9months/boyxboy, mpreg/

Part 24

  Бялата, преди време здрава, нова и лъскава входна врата, сега имаше пожълтял цвят. Ъглите на дървото бяха по-излющени, без думи показали колко време бе минало от както къщата бе купена. Сега, когато стоеше тук ...пред входа на дома си, с чанта в ръка, облечен в пролетното си яке, тъй като бе неочаквано топло, Джонг реши, че може би е направил грешка. Може би не трябваше да идва, нито да се обажда на майка си, но в следващия момент си спомняше защо точно стори всичко това и всякакъв вид несигурност изчезваше.
Все още събирайки смелост да почука и да срещне лицето на майка си за първи път от..може би 9 години, Джонг задържа дъха си, оглеждайки вече старата постройка. Забеляза полу падналия перваз на втория етаж, забеляза и вече липсващия кестен в ляво на къщата. Кестена, който използваше, за да води тайните си разговори с Оню, докато другия се бе покатерил на отсрещното дърво. Джонг хвърли и бърз поглед към дома на Оню. Защо неговата къща изглеждаше толкова запазена и сякаш бе току що построена, а тази на родители му бе толкова западнала?
Нима времето бе виновно за това или некачествената постройка..или може би вината бе в много различен аспект.
Чу се клаксон и той се обърна, само за да види как г-жа И маха на отминаващо сиво БМВ. Тя се усмихна и впери поглед в лицето на Джонг, след секунди на нейното вече се намираше само и единствено една голяма изненада. Тя вдигна ръка към устата си, очите й до толкова разширени. Джонг кимна леко и тя премига, отмествайки ръката си само, за да помаха на момчето и да му прати най-топлата усмивка, която можеше да съществува. Джонг реши, че е крайно време да направи това, за което бе тук и да почука.
Стори го.
Чуха се стъпки, след това превъртане на ключ. Той стисна дръжките на ръчния си багаж и затаи дъх. Не знаеше майка му как ще реагира когато го види. Дали майчинския инстинкт все още работеше, дали тя щеше да разбере за начина му на живота. Може би тъмните кръгове под очите или бледото лице, или слабата фигура щяха да я усъмнят. Джонг нямаше много време да мисли за това, когато вратата се отвори и от вътрешността на къщата излезе ниска жена. Слаба..прекалено слаба-реши Джонг недоволно. С застаряло лице и почти побеляла коса.
Това майка му ли беше?
Коя бе тази старица, която я бе заместила?
Джонгхюн отвори устните си, изпускайки задържания въздух, когато усети ръцете на майката си да лазят по раменете му. Очите й не отделени от лицето на Джонг, потопени само и единствено в сълзи. Преди да може да реагира, майка му го придърпа към гърдите си и това бе момента, когато Джонг усети старата топлота, любов и майчински уют. Майка му захлипа във врата му, не спирайки да му казва колко много й е липсвал. Джонгхюн стисна червената й жилетка и кимна, опитвайки се да не издава емоционалното си състояние. През целия път си повтаряше, че няма да позволи на емоциите да го залеят, но когато я видя всичко казано и решено рухна като зле направена ограда и той се почувства емоционално гол пред нея. Сега когато я виждаше след толкова много време, той почти съжали, че напусна това място. Но тогава...тогава нямаше какво друго да стори. Нямаше как да остане, защото болеше прекалено много.
- Колко си се променил/прошепна майка му, щом се отдели от него и постави ръце върху бузите му, оглеждайки го/ - Станал си по-висок. И косата ти вече не е кестенява.Защо си толкова блед, храниш ли се добре? /Типична майка-реши Джонг и се усмихна/
- Времето променя, майко. Но и ти си се променила.
- Влез, влез.. Имаме толкова много да си кажем.
- Права си/прошепна Джонг и пристъпи в добре познатата къща. Дневната бе потънала в тъмнина, единствената светлина сега идваше само и единствено от малкия коридор към кухнята. Майката на Джонг тръгна напред, опитвайки се да го информира за малките места където баща му бе започнал ремонт по пода, за да не пострада. Джонг не бе очарован. Къщата бе замязала на черна дупка, която малко по малко поглъща всичко. Той проследи стъпките на майка си и когато влезе в кухнята видя излющената синя боя над печката, старите, пожълтели парчета тапети по стените и вече избеления кухненски плот.
Не можеше да повярва. Всичко тук приличаше на...на изоставено, не и на място където живеят хора. Джонг остави чантата си върху столът до масата и се завъртя за да огледа всичко.
- Сигурно си гладен, нали? Седни, супата е почти готова.
- Какво се е случило тук?/попита вместо това Джонг, поглеждайки към майка си/
Тя взе малка лъжица, с която опита от супата преди да я махне от горещия котлон.
- Бащата ти беше много зает във фирмата и това донесе някои проблеми..с къщата.
- Колкото и зает да е, не може просто да не забелязва, че къщата се разпада.
Отвърна ядно Джонгхюн и майка му го погледна сериозно.
- Джонг той не е виновен за нищо. /Джонгхюн погледна майка си ядосано... не искаше да повярва, че тя все още го защитава..дори след това което стори/ - Защо не седнеш. Нека поговорим, искам да знам толкова много неща.
Джонгхюн реши, че за сега ще е най-добре да си замълчи и се настани на един от столовете. Майка му, му сервира купичка с топла супа и се усмихна. Джонгхюн помириса течността и затвори очи.
Бе забравил какъв бе точно аромата на майчините гозби. Толкова време бе минало, че дори сега ..когато бе тук..в този дом, където отмина детството му се чувстваше така сякаш е само гост. Той започна да се храни мълчаливо, усетил глада да го зове.
Майка му наистина не можеше да отдели очи от момчето пред себе си.
Липсата бе оставила една празна дупка в сърцето й, която продължаваше да расте.
Съпруга й бе постоянно зает, за да обърне внимание на състоянието, в което се намираше тя.
След смъртта на по-големия си син, тя тотално забрави какво е социален контакт, а съпруга й успяваше да убие тъгата само и единствено като взема повече от 24-часовото работно време във фирмата си. Първоначално това бе начина да се забрави за всичко..или поне да се опитат да забравят за черния си живот, но сега след толкова години това се бе превърнало в нещо, което буквално бе разделило семейството им, разрушило къщата им, превърнала живота им в мъчение.
Възрастната жена се опита да изблъска мислите си настрана и да обърне повече внимание на синът си. Вече единствения си син. Тя забеляза, че храната в купичката бе намаляла драстично и се изправи, протягайки ръка, за да я вземе, когато Джонгхюн обхвана дланта си в нейната и я погледна. Майка му разшири очите си, срещайки празния поглед на синът си.
- Липсваше ми, мамо/прошепна Джонг и тя премига няколко пъти, съвземайки се и отделяйки се от масата, само, за да я заобиколи и да обвие ръцете си около главата на Джонг. /
- Ти на мен повече, миличък/Джонгхюн обви кръста й и подпря глава върху корема й, усещайки аромата на така познатата материя/
Ако зависеше от него нямаше повече никога да я пусне, защото се страхуваше да не би да я загуби. Но реалността бе друга. И на следващия ден билета му за Сеул бе налице. Затова ако искаше да стори възможно най-много неща до заминаването си, то той трябваше да спре да се превръща в онова слабо, малко дете, което бе и да се стегне, за да не усложнява нещата.
Затова малко след това той я пусна и се усмихна леко, гледайки как майка му прекарва пръсти през черната, мека коса.
Г-жа Ким не бе от хората, които успяват да сдържат емоциите си и определено не се чувстваше готова да го стори в момента. Виждаше сина си за първи път от години и искаше да му се наслади максимално.
- Още една купичка?/Джонг отказа и се изправи, вдигайки чантата си/
- Стаята ми сигурно си е все същата.
- Така е... остави си нещата и ела тук...искам да ти се порадвам колкото се може повече.
Джонгхюн вдигна багажа си и кимна, като се обърна и напусна кухнята.
Тъмния коридор го посрещна и той се огледа, забелязвайки стените, които бяха окичени с толкова много снимки. Джонгхюн се спря пред една от тях, на която бяха цялото семейство и повдигна ръка, за да докосне гладкото стъкло, което пазеше снимката от времето. Устните му се изкривиха в мимолетна усмивка, когато върна на пръстите му преминаха по лицето на брат му. Той толкова много му липсваше, чувство което не можеше да се опише, чувство, което бе прекалено болезнено.
Всеки път когато се връщаше назад в спомените, той попадаше сякаш в дупка на времето от която няма измъкване. Бе му отнет прекалено рано. Времето което бяха заедно не бе достатъчно. Сега нищо не бе същото..и никога нямаше да бъде..вероятно точно това го плашеше толкова.
Джонгхюн стисна ръката си в юмрук и я сне до тялото си, отделяйки очите си от снимката, само за да види друга в ляво, на която бяха само той и брат му. Бяха почти на една и съща височина.. Джонг си спомни, че в този ден те спореха кой е по-висок и майка им ги бе изненадала като ги снима. Джонг се усмихна и размаха глава, разсейвайки се от сълзите. Не трябваше да плаче.
Майка му не трябваше да губи мисълта, че в лицето на Джонг може да вижда само и единствено упора..Не трябваше да изглежда толкова емоционален и податлив.
Джонгхюн се качи по кафявите, дървени стълби и зави по познатия ляв коридор. Коридора където бе неговата стая, както и тази на брат му. В ляво той разпозна бялата врата, в дясно черната бе почти излющена от времето. Джонгхюн натисна дръжката и отвори вратата, непрогледен мрак го погълна и той напосоки потърси ключа за лампата. Когато го намери и натисна, стаята се озари от изкуствената бледо-жълта светлина.
Леглото му си бе все така на същото място. В левия ъгъл, съпроводено от малко нощно шкафче и ракла зад него. Прозореца бе покрит от тъмно сини завеси. Бюрото непокътнато както го бе оставил. На него стоеше легнала снимка и когато той си спомни каква бе тя, притича и я повдигна, поставяйки я в правилната позиция.
Той и брат му, на дървото..усмихнати.. Джонг бе забравил дори, че тогава нямаше едно зъбче и имаше наистина странна усмивка. Той се усмихна и докосна ръба на рамката, отделяйки се бавно до прозореца.
Ръцете му сграбчиха завесата и я раздели, като помещението веднага бе осветено от дневната светлина. Стаята му бе в задната част на къщата, затова нямаше кои знае каква гледка през прозореца, но това никога не му бе правило впечатление.
Джонгхюн остави куфара си върху леглото и седна, отпускайки тялото си назад.
На тавана все още стояха лепенките, които бе залепил като малък.
- Дали нощем още светят?/прошепна по-скоро на себе си и затвори очи, умората налегнала го/
Искаше да поспи..наистина искаше да поспи, но времето му бе достатъчно ограничено и без това. Затова той си изкара домашни дрехи и бързо се преоблече, като излезе отново от стаята си. Едно нещо не му даваше мира и той искаше още сега да се погрижи за това. Влизайки в кухнята, Джонг забеляза майка си, която прибираше някакви подправки в един от най-горените рафтове. Тя бе почти на пръсти и наистина й бе трудно с този нисък ръст. Джонгхюн се приближи и взе от ръцете й малките цилиндри, поставяйки ги на мястото им и затваряйки рафта. Когато го стори, той забеляза малка пукнатина и дупка в ъгъла на дървеното шкафче.
- Благодаря ти миличък/майка му го потупа по гърба и той кимна/
- От кога това е тук?
- Не знам..може би месеци/повдигна рамене майка му и въздъхна/ - Баща ти щеше да я оправи, но явно забравя, а аз не искам да го натоварвам.
Джонгхюн изхъмка огорчено и кръстоса ръце пред гърдите си.
- Аз ще се погрижа.
- Джонг няма нужда.
- Не..искам да го сторя/отбеляза решително той и се отправи към горния етаж, където бе входа към таванската стая. Може би ако намереше къде точно се намира дупчицата и я запушеше с нещо, щеше да спре някои неканен гост да нахлуе в кухнята на майка му. /
Джонгхюн издърпа преносимата стълбичка и тя се свлече надолу, почти до глезените му. Бавно той се качи до входа на таванската стая и се сблъска с пластове паяжина. Размаха ръка, за да ги махне и се закашля заради праха, който се вдигна при стъпването му. Тук имаше нужда от почистване-реши той, поел навътре в тясното и ниско пространство, докато не откри малък лъч светлина. Когато се приближи, той внимателно клекна и положи лицето си върху дупчицата, като погледа му видя дървения шкаф в кухнята. Несъмнено това бе дупчицата. Той се огледа и забеляза четири големи кашона и още толкова по-малки. Преди време си спомни, че баща му тук държеше подръчните материали, с които закърпваше някоя развалина по къщата. Затова Джонг отвори един от кашоните и зарови, търсейки все нещо. Кашона бе пълен с дрехи.. повечето червени и черни. Той не обърна особено голямо внимание и издърпа друг кашон, отваряйки го. Вътре имаше няколко учебника, тетрадки и снимки, наред с много дребни неща. Играчки, принадлежности.
От началото Джонг наистина не се досети на кого принадлежат тези неща, но когато видя малко дървено конче, скатано в единия ъгъл на кашона, всичко му се изясни и той бавно го вдигна в ръката си.
Нещата на брат му.
Значи все пак майка му не бе успяла да ги изхвърли.
А как всъщност се захвърляха години спомени?
Джонгхюн усети как сълзите завземат клепачите му и премига, опитвайки се да не заплаче. Но тук нямаше кой да го види. Нямаше пред кой да се държи мъжки. Дървеното конче му връщаше толкова много загърнати спомени.
Това бе подаръка му за 10-тия рожден ден на Донг Ъп. Джонгхюн притисна кончето в гърдите си и захлипа тихо. Не искаше никой да го вижда в това му състояние. Не искаше да показва тази своя страна, която бе заровил надълбоко преди години. Опитваше се, стараеше се, но всеки малък спомен, който му поднасяше живота в момента го съсипваше. Искаше му се да върне времето назад. В онзи ужасен ден. Да не бе прекарвал времето си затворен в стаята си, да бе послушал майка си когато го помоли да отиде да посрещне брат си, да я бе послушал.
Малка вина в него никога не му даваше мира. Но това, което наистина го измъчваше бе чувството, което таеше към баща си. Чувството на ярост и болка. На вина, която не можеше просто така да се изтрие. В кашона Джонг откри още толкова много неща. Всяко следващо заливайки го с водопад от спомени. Бе прекалено болезнено, но в същото време всеки един предмет му носеше и прекрасните спомени, които бе изживял със стоят хьонг. Тук горе, сам, сред въжетата от паяжина той можеше да даде всяка една частичка от вниманието си не на проклетата дупка над кухнята, а на мислите и чувствата, които никога нямаше да изгаснат в него. Чувството на любов, привързаност, липса, меланхония. Прикриваше ги с държание, което не отговаряше на личността му, прикриваше ги с постъпки, с начин на живот, който с течение на времето бе станал неизменна част от новото му "АЗ". Но сега..далеч от Сеул, далеч от ежедневието си, проблемите, ...далеч от Темин, той можеше да бъде онзи Джонгхюн, който бе преди почти 10 години. Нито баща му, нито майка му, нито Оню щяха да разберат за този малък миг на чувства. Никой..и това го правеше по-уверен в изразяването им.
Оставяйки поредния предмет на Донг Ъп, Джонг реши, че спомените са си спомени. Че времето не може да бъде върнато, нито брат му. Реши, че Донг Ъп сега е щастлив някъде там, защото ...той просто знаеше това. Не искаше да се отклонява от задачата, заради която дойде..Не искаше да изглежда така, сякаш загърбва брат си, защото той никога нямаше да го стори. Но сега.....сега майка му имаше нужда от помощта му.
Причината поради, която Джонг се върна тук..На това място, където се кълнеше, че няма да стъпи повече.
Изтрил сълзите си, поел си дълбоко дъх, Джонг продължи с издирването на нещо, с което да затвори дупчицата. Откри някакви принадлежности за ремонт, но нищо, което да му свърши работа. В ъгъла остана една малка черна кутия, която той така и не отвори.
Беше му адски позната.
Имаше орел на капака и голяма метална дръжка. Мязаше на военна.
И единствения човек, на който можеше да бъде, бе баща му.
Може би там бяха нещата, които му бяха нужни.
- Проклетите мишки, адски дразнят. /ръката на Джонг замръзна, протегната към кутията, когато чу новия глас, идващ от кухнята. Той си пое дъх и постави ръка на пода, заслушан/
- О, това не са плъховете Сунгджин./засмя се майка му./ - Това сигурно е Джонгхюн, той се качи горе, за да..
- Джонг е тук?/гласът прозвуча, по-скоро стресирано, от колкото радостно. Не че Джонг очакваше нещо друго...не можеше и да очаква...за него този човек бе далеч от баща/ - Кога..кога се прибра?
- Преди няколко часа. Не е ли страхотно. Само да го видиш. Толкова се е променил.
- Да...да.../Джонгхюн изкриви устните си в отвратена усмивка и се обърна отдалечавайки се от вътрешността на таванската стаята. Време бе да срещне дявола в очите/ - Страхотно е/отвърна баща му...но Джонг бе прекалено далеч да чуе това/
Когато се озова отново на втория етаж, той изтупа дрехите си и се огледа за някое паяче, което все още не бе напуснало тялото му. Не можеше да каже, че не е нервен, защото бе точно обратното. Той бе ужасно притеснен. Щеше да види баща си за първи път от 10 години. Човека, който ненавижда..човека, който не заслужава да му бъде баща.
Припомняйки си истинската причина, за да дойде, той слезе по стълбите, забелязвайки вече осветения хол. В дъното, на голям фотьойл стоеше той. Баща му. Джонгхюн спря на прага, вгледан в мъжа, който сега разгръщаше вестник. Тотално не заинтересован от неочаквания си гост-Джонг се засмя тихо..какво друго да очаква от него. Семейството отдавна бе поставено настрана пред неговите интереси и фирмата му. Джонгхюн пристъпи напред, погледа му засичайки се с този на баща му.
Сякаш не бяха минали толкова много години.
Сякаш онзи ден не бе свършил..не бе подминат от толкова годни.
Джонг се почувства отново в онзи ден. Усети отново онези чувствал, онази омраза. Не можеше да опише точното си състояние, защото не можеше да контролира мозъчната си функция.
Ръцете му се стиснаха в юмруци и той стисна устни в права черта.
- Джонгхюн/прошепна баща му и се изправи, оставяйки вестника настрана/ - Радвам се, че си пак тук/усмихна се леко баща му и протегна ръце, тръгвайки към него. /
Джонгхюн направи крачка назад. Баща му не продължи. Гледаха се дълго време без да си кажат нищо. Чу се шум от кухнята, след това майката на Джонг ги извика за вечеря. Те отново не отделиха погледите си един от друг..
Усетил напрежението, което започва да взема превес, Джонг се отдели и обърна гръб на баща си, загубвайки се зад паравана, който разделяше кухнята от хола.
Виждайки отново усмивката на майка си, нещо в него се разтопи.. той й се усмихна, сядайки в другия край на масата. Скоро възрастния мъж го последва, настанявайки се до съпругата си и срещу Джонг.
- Е.. какво ще кажеш Сунгджин. Не е ли прекрасен, толкова пораснал/тя се усмихна, разрязвайки печеното, което бе поставила в средата на масата/
- Да... променен е/отвърна само г-н Ким и кимна, вдигайки бутилката вино, за да си налее. Имаше чувството, че в този момент би могъл да изпие цяла изба/
- Съжалявам, че не ти се обадих да те предупредя, че имаме гости, но тотално забравих. Исках да сготвя нещо вкусно/г-жа Ким погледна извинително съпруга си, а той само кимна/
Джонгхюн не продума и думичка, гледайки все още към лицето на баща си.
Не знаеше какво иска да стори в момента.
Да му каже, че го мрази.
Да го удари.
Да напусне кухнята, оставяйки разочарована майка си.
Или просто да се нахрани и да не създава проблеми.
Главната му цел на посещението не бе спор с баща му, макар от вътре да му идваше да го наклевети. Главната цел бе майка му и нейното здравословно състояние. Това бе най-важното в момента.
Щом г-жа Ким разпредели месото по чинии, тя постави една пред Джонг и погали набързо косата му. За миг Джонг се почувства като малко дете. Майка му все още правеше този малък жест..но така любим.
Той й се усмихна и погледна към храната, а корема му изкъркори предателски.
- Изглежда вкусно мамо.
- Хайде нахрани се. Ще ти сложа още.
Джонгхюн изкриви устните си в лека усмивка и кимна, като взе вилицата, започвайки да се храни.
Той не погледна повече към баща си, но знаеше, че по-възрастния мъж не отделя погледа си от него. Не се чувстваше неловко. По-скоро изпитваше удоволствие да го кара да страда, да любопитства.
И знаеше, че скоро това любопитство ще излезе наяве.
- Още зеленчуци, Джонг?
- Не мамо, благодаря. Мисля, че се нахраних.
- Но ти не яде нищо.
- Той каза, че се нахрани/отвърна г-н Ким напълно властно. Джонгхюн стисна юмрука си, над масата и преглътна, поглеждайки към баща си./ Ако очите можеха да говорят с глас, какво ли щяха да кажат тези на Джонг?
- Това беше ли нужно?/попита през зъби, стараейки се да не вдига скандал пред майка си/
- Защо цяла вечер не казваш нищо Джонг.? Защо се държиш с мен така сякаш не съществувам?
- Сунгджин, пи достатъчно./г-жа Ким се опита да спре спора, но тя дори не бе чута/
- Все още си ми ядосан нали? Това не може да продължава така Джонг.
- А какво да сторя?/викът на Джонг огласи цялата кухня и той стовари юмрука си върху масата, карайки чашата му да се разлее/ - Да се правя, че нищо не се е случило, че тези 10 години съм живял с мисълта, че ти не си виновен за абсолютно нищо? Или да си затворя очите за отношението ти към майка и домът ни.? Заслужаваш ли това, Сунгджин?/назоваването по име, шокира майка му/
- Джонг.../опита се да успокои нещата отново, но бе игнорирана/
- Какво намекваш Джонгхюн?
- Огледай се. Къщата се разпада, оставяш майка по цял ден сама да се справя. Това нормално отношение ли е? Мислех че за тези 10 години може би си се променил, но не..ти си оставаш същия кретен какъвто беше.
- Джонгхюн/бе ред на баща му да извика/ - Може да си възрастен, но това не ти дава правото да ми говориш така. Цял живот ли ще се държиш с мен като с престъпник?
Джонгхюн избута столът си и постави ръце върху масата. Устните му потрепнаха от отвращение.
- Като престъпник? Ти си такъв. Ти си виновен за Донг Ъп. Ти и само ти. Защото егоизма ти... го уби. Ти и само ти./майката на Джонг постави ръка върху устните си, спирайки хлипа, който бе на път на излезе/ - Ако си мислиш, че съм тук, за да видя как живееш живот, който не заслужаваш, то грешиш. Тук съм само и единствено заради майка. Спокойно...още утре се връщам в Сеул...
Джонгхюн хвърли салфетката си върху масата и напусна кухнята, оставяйки баща си и майка си сами. Г-жа Ким затвори очи, като сълзите й закапаха от клепачите. Отпусна ръката си и изхлипа, избутвайки стола си.
- Техин..
- Не...спри...не говори... Отново го стори..отново прогони единствения ни син. Доволен ли си сега? Виждам го за първи път от толкова години и ти се почувства длъжен да сториш това.
- Какво трябваше да сторя?
- Да му кажеш, че ти е липсвал и че не искаш да го загубиш отново. Сунгджин.. Джонгхюн ще си тръгне и сигурно няма да се върне повече. Умолявам те... направи нещо..
Г-н Ким извъртя главата си настрани...това бе достатъчен отговор за г-жа Ким. Тя стана от стола и напусна кухнята, качвайки се по дървените стълби и почуквайки на вратата на синът си.
Той така и не отвори..нито й позволи да влезе.
Затова г-жа Ким реши, да остави нещата засега така. Утре щеше да оправи тази каша..поне до колкото можеше.
А в стаята, потънала в мрак, Джонг стоеше прав до прозореца и гледаше напред в нищото. Яда във вените му бе все още достатъчно силен, за да го накара да направи някоя глупост.
Затова и не отвори, нито пожела да говори с когото и да е.
Искаше да остане за малко сам. Лягайки по гръб и установявайки, че малките звездички по тавана все още светят в тъмното, той затвори очи