9months/boyxboy, mpreg/

Part 25

  - Сунгджин, няма ли да останеш за закуска?/г-жа Ким упорито се опитваше да предразположи съпруга си след снощния му скандал с Джонгхюн, но възрастния мъж явно вече бе взел решение/
- Не. Имам доста работа във фирмата. Днес ще пристигне новия материал и ще трябва да помагам в изработката. Знаеш, че съм платил много за този материал. Не искам да го изхабят.
- Но..аз исках да закусим всички заедно/г-н Ким бе на път да отпие от кафето си, когато чу тези думи от съпругата си. Чашата бе застинала, допряла долната му устна и той въздъхна, оставяйки я на масата бавно/
- Мисля, че това не е добра идея.
- Знаеш, че той няма да се върне тук скоро, нали? Моля те..остани за закуска/г-н Ким прибра ключовете за колата си в джоба на панталона си и вдигна чашата с кафе, само, за да я остави в мивката./
- Ако остана за закуска с Джонг отново ще се скараме. Той прилича на мен, и тъй като аз се познавам наистина добре, съм убеден, че закуската няма да бъде такава каквато искаш да е. Затова ..не усложнявай нещата.
- Не бъди толкова сигурен/г-жа Ким се намуси и отвори горния шкаф, вадейки картонена чашка с капаче. Тя наля малко кафе от каната и затвори чашата в пластмасовата капачка. Приближи се до съпруга си и му подаде чашката.
- За обяд/отвърна тя и се усмихна. Съпруга й кимна и се приведе, поставяйки малка целувка по лявата й буза/
- Не се сърди, а прекарай деня с Джонг. Знам, че си умираш от кеф, че е тук
Дали г-жа Ким бе прозрачна, или мъжа й бе разучил цялата й същност за тези 30 години общ живот.? Не бе сигурна, но той бе дяволски прав. Г-жа Ким просто изгаряше от радост да се събуди и да усеща все още присъствието на Джонг в тази къща. Като добра майка, тя никога нямаше да забрави любимото ядене на сина си. Затова тя вече бе приготвила бухтички и ги бе оставила в страни на масата. Щеше да направи и пресен сок от портокал. Джонг обожаваше да закусва това. И тя нямаше как да го лиши от тази привилегия.
Тридесет минути след като г-н Ким тръгна за работа, от стълбите се чу скърцането на най-горното стъпало и г-жа Ким разбра, че Джонг се е събудил. Щом Джонг влезе в кухнята, омърлушен, сънен и само по нощница тя се усмихна. Една от гледките, които нямаше никога да забрави. Помнеше когато Джонг и Донг Ъп бяха само на 6 годинки. Всяка сутрин по някаква странна шега на съдбата се будеха едновременно, всяка сутрин се състезаваха кой ще си измие зъбите първи и кой ще стигне до кухнята, за да вземе първата палачинка или бухтичка на масата. Това щеше да определи победителя в малката им надпревара. Г-жа Ким бе забравила колко ценни й бяха тези моменти. Време, което нямаше как да се върне, но тя не съжаляваш,е а и не искаше. Спомените и пресните картини в съзнанието й, й бяха достатъчни. Джонгхюн се прозя и поздрави.
- Добро утро и на теб миличък, аз ли те събудих?
- Не...забравил съм как се спи на този матрак. Леко се прегърбих...а и леглото изглежда ми е станало малко/г-жа Ким кимна/
- Така е...трябваше да ти разпъна дивана..не че там щеше да ти е по-удобно, но.. все пак..
- Какво правиш?
- Изцеждам сок. Портокалов. Седни, сега ще ти сипя в една чаша.
Джонгхюн кимна и седна послушно на масата, сънения му поглед моментално сканирайки пълното плато с бухтички.
Спомените и аромата го накараха да се усмихне леко. Не бе ял бухтичките на майка си от години и сега нямаше търпение да се натъпче. Той се протегна и взе една от бухтичките, отхапвайки голяма хапка.
Сладка, но не прекалено. Леко препържена. Майка му все още ги правеше неземно вкусни.
Той се опияни от аромата и вкуса им и придърпа платото, започвайки да се храни бързо. Г-жа Ким сипа в една стъклена чаша от сока и когато се обърна почти не избухна в смях, ставайки свидетел на гладния си син.
По устните и бузите му имаше от пудрата захар, а устата му бе препълнена. Каква гледка за 25 годишен. Безценно.
Г-жа Ким остави чашата на масата до платото и той я повдигна отпивайки, за да преглътне.
- По-бавно, ще се задавиш/отвърна любвеобилно г-жа Ким и Джонгхюн кимна, почувствайки се някак странно./
Не трябваше да свиква с всичко това. Влакът му бе само след три часа.. Ако искаше да се прибере без поредната емоционална дупка в себе си, трябваше да спре да се държи като дете. Като онзи Джонг, който всъщност бе.
- Много са вкусни/отвърна Джонг, вече с празна уста, убивайки мълчанието между майка си и себе си/
- Радвам се да го чуя. Бях забравила какво е да правиш цяло плато бухти/тя се засмя, миейки чиниите, които стояха в мивката. Движенията й бяха лежерни и спокойни. Джонгхюн въздъхна и прехапа устна/
Как трябваше да подходи? Как бе най-правилно да каже на майка си за Темин и Джой. За бъдещите й внуци.? Не беше нещо, което се случва често или е нещо нормално.
Цели 8 месеца имаше време, в което да й каже, дори по телефона, но той така и не го стори.
Оню беше прав. Рано или късно той трябваше да се изправи срещу страховете си и да се върне тук. Времето бе дошло, но той някак не бе готов.
Не знаеше как щеше да реагира майка му, нито как би се отразило това на сегашното й състояние. Макар с нищо да не показваше, че й има нещо, Джонг просто знаеше.
Далеч от това, че Оню го бе информирал подробно.
Какъв глупак бе.
Оню знаеше, а той...собствения й син нямаше да разбере..не и ако не беше Оню.
Сега Джонг осъзна, че всъщност се бе изолирал до такава степен, че бе оставил семейството си и всичко от родния му дом назад..в ъгълчето на съществото му, където се опитваше да не ги отключва...за колкото се можеше по-дълго.
- Джонгхюн?/майка му постави ръка върху рамото му и той подскочи, впервайки объркания си поглед в нейния/
- Да/отвърна бързо и превъзбудено..майка му свъси вежди и издърпа столът, сядайки срещу сина си. Бавно постави вече сбръчканите си ръце върху неговите и въздъхна/
- Криеш ли нещо от мен, Джонги?/Джонгхюн затвори за миг очи, клюмвайки глава надолу. Леко кимна и майка му стисна дланите му/ - Какво има? Какво се е случило? Каква е истинската причина да дойдеш тук?
Джонгхюн погледна майка си изненадано. Значи тя бе знаела.. За Бога. Хората бяха прави..една майка винаги знае всичко за детето си..
- Главната причина поради която съм тук, си ти мамо. Исках да видя, че си добре. Оню ми каза, че пиеш много лекарства... Искам да знам дали си добре?. Затова...погледни ме в очите и ако си искрена ще разбера.
Майката на Джонг отпусна напрегнатите си рамене и кимайки премига.
- Вярно е. Имам проблеми, но не е нищо сложно.. Ще се оправя ако пия хапчетата. Бъди спокоен./ в погледа й, Джонг видя онова спокойствие и онази истина, от която имаше нужда/ - Сега ми кажи..защо наистина си тук.
Джонгхюн издърпа ръцете си от тези на майка си и прекара едната през косата си. Не знаеше от къде да започне. Не трябваше да влиза в много подробности, за да не докаже колко всъщност жалък живот живееше. Не бе глупав. Не бе и нужно някой да му казва колко зле бяха всъщност нещата. Той виждаше всичко..макар да се правеше, че всъщност има перде пред очите. Затова..ако искаше да махне един товар от плещите си, той трябваше да й каже.
- Случиха се някои неща в живота ми, които....които не трябваше да се случват/започна той тихо. Майка му продължи да го слуша, мълчаливо/ - Работата е там, че.. Аз... ще ставам баща/г-жа Ким разшири очите си. Лицето й не можеше да изрази никаква друга емоция, освен объркване и изненада/
- Как така, Джонг? Ти..не си ми споменавал че...живееш с някого.
- Там е работата. Това бе грешка. Не трябваше да се случва..беше само веднъж, но... той..той забременя и аз..
- Той?/извика майка му и Джонгхюн стисна очи, кимайки/ - Момче? Но... мислех че шансовете са наистина малки..тоест..знам че е възможно, но.. аз...
Майка му не спря да изговаря несвързани срички и той разбра, че тя изпада в шок. Стисна ръцете й, за да върне вниманието й към себе си. И успя. Тя го погледна, затваряйки устните си.
- Казва се Темин и сега е ..не знам..може би в 8 или 9 месец...
- Какво? Значи той трябва да роди скоро?/Джонгхюн кимна и майка му издърпа ръцете си, изправяйки се/ - Как си могъл да не ми кажеш по-рано? Защо не ми каза Джонг?
- Защото не исках да знаете. Защото мислех, че няма да е от значение.
- Няма да е от значение ? Говорим за бебе, Джонгхюн. Какво по-значимо от това?
Джонгхюн сведе глава. За първи път от няколко месеца се почувства виновен за действията си.
- Добре...трябва да се успокоя. Значи ми казваш, че ще ставам баба? Това е..аз..не го очаквах.
- Има още нещо.../г-жа Ким се обърна към Джонг. Не знаеше какво друго да очаква/ - Има едно момиче и..аз...тя също е бременна.
Г-жа Ким си пое бързо дъх
- О господи/издиша тя, сядайки бавно на столът. Джонг поречи да каже нещо, но тя вдигна ръка, спирайки го/ - Недей..Изчакай да помисля. Чакаш дете от двама различни човека? Две деца? Така ли да го разбирам? И с нито един от тях не си във връзка?
- Да...за всичко/г-жа Ким сложи ръка на гърдите си.. Бе толкова стряскащо изненадана, че не можеше да каже нищо повече./
Синът й..единствения й син щеше да става баща. А децата му щяха да бъдат от двама съвсем различни човека. Какво го бе прехванало това момче, че да стори нещо такова.
- Къде ти беше ума?/извика внезапно тя и посегна, удряйки главата му. Джонг изскимтя/ - Как си могъл да сториш това с горките деца?. Как си могъл...на колко си.? На 15 или на 19? Не знаеш ли какво трябва да сториш когато правиш нещо такова? Идиот такъв/тя продължи да го удря, докато не усети ръката си изтръпнала. Накрая седна тежко на стола и подпря главата си/
- Съжалявам мамо, трябваше да ти кажа по-рано.
- Да, трябваше. А момичето..тя в кой месец е?
- Седми.
- Това не е истина/г-жа Ким въздъхна, подпирайки брадичката си с ръка./ - Готов ли си за това Джонг? Готов ли си да се грижиш за две деца? Знаеш ли колко ще ти е трудно.?
Джонгхюн кимна. Не искаше да усложнява нещата, като разясни и положението си с отглеждането на децата. Майка му нямаше да остане чак толкова очарована от това.
Та той не можеше да се грижи за себе си..как щеше да се грижи за дете.
Г-жа Ким кимна.
- Предполагам ти е трудно, нали?/Джогхюн кимна отново и тя постави бавно ръката си върху неговата/ - Всичко ще е наред. Ще бъдеш добър баща. Знам това
В очите й Джонг видя онази сигурност, която той никога не притежаваше. Тя бе сигурна за нещо, за което той никак не бе убеден. Не можеше да й отвърне нищо, защото не знаеше как да го стори. Затова просто хвана ръката й в своята.


*


След точно 5 часов път Джонг почувства тялото, психиката и очите си прекалено уморени. Едва стъпваше, но трябваше да побърза ако искаше да се прибере преди да е заваляло. Чу се гръм и той въздъхна уморено. В далечината съзря жилищния си блок. Пред входа имаше такси с отворен багажник, а срещу блока, магазинът за цветя вече бе затваряше. Бе прекалено оживено макар приближаващата буря. Той стисна дръжките на куфара си, само няколко крачки го деляха от входа на блока и топлото легло, което го чакаше с големите си обятия. Той прекара ръка през косата си и въздъхна, когато от входа на блока излезе Джой с малък сак в ръка и дамската си чанта. Тя оправи яката на якето си, вятъра карайки я да настръхне. Джонг не можеше веднага да осмисли това което вижда, докато Джой не постави сака при останалите неща в багажника на таксито, последвано от затварянето на капака.
- Джой./извика той и момичето се обърна, изненадана/
Тя изчака Джонгхюн да се приближи и му се усмихна
- Е значи все пак ще ме изпратиш/тихия й кикот остана не на място за тази ситуация и той свъси вежди/
- Къде отиваш? Защо взе целия си багаж.?
- Нали ти казах, че ще напусна домът ти.
- Да, но след раждането..леко си подранила с около два месеца, знаеш ли?/Джой въздъхна и кимна/
- Виж Джонг..реших да се върна при родителите си малко по-рано. Така ще е най-добре..знам, че не ти е много приятно да споделяш дома си с мен .. Освен това трябва да направим ремонт, защото скоро малката принцеса ще се роди.
- Но.аз..не разбирам.
- Джонг/Джой постави ръце на раменете му и се усмихна/ - Ще ти се обаждам да те информирам за бременността и за евентуалната дата на раждането. Спокойно.. Сега те оставям, защото мисля, че ще вали..а не искам да настина. /Тя му се усмихна и го притисна до гърдите си, поставяйки малка целувка по бузата/
Джонг бе объркан. Не мислеше, че ще изпита липса, когато Джой напусне живота му, но сега когато знаеше каква празнота и тишина го чака в апартамента му...просто не искаше да се прибира. Джой се отдалечи и се качи в таксито. Скоро то потегли.
Джонгхюн не знаеше какво да чувства и как точно да се почувства.
Времето прекарано с Джой..времето прекарано и с Темин го бе оставило странно повреден.
В друг случай той би желал да остане сам..ако може завинаги, но сега се чувстваше странно празен.
Джонгхюн се качи по стълбичките към входа, когато в далечината се чу гръмотевица, след това нещо силно присветна и се стовари с огромна сила малко по-надолу по улицата.
Чу се сблъсък..после още няколко и Джонг се върна обратно на мястото си, в далечината сред всичките железни парчета, забелязвайки само и единствено един жълт капак от багажник.
Очите му се разшириха и ръката му изпусна куфара.
В следващия миг тичаше надолу по улицата