9months/boyxboy, mpreg/

Part 37

  В помещението се носеше тихото бръмчете, наречено „телевизионно предаване", което даваха по телевизията. В апартамента беше топло и щом Кибум затвори вратата след себе си и събу обувките си, подреждайки ги прилично на етажерката в ляво-отпусна раменете си, сякаш беше носил тежък товар през целия ден.
Вероятно бе така, и само той знаеше това, но товара не можеше да се каже, че бе точно на плещите му, по скоро обладаваше душата му. Беше уморен и бе почти сигурен, че единственото, което иска да направи в момента е да се изкъпи и да си легне. Дори не беше гладен.
А във въздуха се носеше аромата на толкова вкусна храна.
Той съблече палтото си и го закачи на закачалката, след което остави багажа си върху празната етажерка-мястото, което беше „резервирал" специално за себе си. Придвижи се бавно и толкова мързеливо към хола, като от вратата директно заобиколи плота и прегърна Темин в гръб. Другото момче подскочи само за миг, в който Кибум очакваше всеки момент да чуе очаквания въпрос „Какво ти е?". Но такъв не последва и това някак отпусна напрежението в тялото му.
- Мисля, че някой е имал тежък ден.
- Мхм/отвърна единствено Кибум, облягайки бузата си върху правия гръб/
Миризмата на омекотител се носеше внимателно от памучния пуловер, с който бе облечен Темин. Същия аромат, който притежаваха завивките в спалнята им и това още повече умори Кибум.
Той се отдръпна, като отвори хладилника. Почти можеше да усети погледа на Темин върху гърба си, но въпреки това не се обърна.
Страхуваше се от толкова въпроси, а знаеше, че отговор за тях няма.
Ако ги имаше...може би и той нямаше да бъде толкова объркан в момента.
- Храната ще е готова след малко. Ако искаш си вземи душ и ще те изчакам.
- Не./отвърна рязко Кибум и Темин спря да бърка хомогенната смес в малкия тефлонов тиган. Той се обърна малко шокиран от рязкостта на отказа/ Очите му изненадано се впериха в тези на Кибум, който някак страшно старателно избягваше погледа на русокосия. Темин изключи котлона и остави тигана на студения до него, като се обърна максимално към чернокосия и го приюти бързо в прегръдката си.
Имаше много моменти....като този. Моменти когато самият той изпитваше нужда само от прегръдка..тялото му буквално плачеше за място, в което да намери утеха, и знаеше..знаеше повече от всеки друг, че в моменти, когато човек е объркан не бяха нужни думи, а действия. Нежност..уют и топлина. Любов..не зависимо каква, изразена само, чрез малките неща.
Затова Темин не попита нищо друго. Просто защото той..знаеше. Знаеше колко коварна може да бъде мъглата от съмнения и въпроси. Кибум не говори много..той не каза почти нищо. Изглеждаше толкова различен и в същото време толкова познат. Когато ръцете му се отпуснаха, Темин разбра, че прегръдката бе продължила прекалено дълго. Русото момче отпусна тялото на другия и се отдалечи, получавайки малка и нежна целувка по бузата.
Кибум не беше от типа хора, които умеят дълго да крият тайните си. Затова Темин реши просто да изчака, докато той самия не реши да му ги каже.
Щом Кибум изчезна от погледа му, той се нахрани бързо, възползвайки се от това, че Сю все още спи. Минаваше почти осем вечерта, а на вън вече започваше да се стъмва рано. Бе уж толкова рано, а в същото време Темин имаше чувството, че е прекалено късно.
Върнал се отново на дивана, където бе поставено тъмно-червеното кошче, в което спеше Сю, той я провери на бързо и облегна лактите си на него, след което брадичка на ръцете.
Искаше просто да я гледа за един неопределен миг. Да я наблюдава и да не спира, да попива като гъба, всяка една малка, мимолетна черта, която придобиваше лицето й в съня й.
Цял ден се опитваше да не мисли за това, което се беше случило между него и Джонг през изминалата нощ. Все още можеше да усети пръстите му и устните му върху тялото си, все още усещаше и болката, която сякаш го душеше в късните часове на нощта, в която така и не поспа. Завит от неговите завивки, обграден от неговия аромат, лежейки на неговото легло.
Уж толкова грешно, а някак толкова правилно.
Усещане толкова объркващо.
И докато наблюдаваше от толкова близо, толкова дълго Сю, Темин виждаше него.. Във всяка една малка частица. И той осъзна, че дори годините да минаваха, сърцето му да се опитва да преодолее чувствата, дори разума му да го караше да спре да се натъжава и самонаранява. В същото време диаманта в живота му, неговата дъщеря, щеше да му напомня с всяка една усмивка, с всяка една дума, с всяка секунда присъствие, колко много всъщност го обича.
Колко болезнено, колко не възвърнато...

*
Кибум хвърли мократа кърпа в малкия кош за пране в банята и я напусна, отправяйки се сякаш като сянка към леглото. Мушна се и се зави почти през глава, притваряйки очи.
Искаше толкова много да заспи. А в същото време искаше толкова много да сподели с Темин.
Чувстваше се толкова странно. Толкова изгубен в чувствата и емоциите си.
Беше ли толкова несериозен човек. ?
Наистина ли сърцето му можеше да принадлежи и на двама.?
Как за няколко кратки дни, Мино....сякаш просто с едно щракване с пръсти, можеше да принуди разума на Кибум да се губи из страните на мозъка му.?
И как всъщност се стигна до това положение?
Нима е било толкова очевидно? Ако наистина е било така...защо тогава самият Кибум не бе забелязал това?
Колкото и да се мъчеше да измисли оправдание за мислите си, не можеше и с всяка следваща секунда, той осъзнаваше, че колкото повече се опитва да се разколебае, толкова повече всъщност се убеждаваше.
Толкова бе обзет от мисълта, че той трябва да притежава сърцето на Темин. Сърце, което отдавна принадлежеше на друг, че в захласнатата си игра, самия той не разбра колко скъп всъщност е бил на друг, далеч от вече познатия триъгълник-човек.
Месеците прекарани в опити да накара Темин да се влюби в него. Месеците прекарани в очакване да бъде отвърнато на неговите чувства.
Точно тези месеци бяха необходими на Мино да разбере що за чувства всъщност таи към Кибум.
Той още помнеше мига, в който го видя за първи път и мига, в които усети онова странно усещане, сякаш някой бе забил остър нож в гърдите му.
Една усмивка.
Само една усмивка бе нужна, за да го порази, сякаш бе грип.

Кибум се преобърна на страни. Възглавницата му се стори толкова неудобна в този момент. Той се опита да я намести, но тя сякаш нарочно продължаваше да наранява и обезпокоява съня, от който всъщност имаше нужда.
Беше толкова тихо...днес дори не успя да целуне Сю за лека нощ.
Изведнъж тиха вибрация разби мъчителната тишина, а пелерината на нощта бе издърпана само за няколко кратки секунди, в които екрана на телефона осветиха тавана на спалнята.
Кибум грабна телефона си, усещайки, че точно в момента иска да чуе един определен човек.
И когато позна последните три цифри на номера, а името над него потвърди съмненията му. Сърцето му заби лудо.
Не беше нормално..не беше здравословно да усеща този бас в гърдите си, сякаш някои се опитваше да му вдъхне нужни глътки кислород.
Пръстите му затрепериха и той нетърпеливо и доста нескопосано натисна зелената слушалка, доближавайки апарата до ухото си.
- Ало/отвърна треперейки, за миг просто му се прииска да върне времето назад, за да отвърне с уверен и прикрит нетърпението-глас/
- Събудих ли те?/попита тих отсрещен глас и Кибум погледна неоновия часовник на нощното шкафче/
Ако кажеше, че бе заспал щеше да излъже, но ако кажеше, че все пак се опитваше да спи, то най-вероятно това щеше да накара Мино да се почувства виновен. Затова след кратък размисъл, който в главата на Кибум му се стори почти час, той отвърна.
- Едва осем и тридесет е/очите му се присвиха, прехапвайки устна..надявайки се, че другото момче не е разбрало думите му грешно/
- Да..така е. Прав си. Странно..днес се чувствам толкова уморен, че съм способен да предвижа времето с няколко часа напред/устните на Кибум потрепериха в края, сякаш искаше да се усмихне, но в същото време, знаеше..просто усещаше, че нещо не е наред/
- Както и да е/въздъхна Мино/ - Има причина да се обадя, Кий/думите на отсрещния бяха изречени така, сякаш се готвеше да му каже, че напуска и самата мисъл, накара Кибум да се притесни допълнително/- За днес....искам да ти се извиня. Не трябваше да правя това, което се осмелих да си позволя. Би ли го забравил? Беше нелепо и необмислено... просто се чувствах раним/Кибум усети как нещо в него се стяга, сякаш милион малки възелчета се до стягаха, образувайки тънки, плътни и дебели възли на тъга и яд и може би малко разочарование/
- Наистина ли го казваш?
- Виж съжалявам, ок! Аз направих огромна грешка и ...това не трябваше да се случва/Преди да спре импулса на тялото си, Кибум усети как горещите сълзи потичат по слепоочието му, попивайки в меката възглавница./ - Ти си ценен мой приятел и не искам детинското ми държание да развали това.
- Да./отвърна рязко Кибум и преглътна, опитвайки се да не показва трепета в гласа си/ - Прав си. Добре е да изтрием случилото се днес от главите си. Обещавам, че ще го направя. Ще се видим утре.
- Да../Кибум затвори телефона и го пусна на леглото до себе си, усещайки как гърлото му прави необикновени вълни на разочарование, може би стон на болка или нуждата да отпусне треперещите гласни струни. Очите му се затвориха и нова приливна вълна от сълзи се стече по слепоочията му. Нервно вдигна ръце притискайки ги към лицето си.
Трябваше да се успокои..просто да спре да мисли за случилото се и да си постави за цел, да изтрие всичко-както той самия бе обещал.
Но не разбираше едно. Как можеше Мино просто така да сложи край на случилото се, като криминален, не разрешен случай, след като той самия необмислено и импулсивно се бе спуснал в това.
В този ред на мисли, Кибум дори не можеше да реши дали на Мино щеше да е по-трудно да изтрие случилото се от мислите си или той от своите.

*

- Джонгхюн какво по дяволите е това?/Оню стоеше на прага на входната врата, като лицето му бе придобило изумен вид. Очите му направиха бърз оглед на тялото на другия, след което отново се качиха до лицето му и той повдигна без да иска вежда/
- Престани да ме гледаш така и влез, за да ми помогнеш.
- Изглеждаш сякаш си се къпал в боя.
- Ха, много смешно. Не е лесно сам да пребоядисаш цяла стая. Освен това, не съм го правил до сега.
Оню почти бе на път да избухне в смях, когато Джонгхюн тръгна на пред и пред очите на кестенявото момче се разкри гледката на заника му с две червени длани върху него.
Щеше..наистина щеше да се пошегува, ако не беше още по-големия ужас в спалнята..добре де..в бившата спалня на чернокосия.
Всичко беше покрито с някакви найлони, за които Оню дори не можеше да реши от къде са се появили, а на пода имаше голяма пластмасова кофа, пълна с вишнево-червена боя. Стените изглеждаха така, сякаш малко дете бе рисувало с четна по тях. Дори Джонг имаше по-голямо количество боя по себе си, от колкото стената трябваше да има.
Оню въздъхна и започна да откопчава тъмно-синята си риза, което не остана незабелязано от Джонг. Той го погледна странно, при което Оню извъртя очи и повдигна ръце отчайващо.
- Дай ми дрехи идиот такъв. Няма да цапам своите.
- О..да.да...ей сега/Джонгхюн се усмихна и се загуби някъде другаде. Оню дори не искаше да мисли, от къде и какви дрехи щеше да му даде приятелят му./
След няколко неуспешни опита на Оню да обуе скъсания анцуг върху дънките, той реши, че ще е по-лесно да съблече първо дънките, а след това да облече анцуга.
Покри тениската си на Quattro с друга черна и избеляла, която най-вероятно бе вече малка на Джонг и се огледа, за да измисли от къде точно да започне.
- Като за начало, не пипай повече боята. Ще я изхабиш цялата, за да си боядисаш косата и ще трябва да купуваш нова/тъпата шега на Оню дори не успя да накара Джонг да се засмее. Той направи имитираща физиономия и му подаде валека, отдръпвайки се примирено. Оню почти видя пламъчета на удовлетворение в очите му/
Джонгхюн кръстоса ръце пред гърдите си, гледайки как Оню потопява валека в боя, изстисква го добре и бавно и равномерно започва да преминава по стената, оставяйки малко разстояние от тавана. Джонгхюн се усмихна, изненадан.
Не знаеше, че Оню може да бъде толкова добър в това.
- Но ей...защо оставяш това разстояние.?
- Що за тъп въпрос?/отвърна смутен Оню и Джонг набръчка вежди/ - О бях забравил.... ти не знаеш как да боядисваш..едва ли би знаел и защо оставям това разстояние.
- Спри да ми натякваш, че в нищо не ме бива.
- Е не в нищо...много умело правиш деца.
Джонгхюн изцъка с език и удари рамото на Оню, при което другия изсъска.
- Добре...вземи четката и се качи на стълбата. Ще ти кажа какво да правиш.
Джонгхюн кимна и го послуша, сякаш бе кученце, а Оню бе многообичания му стопанин. Качи се на петото стъпало и погледна очакващо към Оню.
- Сега започни внимателно да боядисваш небоядисаните части.
- Можеше да го направиш и с валека. Нарочно ли го правиш?
- Джонгхюн, ако продължа с валека ще изцапам тавана. Затова просто свърши работата както трябва.
Джонгхюн щеше да отвърне нещо хапливо..наистина щеше, ако целта не бе Оню да довърши стаята, защото да си признаеше...ако приятеля му не бе дошъл толкова неочаквано, едва ли щеше да се справи..изобщо някак с това.
Не беше от типа хора, които биха могли да поддържат една къща или апартамент в прилично състояние, защото наистина не можеше да боядисва или да замазва..като цяло не умееше да извършва никаква освежителна дейност и това леко го стресираше, защото ако искаше да осигури всичко на Сю и тя да живее в чист и уютен дом, здрав с течение на времето, то тогава той наистина трябваше да се усъвършенства в тези неща.
За периода от около три часа Оню успя да свърши много работа. Джонгхюн послушно изпълняваше всичко, благодарен до някъде, че Оню остави въпросите си за накрая.
И сега когато стоеше, мръсен, изморен, но с блажена усмивка на прага на стаята, беше доволен.
Боята започваше да изсъхва, а цвета й да изсветлява. Беше преценил, че ако вземе тъмна боя и тя изсъхне ще стане точно този нюанс на червеното, който той желаеше да обгръща стените.
Надяваше се, че на Сю ще й хареса цвета.
Оню се тръшна тотално изморен върху стола в кухнята. На лявата му буза имаше червени отпечатъци от пръсти, а блузата и анцуга вече крещяха да бъдат изхвърлени. Джонгхюн седна на стола срещу него и въздъхна.
- Благодаря...сериозно.
Оню махна с ръка и се засмя.
- Няма проблеми приятел.Но моля те..следващия път, когато искаш да правиш някакъв ремонт, първо се обади на мен. Не знам в какво състояние иначе ще те открия
Джонгхюн се усмихна и кимна.
- Е...сега ще ми кажеш ли защо е всичко това?
Джонгхюн се замисли за миг. Не за това дали да каже...той никога не криеше нещо от Оню..замисли се по-скоро за това как можеше за едно определено време да промени тотално това, което беше.
Да се върне към това, което бе загърбил с целта да не усеща повече болка от загубата на брат си... Но странното сега бе, че болката почти я нямаше, а устрема да върне това, което му принадлежи се увеличаваше.
И в момента в първата му и най-ясна цел.
- За Темин и Сю. Ремонта е за тях/Оню го погледна неразбиращо./ - Искам да имам семейство Оню
Оню почти беше на път да припадне. Нима ушите му заглъхваха или сънуваше? Джонгхюн...този Джонгхюн, искаше какво? Той се засмя и неловко прекъсна, когато видя сериозното изражение на приятеля си.
- Ама ти ми говориш сериозно?
- Защо да те лъжа?
- Не ме разбирай погрешно. Казах ти веднъж и може би повече пъти, че ако искаше да се поправиш и да си стъпиш на краката, то тогава трябва да се промениш, но сега чувайки го от твоята уста се чувствам толкова объркан.
- Знам...аз също съм объркан. Страх ме е, че може да объркам пак нещата..или, че може Темин да не желае повече да се върне при мен.
- Той наистина беше доста наранен, Джонгхюн.
Джонгхюн сведе глава, припомняйки си изминалата нощ.
Желанието, но страха го бяха превърнали в една несигурна каша от проблеми, които никога не спираха. А Темин сякаш се отдалечаваше повече и повече.
- Мисля, че дори когато дишам го наранявам./отвърна откровено Джонгхюн, преплитайки пръсти върху масата/
Оню се изправи и поклати глава.
- А аз мисля, че го нараняваш с разстоянието помежду ви, което нямаш смелостта да скъсиш.