9months/boyxboy, mpreg/

Part 38

  Бяха изминали няколко дни от както Кибум бе провел онзи доста неловък разговор по телефона. И през тези няколко дни, той беше осъзнал, че бе взел наистина неправилно решение.
Да забрави?
Да го изтрие от спомените си просто ей така?
Как изобщо можеше да бъде възможно това.?
Не е като да забравиш, че си закачил хавлията вместо в банята-в кухнята, макар тя да не е предназначена за кухнята.
Не беше някоя нелепа и безсмислена случка, за да я зачеркне просто така и да продължи напред.
Преди време Кибум беше решил, че в живота си може би бе направил наистина много грешки, но никога...абсолютно никога нямаше да позволи Мино да се превърне в една от тези грешки.
Още от малък беше свикнал единственият му приятел да бъде или някоя книга или малката кукла Кен, която искаше толкова много за Коледа и която макар родителите му да смятаха за момичешка играчка, му купиха само, за да го зарадват.
Не беше от типа деца, които излизаха да играят на улицата до късно или поне докато родителите им не ги приберат. Не беше разговорлив, дори нямаше дама за бала, след дванадесети клас.
Чакай...той дори не отиде на бала си.
Още тогава, когато усети, че с Мино може да има всичко онова, което бе нямал, Кибум си беше обещал че ще пази това приятелство със зъби и нокти.
И сега когато Мино правеше нещата толкова объркващи, Кибум не знаеше как да постъпи.
Обичаше го безпристрастно, като истински приятел, който не може да замени, но й го ревнуваше умопомрачително много, когато другият го игнорира по някакъв начин.
Нямаше да разбере за малките си мръсни тайнички, относно чувствата към Мино, докато другото момче не беше направил всичко онова преди дни.
Прегръдка!
И то каква само. От кога приятелите се прегръщаха толкова..интимно?
Шепот.
И то какъв. От кога приятелите си шепнеха толкова еротично в ухото?
Боже..защо света ставаше все по-объркан и по-объркан?.
Съботата и Неделята, Кибум помоли Мино да не идва на работа. Искаше само два дни сам, за да обмисли какво точно да стори.
И през тези два дни, може би намери решение на проблема си. Но не бе убеден дали това решение бе правилното.
Разбра няколко неща за себе си. Разбра, че е страхливец, че е неспособен да разчисти кашата в главата си, дори да получеше помощ за това. Разбра също така, че Мино беше една огромна ..прекалено огромна част от живота му, която дори Темин не можеше да заеме.
И Кибум осъзна, че в Понеделник, каквото и да става, ще говори с Мино и ще се изяснят.
Другото момче криеше нещо и Кибум трябваше да знае какво.
Ето защо, още с първата крачка на Мино в сладкарницата, последвана от изненадана физиономия, Кибум остави мокрия парцал на страна и кимна с глава към съблекалнята.
- Мино...да поговорим/чернокосото момче преглътна, като адамовата му ябълка предизвикателно се раздвижи по шията му. Кибум се постара да отмести поглед, щом бузите му започнаха да горят./
Какво му ставаше за Бога?
Той бутна вратата, при което тя се удари в стената. Няколко секунди след това и Мино го последва. Затварянето на вратата отекна в помещението, а Мино стоеше все още с якето си и багажа си в ръка, забил черния си поглед в гърба на Кибум, който бе облечен в бяла работна престилка.
Носеше черни тесни джинси и Мино се възползва от момента, за да обходи перфектното тяло.
Гърдите го заболяха и той се прокашля, усещайки панталоните си прекалено дразнещи върху бедрата си.
- Мино, аз промених решението си/тихият глас на Кибум размаза тишината и Мино изблъска всички извратени помисли, предизвикани от стегнатото дупе пред него, вслушвайки се/
- За кое?
- Не мога да изтрия спомените за случилото се преди няколко дни. Разбираш ли?/той се обърна и питащия му, объркан поглед се срещна с този на Мино/
Противно на всичко логично. Противно на това, че самия той бе виновника за тази ситуация, Мино дори не потръпна. Това остави Кибум наистина резервиран.
- Но ти се съгласи. Казах ти, че беше грешка.
- Не ...лъжеш ме, нали/Мино измести лицето си към едно от шкафчетата и го отвори, закачайки чантата си в него/ - Мино, гледай ме докато говоря с теб/извика ядосано Кибум и Мино извъртя изненадано главата си. Той се закле, че никога не бе чувал Кибум толкова ядосан и някак безпомощен/
- И какво?/сряза го Мино/ - Какво ако не го забравиш? Повярвай Кий..по-лесно ще е ако не продължаваш с това.
- Ти си виновен, че съм толкова объркан/изкрещя невярващо и отчаяно Кибум. Имаше чувството, че Мино се подиграва с него/
- И ти се извиних.
Кибум се засмя грозно и започна да се върти нервно.
- Това е безсмислено. Безсмислено е да говорим за това, щом и двамата се опитваме да се оправдаем. Истината, е че ти си много ценен мой приятел Мино и не искам да те загубя заради някаква глупост.
Мино затвори устните си. През главата му премина като филмова лента, това, как Кибум изрича и продължава да го прави-думата „Глупост"
Самата мисъл, че за Кибум, Мино бе "глупост", караше чернокосия да изпитва някаква ужасна болка в гърдите си.
Такава сякаш някой просто ей така разрязва едно голямо парче и го отделя, за да си поиграе с него.
Макар преди няколко дни той самия да бе нарекъл случилото се грешка.......... сега когато го чуваше от устните на Кибум, сякаш болеше повече.
Мино сведе глава и бавно откопча якето си, стискайки го в ръцете си, сякаш то щеше да му даде нужната опора.
- Знаеш ли..прав си... това трябва да спре. Чувствам се глупаво. Не бях прав и затова сметнах, че по-лесно ще бъде ако всичко това се забрави.
- Но ако оставим раната не зашита..след време тя може отново да прокърви, Мино/гласът на Кибум беше като мелодия и Мино се усмихна леко, кимайки./
- Прав си.. Напълно си прав.
- Искаш ли да го обсъдим на кафе?/Мино погледна към топлите кафяви орбити на Кибум и кимна/
Някъде в главата му се носеше мисълта, че по този начин сякаш сам се наказва, но от друга страна му се струваше ужасяващо да се откъсне от Кибум.
Разстоянието, което трябваше да укроти нещата, вече не съществуваше. А в мислите му се въртеше само мисълта, колко иска да целуне устните му, така сякаш няма да има утре.

*

-Спокойно миличка. Още малко остана/Темин беше седнал на задната седалка на такси и леко поклащаше плачещото бебе в ръцете си. Имаше чувството, че очите му ще се затворят всеки момент и дори третото кафе, което изпи за периода от два часа, не можеше да го разсъни до толкова, че да мисли рационално.
Не беше спал от два дни, защото Сю не спираше да плаче, а той дори не знаеше защо.
Беше посетил по спешност личната лекарка на Сю, но дори тя не можа да определи причината.
Не беше нещо, което да я боли или нещо, което да й липсва. Темин опита какво ли не.
Нито се заиграваше с биберон, нито с каквито и да е дрънкалки. Дори не се хранеше така както трябва.
Притеснението взимаше своя връх всяка следваща минута, в която уж Сю се успокои, а след това отново започва да плаче.
Шофьора на таксито беше наистина изнервен, явно не беше свикнал на такъв вид шум и това допълнително внасяше притеснение у Темин. Ето защо, щом таксито спря пред блока на Джонгхюн, той бързо плати, оставяйки дори бакшиш и слезе, все още стиснал в ръцете си Сю, докато през лявото му рамо висеше голяма, претъпкана чанта.
В нея бяха пелените и всички други неща, от които можеше да има нужда Сю.
Лицето на Темин беше уморено и той дори не знаеше как изглежда. Не можеше да се отдели от Сю дори за миг, защото тя просто не спираше да дере гърлото си.
За капак на всичко Джонгхюн точно сега беше решил, че трябва да се прави на баща и беше помолил Темин да види Сю.
И Темин наистина нямаше как да откаже. Това беше негово право и той не веднъж беше повтарял това.
Щом се озоваха на етажа на Джонг, Темин с последни сили и изпити нерви, натисна няколко пъти звънеца.
Вратата се отвори почти моментално и Джонгхюн изпрати доста изненадан поглед на Темин.
Интересно...русокосия дори не можеше да избере породена от коя от всички причини бе тази изненада.
- Здравей
Джонгхюн се отдръпна и Темин влезе, като след него вратата се затвори.
Скоро Темин усети блажено отпускане върху рамото си и се извъртя само, за да види как Джонгхюн взима тежката чанта от рамото му.
- Благодаря/отвърна едва и отново задруса ръцете си/ - Спокойно Сю.... вече сме тук.. сега спри,ок?
Джонгхюн не отдели погледа си и за миг от гърба на Темин, който сякаш просто по навик се отправи към хола и седна безсилен на фотьойла.
- Всичко наред ли е?
- Според теб?/отвърна хапливо Темин и Джонгхюн не можа да скрие шока си от начина, по който му отговори русокосия/
Темин въздъхна и затвори за миг очи, сякаш черпейки някакви сили от някъде.
- Съжалявам..изморен съм, а Сю не спира да плаче. Гладен съм, мръсен съм и ще се напишкам.
- Виж...дай ми я, а ти отиди до банята.
- Много мило, но ако я пусна, мисля, че ще си издере гърлото... това, което чуваш сега не е цялата й мощ/засмя се леко Темин и Джонгхюн се приближи, оставяйки чантата до фотьойла, на който бе седнал Темин/
- Просто ми я подай./Темин погледна за кратко към лицето на Джонгхюн, неспособен да осъзнае от къде тази внезапна промяна. Не можеше да скрие малкото си удоволствие от това, че другия показва малките признаци за бащинство, а и в момента мозъка му бе толкова изтощен, че дори не можеше да разсъждава правилно/
Той кимна, макар нещо в него да му казваше, че в ръцете на Джонг, Сю не може да бъде в безопасност.
Той се изправи и бавно я постави в другите две ръце, като намести добре ръцете на Джонг, за да може Сю да бъде в правилната поза.
- Ей сега идвам, не я изтървай/допълни Темин и прати кръвнишки поглед на Джонг/
Щом Темин напусна хола, Джонгхюн сне глава и се вгледа в червеното плачещо личице на Сю. Не знаеше какво да прави, а и не му се беше налагало до сега. Помнеше само как Джой обсъждаше с него, колко много ще глези дъщеря им, как ще я разсмива, как ще я утешава. И по тези малки, почти избледнели спомени, Джонгхюн закрачи бавно в пространството, наред с което започна да й говори тихо.
- Хей..здравей. Помниш ме, нали? Аз съм тати.. можеш ли вече да кажеш „тати"? Я пробвай. Тааа...тииии... сега си ти...хайде. /Джонгхюн се почувства доста тъпо..дори не знаеше дали Сю го разбира,но целта сега бе тя просто да спре да плаче/
Така Джонгхюн обиколи няколко пъти хола и се отправи към спалнята. С прясната мисъл, че Сю трябва да се запознае с новата си стая. Той я въведе в нея и започна да крачи от единия край до другия.
- Ето тук ще спинкаш всяка вечер, и ще ти пея сладки песнички. Виж..боята харесва ли ти? Избрах я за теб. Дори завесите са със същия цвят. На мен ми харесват.
Улисан в едностранния си разговор Джонгхюн дори не беше осъзнал, че Сю вече не плаче. Едва когато Темин се появи на вратата с думите „Господи, тя не плаче", Джонгхюн изненадано се вгледа в спящото личице.
Усмихна се някак мило и внимателно, с лека доза страх я постави в чисто новата кошара.
Щом я зави и се изправи, осъзна едно...
Темин. Беше.Тук.
Обърна се и го погледна, а русокосото момче оглеждаше помещението. На лицето му все още си личеше умората, но сега сякаш по-голямата част бе заета от изненада и ..буквално шок.
Джонгхюн наистина искаше да поговори с него.. имаха да си говорят за толкова много неща... Но точно в този момент единственото което трябваше да стори, бе да почака.
Не беше известно колко време точно...но просто трябваше да почака Темин.
Русото момче бавно пристъпи още по-навътре. Сякаш се намираше в друг апартамент, при съвсем друг човек.
Нищо не бе същото.. Може би само леглото, но всичко друго бе толкова ново и толкова красиво и така съобразено със Сю.
Темин не знаеше какво да мисли..нямаше шанс на говори за всичко това.
Беше объркан, сърцето му биеше така сякаш за първи път влизаше в тази стая...в стаята на Джонг..която вече май не бе точно на Джонг
И я чакай малко....какво по дяволите се опитваше да направи другия.?
Темин разтърси глава, като дългите руси кичури бретон, покриха очите му.
Усети как главата започва да го боли и той притисна слепоочията си, наред с това и ушите си.
- Темин? Добре ли си?/Джонгхюн се приближи и Темин направи крачка назад./
Не можеше...не можеше толкова лесно да стане всичко.. Имаше някаква уловка. Темин бе почти сигурен.
Не можеше от един тотално неангажиран и груб мъж, Джонгхюн да се превърне в това..
Как можеше да бъде възможно?
Темин повдигна изцъклените си очи към тези на Джонгхюн и щом те се срещнаха, онова топло чувство на собственост го заля като вълна.
- Темин?/Джонгхюн направи още една крачка и тъкмо когато Темин щеше да направи още една назад, той улови раменете му и ги стисна/ - Кажи ми, добре ли си?
- Какво..какво е всичко това? Защо? Защо си го направил.?
Джонгхюн отпусна захвата си, усещайки как тялото под неговото трепери.
Не очакваше..не...всъщност трябваше да очаква такава реакция...
- Не е ли ясно.? Направих го за теб и Сю.
- Джонг..какво се опитваш да сториш отново?
- Просто..аз...
- Ако си играеш с мен, просто спри. Наистина не мога повече.
Джонгхюн разшири очите си... Болката в лицето на Темин беше толкова грозна, че бе чак престъпно да бъде върху това красиво и съвършено лице.
Джонгхюн знаеше, че бе причинил много болка на Темин, но дори да искаше нямаше как да върне времето назад. Сега това, което можеше да направи бе да промени бъдещето.
И наистина се опитваше да го стори.
- Мислех, че ще ти хареса/сякаш ентусиазма на чернокосия се бе изпарил като малка, плитка локвичка в горещ юлски ден./
Темин не отвърна нищо и Джонгхюн напълно сне ръцете си, очаквайки другото момче просто да го заобиколи и да грабне Сю. След това просто да си отиде и Джонгхюн отново да остане сам в морето си от тъга.
Но Темин не го стори. Всъщност той не стори абсолютно нищо. Продължи да стои така и да гледа право в гърдите на Джонг, сякаш те бяха прозрачни и русокосия можеше да види как бие сърцето му. Секундите в тишина и права позиция, един срещу друг, преминаваха, сякаш бяха цели часове. Джонг започна да се чувства наистина подтиснат, а и не му харесваше израза върху лицето на Темин. Беше наистина блед и уморен, с големи торбички от недоспиване и с плътни, бледо розови устни, които обезкоражаваха всичко в Джонгхюн.
Чернокосото момче се приближи съвсем малко, което не предизвика никаква реакция у Темин.
Той протегна съвсем незабелязано дланта си и тотално нежно обхвана тънките, дълги пръсти на Темин.
Сякаш просто ей така, с едно щракване на пръсти и Темин излезе от транса си, вдигайки лицето си към Джонгхюн.
Очите му бяха като стъклена топка, в която Джонг можеше да се огледа така добре. Той стисна пръстите му в своите и издиша тежко.
-Трябва да поговорим