9months/boyxboy, mpreg/

Part 20

  Цяла нощ Темин прекара в стаята на Джонг. Бе седнал на един от столовете, но умората не му помогна и той скоро усети как се унася. Не можеше да стои повече седнал на стола и бавно и несигурно той се пъхна под завивката, стараейки се да не събуди Джонг. Опитваше се да стои максимално далеч от него, като бе невъзможно това разстояние да бъде повече от една, две педи. Стараейки се да не го докосва, за да не го събуди, Темин се обърна бавно и доста мъчително към страната на Джонг, за да може да го наблюдава винаги, когато се пробуди. Темин въздъхна някак уморено. От както бе минал петия месец, той започна да усеща как се задъхва повече, как всяко нещо, което вършеше преди няколко месецa, сега му се струваше толкова трудно и непостижимо. Той притвори очите си, съня отново поемайки го в обятията си, когато бебчето го ритна и той изстена, поставяйки ръката си върху изпъкналото коремче. Усети още еди удар и се усмихна, гледайки право към лицето на спящия Джонгхюн. Искаше му се сега той да се събуди, да бъде мил и да се зарадва и на най-малкия признак за съществуването на бебчето. Щеше да е хубаво, ако Джонг знаеше, че то вече рита и, че скоро когато излезе на бял свят, Темин би бил наистина щастлив Джонг да бъде там и да му бъде упора. Но Русокосия бе почти убеден, че за Джонг това няма значение.
Когато плода се успокои, Темин вдигна ръката си и бавно я постави върху бузата на Джонг. Възползва се от прекрасния момент да бъде толкова близо до него и да не бъде отхвърлен. Палеца му направи малко помръдване и той въздъхна, като приближи лицето си още малко. Бавните вдишвания на Джонг бяха толкова сладки. Единственото, от което имаше нужда от няколко дни насам бе допира и вниманието на Джонг.
Темин бе наясно, че нямаше как да получи желаното, но сега когато другия не бе в съзнание, за да го спре, Темин реши, че ще се възползва максимално от възможността.
Мечтаеше да докосне тези устни от толкова отдавна, само да ги погали за един кратък миг, само да усети онази изгаряща топлина, която винаги гореше в сърцето му. Искаше му се само малко..само за един нищожен миг. После всичко щеше да е както преди. Никой нямаше да разбере. Никой нямаше да бъде наранен...освен Темин. Защото само той щеше да знае истината. Само той щеше да бъде наясно, че в действителност Джонг не би позволил това.
Той притвори клепачите си, когато носът му се опря до този на Джонгхюн. Вдиша през него дълбоко и издиша, като устните му се разтвориха бавно. Не бе достатъчно, за да обгърне плътно устните на Джонг, но бе достатъчно, за да затвори долната между своите. И той го направи. Бавно и без натиск ги затисна, вкуса и топлината на Джонг се разпръснаха като фойерверки в него, карайки душата да лекува, а сърцето му да забие бързо.
Съмненията и несигурността изчезнаха, оставяйки само убеждението, че той наистина изпитва онези чувства, които никога не мислеше, че ще изпита.
Обичаше го по начин, по който не можеше да опише.
Обичаше го отвъд границите на нормалното.
Обичаше го макар той да се държеше с него като с нищожество.
Обичаше го въпреки, че никога нямаше да получи същото в замяна.
Обичаше всичко в него.
Обичаше да вижда как става и първото, което прави е да си сипе чаша кафе.
Обичаше дори да го заварва в хола, гледащ поредния мач.
Обичаше дори, когато го гледаше все едно не съществува.
Обичаше дори отвратителния му студен характер.
Той е луд-ще кажат хората, но не. Той не бе. Той бе просто влюбен.
Искайки да вземе още малко за себе си, Темин затисна повече устната на Джонг между своите две и издиша тежко през носа, когато усети малък натиск приложен от отсрещните устни. Те помръднаха. И още малко. Съвсем лениво и бавно. Темин избухна в екстаз и за малко да постави ръка върху ръката на Джонг, но се спря. Бе прекалено много за сега. Темин се насили и се отдели от лицето на Джонг, като проследи чертите по лицето му. Той с нищо не показваше, че е буден.
Вероятно тялото му отвръщаше инстинктивно. Вероятно той правеше постоянно това с Джой. Вероятно тялото му бе свикнало с нейните ласки и сега Темин играеше заместителната роля. Той не искаше да мисли, че най-вероятно е така.
Не искаше да разваля и без това единствения момент, в който се почувства добре.
Просто затвори очи и се отпусна, странейки от тялото на Джонг. На сутринта най-вероятно другия дори нямаше да си спомня за тази целувка...за нищо от изминалия ден.

*

На сутринта Джонгхюн отвори очите си, виждайки само и единствено отворения прозорец на стаята си и облачното време, което предвещаваше дъжд. Той усети болката във всяка част на тялото си, главоболието, което го убиваше дори в легнало положение. Не помнеше нищо..последното, което ясно помнеше, бе как отключи вратата за апартамента и до там. След това спомените му бяха просто едно голямо, бяло петно.
Опита се да се насили и да си спомни поне нещо, но единственото което успя да си спомни бе прекрасната топлина и нежните докосвания. Толкова нежни, сякаш деликатно перце докосваше кожата му. Чувство на желание и горещина, разтапяйки сърцето му. Чувстваше че ще заплаче и че ще издиша от болка едновременно. Не можеше да обясни състоянието си, тип „предменструална седмица". Когато се изправи от леглото си, успя да запази равновесия и с бавни крачки се отправи към огледалото в стаята си, за да се огледа. Видя един много блед и насинен младеж с безброи рани и лепенки по лицето си.
Не помнеше ...не помнеше да ги е слагал.
Изведнъж усети уханието, което така избягваха ноздрите му. Той вдиша и издиша, в гърлото му оформяйки се слюнка на желанието да опита от този аромат.
Джонгхюн бавно отвори вратата и се озова във топлия, светъл и ухаеш коридор. Вратата на кухнята бе отворена и от нея се чуваха разни шумове, подобно на местене на кухненски прибори. Той закрачи бавно, усещайки бодлички в петите си. Главоболието упорито го съпътстваше. Джонг се надяваше с едно хапче да му мине, в противен случай имаше чувството, че ще експлодира. Ръката му се подпря на касата на вратата и той съзря Темин, който стоеше до печката и се опитваше да изключи котлона. Джонгхюн премига няколко пъти, не искайки да се обади. Някъде дълбоко в себе си, осъзна колко е необикновено за него да стои и да гледа това момче, което не трябваше по никакъв начин да присъства в живота му, но Джонг игнорира това чувство и продължи да наблюдава тайно.
Темин въздъхна и подпря ръка на гърба си, опитвайки е да изправи стойката си. Той изпъшка и Джонг нямаше как да устои на порива да прокара поглед по големия изпъкнал корем пред тялото на Темин. Не бе забелязал колко е пораснал той или по-скоро не искаше да отбелязва това.
- Как се изключва това?/изстена раздразнено русокосия и ъгълчетата на устните на Джонг помръднаха съвсем леко, в следващия миг те възвърнаха предишната си форма./
Когато Темин най-накрая успя да изключи котлона, той затвори капака на малката тенджерка и остави мръсната лъжица в мивката.
- Защо си тук?/неочакван глас го стресна и той се обърна, само за да види Джонгхюн, който стоеше по средата на стаята и го гледаше студено. Но Темин не можа да усети онзи лед, който обикновено излъчваше Джонг. Сега бе по-различно/
- Тук живея, забрави ли?
- Но не прекарваш всички нощи тук, нали?/Темин игнорира това и се обърна с гръб към Джонг, като се притегна и взе една от чиниите на стелажа/
- Направих пилешка супа. Ще ти стане по-добре.
Джонгхюн не отвърна нищо на това, следейки само действията на Темин. Русокосия сипа малко от супата в купичка и се обърна, като без да поглежда Джонг я остави на масата, до поставената вече лъжица.
- Има и сок от вишни ако искаш./Джонгхюн тихо седна на масата, макар желанието му да бе просто да се обърне и да напусне кухнята. Нещо в Темин не му позволи да го направи/
- Не/отвърна след кратка тишина и Темин кимна, като се върна до мивката и пусна водата, за да измие мръсните прибори/
Джонгхюн дълго време не докосна лъжицата, а просто наблюдава гърба на русокосия, установявайки, че някак бременността го е променила. Все някак, но Джонг не можа да открие как точно да обясни тази промяна. Той вдигна лъжицата и си взе малка глътка от супата. Вкуса й бе толкова свеж, а течността толкова гореща. Гърлото му усети повишаващата се температура и тежестта в главата му скоро започна да се разсейва. Темин бе прав. Това му помогна поне малко. Когато преполови купичката, Джонг усети, че не може да поеме повече и остави лъжицата в нея.
- Само това ли ще изядеш?/попита Темин, който тъкмо подсуши ръцете си в хавлията/ - Има още много, така, че..
- Защо го правиш?/прекъсна го рязко Джонгхюн и Темин премига няколко пъти/ - Защо се грижиш за мен, след като аз не правя това за теб. Защо продължаваш да се бъркаш в живота ми, макар ясно да ти показах, че той няма нищо общо с теб? Защо продължаваш да си мислиш, че нещо ще се промени?
Темин се усмихна леко, като сведе глава. Той въздъхна и заговори без да отмества поглед от краката си.
- Работата Джонг, не е в това „Защо", а „За кого"./Джонгхюн премига няколко пъти, за да осмисли думите, но това не бе нужно защото след миг Темин допълни/ - Аз нямам родители, Джонг. И единственото нещо, което желая в момента и за бъдеще е това дете да няма моя лош късмет. Искам да му дам всичко, от което има нужда. Искам да не го отделям от теб.. искам само това.
- Темин, аз..
- Знам, Джонг. Ти не искаш това дете. Разбирам те...вече те разбирам. Преди не можех да проумея причината, но сега когато и Джой е бременна и очаква твоето дете, сега когато тя е момичето на сърцето ти, разбирам защо не искаш това дете. Ти ще имаш дете от нея.Дете, което наистина ще обичаш. Не искам много Джонг. Искам просто да дадеш на нашето дете, шанс...шанс да има баща.
Джонгхюн остана ням. Не можеше да каже нищо в момента. Темин дори не знаеше истината. Той дори не знаеше, че чернокосия не изпитва това, което той описа към Джой. Той не изпитваше нищо от това към момичето, той просто използва състоянието и появяването й. В крайна сметка бе успял да заблуди Темин, но не и да го отдели от себе си. А Джой. Тя си нямаше и на представа какво всъщност се крие под доброто държание на Джонгхюн. Сега когато Темин каза тези думи, Джонг се почувства някак ужасно. Нестандартно чувство, което отдавна не изпитваше. Чувство, от което бягаше от край време.
- Избрах 15 юли за идеална дата, в която да се проведе секциото. /развали тишината Темин и повдигна глава, за да срещне погледа си с този на Джонгхюн/
Другия остана тих дълго време още, преди да повдигне безразлично рамене.
- Има още нещо.Аз..аз...срещам се с някого./Джонгхюн се загледа проницателно в лицето на Темин. Отначало помисли, че всичко това му се причува, но Темин продължи/ -Казва се Кибум и ми е шеф. След като родя, ще се преместя при него. Ще живея с него, така ще мога да дам на детето това, от което има нужда. Не ме разбирай грешно...ще можеш да го виждаш постоянно.
- Значи, ще живееш с този ...Кибум?Значи при него прекарваш времето, в което не си тук?/ Джонгхюн изплю името така сякаш се дави и Темин кимна/ - Това е идеално.. Крайно време беше да напунеш дома ми/Джонг се засмя горчиво и се изправи/ - И без това такава беше сделката нали така?/Темин кимна бавно, неотделяйки погледа си от този на Джонг/
Знаеше, че другия ще реагира така, но тайно в себе си се надяваше да го спре. Да каже само една дума. Да покаже само с един прост, малък жест, че не желае Темин да го напусне. Че не желае предстоящото. Но той не го направи и Темин не можеше да не остане по-разочарован. Джонгхюн напусна кухнята по-бързо от колкото всъщност се озова в нея и грабна якето си, решавайки, че не иска да остане и минута повече в този апартамент. Единственото, което чу Темин след това бе затварянето на входната врата, последвано от тежката тишина. Очите му се насълзиха и той седна бавно на стола, загубвайки самоконтрола си. Бе толкова наранен в момента...толкова шибано наранен. Не можеше да понесе повече.. Не искаше да понася повече тази болка предизвикана от безразличието на другия.