога да преживява това, което в момента преживява Джой.
Самата мисъл, че можеше да бъде той, а не тя го разтрисаше. Темин постави нежна целувка по челото на бебчето, което се размърда и отново се унесе.
Бе толкова сладка.
С малко чипо носле, с красиви устнички и дълги миглички.
Двамата с Кибум се отправиха към изхода, където ги чакаше колата на Кибум. Чернокосия отвори багажника и остави багажа в него, след което го затвори и се обърна към Темин, който все още не отделяше поглед от дъщеричката си. Изглеждаше толкова хубаво с бебе в ръце.
Кибум се усмихна.
- Готов ли си?/Темин повдигна глава и кимна/
- Да си вървим у дома.
- Каде по-точно?/Неочакван, но добре познат глас накара Темин да се обърна рязко на ляво и да види Джонгхюн. Той стоеше с малка чанта в ръцете си, точно до входа на болницата. Лицето му изглеждаше като камък и Темин не можеше да разбере какво точно изпитва той в момента/ - В дома на Кибум ли ще отглеждаш Сю?
- Джонгхюн какви ги говориш?
Джонгхюн се засмя грозно и се приближи като хвърли бърз поглед на бебчето. Беше увито в бяло одеяло и единственото, което успя да види Джонг бяха две малки ръчички. Той вдиша тежко и погледна към обърканото лице на Темин.
- Нима си мислиш ,че...
- Млъкни./спря го рязко Темин, вдигайки ръка/ - Не искам да те слушам, чуваш ли? Ти беше този който поиска тест за бащинство. Ти беше този, който не ме искаше в дома си. С какво право сега ми държиш сметка къде ще отглеждам дъщеря си?.
- Твоята дъщеря? Темин не забравяй, че..
- Какво..че е и твоя? Все още не си сигурен в това нали? Джонг...предупредих те.Щом бебето се роди, ще се изнеса от дома ти и повече няма да ти преча с нищо.
- Темин, какво си мислиш, че правиш? Аз нямам ли права над нея? За какъв се мислиш, че да ме спираш да я виждам.?
- Джонг/издиша Темин/ - Не преобръщай думите ми. Казах ти пределно ясно, че ще можеш да я виждаш когато искаш. Или по-скоро когато не си надрусан. Сега ме остави да прибера дъщеря си у дома. Уморен съм.
Джонгхюн отвори устни за да възрази още веднъж, когато Кибум застана пред него, отделяйки Темин назад. Двамата се гледаха в очите, сякаш всеки момент щяха да се сбият. Темин стисна рамото на Кибум и прошепна.
- Кий..моля те..нека си вървим.
Скоро пръстите на Темин се отделиха и той се качи бързо в колата, затваряйки вратата след себе си. Джонгхюн издиша яростно и стисна ръцете си в юмруци. Кибум не можеше да повярва, че този човек би могъл да се грижи за нещо толкова деликатно като едно дете. Той изкриви устните си в отвратена физиономия и се отдели с крачка назад.
- Какво не ти е наред?/бе единственото което каза, след което се обърна и се качи в колата, тръгвайки възможно най-бързо/
Джонгхюн постоя така няколко секунди, обмисляйки добре думите на Темин. Но най го затормози въпроса на Кий.
Наистина...какво не му беше наред.?
Очите му се напълниха със сълзи и той сведе поглед, когато усети, че една от тях тръгва надолу по бузата му.
Какво всъщност искаше Джонгхюн?
Не знаеше дали детето е негово-поиска тест.
Не искаше да се грижи за него-заяви го в началото на бременността.
Не искаше да има нищо общо с Темин-отблъскваше го.
Защо сега си противоречеше....
Какво ставаше с него.? Какво не му бе наред?