9months/boyxboy, mpreg/

Part 11

Беше може би около 7 сутринта, когато Темин бутна бавно и сякаш без сили, дървената врата, за да влезе в топлата и ароматна сладкарница. На касата както всяка сутрин по това време, стоеше Мино и се усмихваше на всеки влязъл. В случая на Темин.
Само, че не подобно на всяка сутрин той просто не отвърна на усмивката. Лицето му изглеждаше пребледняло и Мино много ясно успя да забележи това. Той остави белия парцал, който държеше в лявата си ръка и с който чистеше плота пред себе си, преди да започне работния ден. Заобиколи малкия плот и се приближи, като черната престилка около кръста му се разхлаби, тъй като явно не я бе стегнал добре.
- Темин, добре ли си? / Колко често всъщност го питаха това? Понякога наистина мислеше, че предизвиква дори не нарочно нечие съчувствие/
Беше научен по скоро от живота, че липсата на самочувствие е само повод да те смятат за слаб. Беше чувал, и че мълчанието е благодат. Особено когато всяка казана дума би била като нож върху теб. Затова той само кимна, все още със сведена глава и се отдръпна от Мино в мига, в който той докосна рамото му. Почувства някакъв мимолетен, панически страх и ръцете му се стегнаха около дебелата дръжка на чантата си. Прокара ръка между дългия си рус бретон и го отмести настрана, леко поставяйки го зад ухо, след което се обърна и бързо влезе в съблекалнята.
Да останеш сам-сякаш бе вода в пустиня.
Темин седна на малката пейка, подпряна на една от стените и отпусна чантата до себе си. Имаше чувството, че се задушава. Имаше чувството, че още усеща теглото, силата върху себе си. Болката от нежеланото, бурята от срам и сринато достойнство.
Достойнство, което и без това му липсваше.
Не беше закусвал. Нямаше апетит, дори не изпи чая, който успяваше да си направи всяка сутрин в апартамента на Джонгхюн.
Тази сутрин, той просто изми очите и зъбите си, облече се хаотично и излезе още преди слънцето да бе излязло над хоризонта.
Може би беше към 6 сутринта. Беше рано, пътя до сладкарницата къс, а времето много.
Преди да дойде на работа, той успя да посети близкия и до колкото знаеше единствен парк в квартала. Беше скромен, пуст и не добре поддържан, но бе идеалното място, където можеше да се скрие около високата трева, да седне на една полу счупена пейка и да заплаче тихо.
Почти не помнеше как заспа миналата вечер. Помнеше само как Джонгхюн напусна стаята му и как сърцето му сякаш се разкъса и потече като спукан балон с вода.
Сякаш не можеше да контролира опетненото си същество.
Сега беше толкова уплашен. Не знаеше какво да прави. Не знаеше как да се държи с Джонгхюн.
Как изобщо да го погледне.?
Как щеше да продължи от тук нататък живота си.?
Как щеше да покаже на бъдещето си дете, неговия баща.?
Бащата, който посмя да стори това.
С риск..за здравето на Темин, с риск за здравето на бебето, Джонгхюн просто го стори.
И дори дрогата не го извиняваше за постъпката.
Дори това нямаше своята сила над случилото се. Защото то не можеше да се промени. Защото Темин вече беше опетнен...
Вече беше жигосан от болезнените докосвания на Джонгхюн.
Когато усети как по бузите му пада нов ред сълзи, той ги изтри почти светкавично и се изправи, изкарвайки мантата си от чантата си. Не я беше изгладил, дори не я беше изпрал.
Облече я и я закопча, прибирайки чантата си в едно от шкафчетата. Пое си дъх, преди да го затвори и да се обърне, напускайки малката съблекалня.
Винаги смяташе кухнята като свой втори дом. Като място, където можеше да бъде себе си.
Като място, на което да се освободи от всичко, което водеше неговия живот.
Но сега той не усещаше тази радост, не усещаше този уют, нито миризмата на познатата муза. Той просто виждаше чиста, подредена стая, празна колкото и сърцето му.
Виждаше място, в което щеше да прекара следващите 8 часа. Място, което днес не му носеше никакво удоволствие, а само самота и празнина.
Темин никога през живота си не бе мислил, че може да чувства това, когато готви нещо сладко. Никога не мислеше, че ще бъде толкова нещастен на място като това. Но днес представата му за това в какво е сигурен и в какво не, се разпадна.
Знаеше, че времето напредва, и че има толкова много работа, но противно на всякаква логика, той просто стоеше и гледаше напред, сякаш бе празно пространство. Голяма шир, необятен океан, в който да потъне и да забрави. Да забрави изминалата нощ. Да забрави ужасното лице на Джонгхюн. Да забрави страха. Болката.Ужаса.
Искаше просто да забрави.
Темин вдигна ръка и обраха плата около корема си, усещайки как малко по малко тялото му започва да се променя. Вече можеше ясно да признае, че усещаше разликата в тялото си. Усещаше как коремчето му започва лека по лека да се издува. Да расте и расте. Имаше още много време, но важното бе, че сега той го усещаше.
Другата седмица свършваше месеца, което означаваше, че той навлиза в четвъртия месец. А това означаваше, че скоро щеше да стане прекалено видимо.
Искаше му се да каже на някой. Да сподели. Да му олекне поне малко на душата, да усеща силата на нечия подкрепа и приятелство.
Толкова много ли всъщност искаше?
- Ще те опазя мъниче./прошепна той не отделяйки поглед от стената пред себе си./ - Обещавам, че ще те опазя. Обещавам ти
Гласът му се пречупи накрая на изречението, когато поредната контракция го сряза точно под корема. Той изсъска и натисна мястото, сякаш опитвайки се да спре болката. Обърна се, за да се върне в съблекалнята, когато тялото му се паралелизира. Кибум стоеше на прага на кухнята и гледаше право в русокосия. Дори не мигаше. Дори не се движеше.
Темин не знаеше как точно да реагира на неочакваното присъствие. Не бе наясно какво точно бе чул и как по-точно бе разбрал видяното. Темин отвори уста да каже нещо, но нова остра контракция разкъса вътрешностите му.
- Добре ли си??/Кибум се отмести от вратата, полагайки ръката си върху гърба му/
Допира бе различен. Темин не се почувства както, когато Мино докосна рамото му. Сякаш дланите на Кибум излъчваха своя собствена силна топлина, която го караше да се отпусне в компанията му.
Русокосия кимна, щом болката утихна и поизправи прегърбената си стойка. Очите му се срещнаха за миг с тези на Кибум и Темин осъзна, че този човек му липсваше много повече от колкото всъщност бе предполагал.
Сега когато изпитваше такава вътрешна болка и огорчение, имаше само и единствено нужда от Кибум. От приятел.
Кибум отмъкна дланта си от гърба на Темин и кимна, обръщайки се готов да напусне кухнята, когато Темин улови китката му едва, едва използвайки някаква сила.
- Кий... моля те. Остани.
Кибум си пое тихо дъх и се обърна отново, срещайки погледа на Темин. В очите на русокосия можеше да прочете всичко, но не и радостта, с която бе свикнал да го вижда..нямаше я онази искра живот. Нямаше го онова желание, онази обич.. Онази светлина, която правеше и без това светлите му ириси, още по-светли.
- Имам работа, Темин. Може би друг път.
- Не.. умолявам те. Просто ми/ Темин не можа да стърпи повече сълзите си и заплака/ - Аз сгреших. Знам това. Готов съм да ти падна на колене, но не смей да ме отбягваш отново.
- Темин/възкликна изненадано Кий. Той се обърна напълно с лице към русокосия/ - Темин..
- Изслушай ме. Просто ме чуй/Темин не се постара да спре да плаче и да скрие болката, която изпитваше/ - Никога не съм се чувствал така пълноценен от както съм тук. Никога не съм си мислил, че може да съществува човек, който да ме накара да се усмихна дори за миг. Не и докато ти не се появи. Бъди мой приятел, Кий. Умолявам те бъди ми упора. Уморих се да съм сам.
Кибум преглътна буцата заседнала в гърлото му. Той придърпа момчето в прегръдката си и тогава...на това място..в този миг Темин освободи всичко, което таеше. Заплака гласно, стискайки в юмруците си плата на тънката връхна дреха на Кибум. Усещаше деликатния парфюм, усещаше топлината, удобството, живота в чернокосия и безсрамно си пожела и той да притежава поне половината от това, което притежаваше Кий. Кибум задвижи бавно ръцете си по гърба на русокосия, успявайки да разчете ребрата му дори през дрехите. Той бе толкова слаб, толкова крехък. Толкова раним.
- А, ако аз не те искам като приятел, Темин?/прошепна до ухото му и го притисна по-силно/ - Ако не искам да сме приятели? Тогава какво?
Темин не можа да отговори на този въпрос. Дори не можеше да мисли какво можеше да се случи тогава. Имаше чувството, че отново усеща онези бодлички около сърцето и душата си. Кибум бе на път да го отблъсне. Да отхвърли нуждата му за приятелство. Темин бе убеден, че това щеше да е последната капка, която би го съсипала.
- Ако те поискам по съвсем друг начин? Би ли останал пак с мен?
- Кий/издиша Темин във врата му/
- Толкова ...толкова много те харесвам Темин. Нямаш си на представа колко много.
Кибум издъхна така сякаш бе задържал дъха си през цялото време. Той не смееше да отпусне хватката си над момчето, защото знаеше, че стори ли го, би бил безсилен да го върне отново в нея.
- Нямаш си на представа колко болезнено измина тази една седмица, в която странях от теб. Да те гледам отстрани, а да не мога да те доближа.
- Защо?/изхлипа Темин, стягайки хватката над дрехата/ - Защо не ми каза?
- Целувката не каза ли достатъчно?
Темин въздъхна и кимна бавно. Няколко секунди никой нищо не каза, сякаш обмисляйки добре каква точно да бъде следващата стъпка.
Когато силата, която прилагаше Кий, за да го задържи до себе си отслабна, Темин се отдръпна отделяйки лице от шията на момчето и триейки сълзите си. Той погледна Кибум право в очите.
Имаха цвета на море. Сини ...толкова сини. Толкова красиви.
- Кий..... Аз.... не мога да отговоря по този начин на чувствата ти.
Отвърна след кратък размисъл.
Колкото и да го обичаше..тази обич се разграничаваше до чисто приятелска. И да искаше. И да можеше...нямаше как да му даде нещо повече. Имаше чувството, че сърцето му е заковано на едно място и не може да мръдне. Обградено от плет бодли, които биха го наранили само ако се опита.
- Знам това/кимна Кибум, полагайки ръка върху русите коси и придавайки им вид/
- Но това няма да ме накара да спра да изпитвам това към теб.
- Аз не съм такъв за какъвто ме мислиш.
- Знам това/отвърна отново Кибум и Темин затай дъх/ - Ти си много повече. Винаги ще си много повече от това, което мога да понеса.
Темин си пое дъх. Можеше ли живота му да се обърка повече. Можеше ли да си позволи да бъде с този човек, макар че не изпитва нищо повече от чисто приятелство.
Защо да не можеше.? Не заслужаваше ли малко любов, малко грижовност, малко нежност?
Но Кий заслужаваше ли непълноценна връзка.? Не споделени чувства, които винаги щяха да им напомнят какво ги разделя.?
- Имам нужда от приятел/прошепна Темин, гледайки все още в топлите сини очи/ - Истински приятел.
- А аз имам нужда от теб.
И до там се свърши с разговора им.
Решението беше просто. Имаха нужда един от друг по различни начини, но запълващи едно и също място. Празното сърце.
Условия нямаше. Не бе нужно да има. Границата бе ясна. И Темин бе способен да я приложи в живота си.
Кибум беше всичко, от което имаше нужда в момента. Затова не се поколеба, когато Кибум го целуна и изиска отзив от негова страна.
Целувката беше различна. По някакъв странен начин бе различна и Темин не можа да прецени кое я правеше толкова различна. Липсата на по-дълбоки чувства или нуждата за телесен допир.